Тоня Трайкова

* * *

Има някъде град, който с нещо небесно, въздушно
непрестанно сред моите литнали мисли витае.
Съществува единствено в мен, там в главата ми, сгушен
в една малка кутийка и никой за него не знае.

Той е целият в сняг и прилича на бяла дантела,
прекосен е навред от канали с гондоли и лодки.
И по тесните улички няколко часа в неделя,
непозната за никого, с шала загърната, ходя.

Влизам в ниски дюкянчета, срещам забързани хора,
виждам често жени пред дома да прибират прането
и когато чаршафите ледени мятат нагоре,
да приличат на ангели, вдигнали сякаш крилете си.

Колко пъти съм искала в белия град да остана,
да си имам любим и снежец моя танц да поръси,
да проникна навътре до най-съкровената тайна.
Може би някой ден… Или някога нощем, в съня си.

* * *

Над болката пространствата са чужди
и с мраморно лице е самотата.
Понякога те подлудява нуждата
да се превърнеш в безучастна статуя.

В главата ти да откънтяват звукове
като следи от светове предишни,
дъждът отгоре тихо да почуква,
а ти да не усещаш вече нищо.

Какво ли е да не боли, когато
подминеш просяка на тротоара,
а той седи направо на земята
и с погледа си тежък те изгаря.

И с кишавия сняг, с калта се смесва
и вкочанен мълчи, глава обронил,
а над града виси като обесен
студът и стига чак до хоризонта.

Къде така в пронизващия вятър
със стъпките на свръхчовек отиваш.
И ти си само просяк пред съдбата,
която прошумя край теб свидливо.