Георги Георгиев

КУЛАТА В АСЕНОВГРАД

През 2004 - 2005 г. Юрий се зае с консервацията и реставрацията на фасадната стенописна украса на камбанарията на църква „Успение Богородично” в Асеновград. В града е известна като кулата на най-старата църква.

Защо кула? Защото това е наистина висока (15 м) и тясна пететажна сграда. От нея могат да се извършват наблюдения, да се води отбранителен бой.

Носещият първи етаж с размери около 4 х 4 м. е с каменен градеж. Има формата на квадрат. Всеки следващ етаж се отличава със своя особеност. В различна степен са уврежданията на мазилките и стенописите. От това се определя обемът на предстоящата работа, необходимото време, материали, трудности…

Юрий е вече с опит зад гърба си , със знания и необходимия хъс да направи нещо трайно, което наистина се вижда от всички страни и отдалеч.

Кула сред град, пребогат на параклиси и храмове, преливащ от история, превратности и влияния, населен с хора благи, добронамерени, съпричастни към това, което върши реставраторът. Настаняват се в два апартамента. В по-малкия Юрий с Виолета, а в по-големия - останалите от екипа. Юрий е уверен в себе си, а и разполага с надеждно проучване на двама отлични специалисти изкуствоведи - Светла Москова и д-р Никола Клисаров. Запознат е с редица публикации, освен това предложенията на специалистите са предоставени в писмена форма. Остава реализацията, това, което ще оценяват съответните комисии, а и хората, които ще наблюдават и идват от близо и далеч. Веднага ще кажа, че още в първите дни Юрий е приобщен от този град, от атмосферата, която цари в него, от жителите, които среща, и отношението им към новите гости. Топлота се усеща и в магазина, в заведението, в градинката, на улицата. Той бързо заобичва града и дори започва да си мечтае колко хубаво е да работи и живее тук до река Чая, до Асеновата крепост, до Пловдив, където Виолета е учила… Разбира се, това са поредните планове без реално покритие, но те влияят емоционално на реставратора, сродяват го с тукашната обстановка, стимулират нелеката му работа. А това е важно за всички нас, които обитаваме временно тази земя и пребиваваме на различни места главно под диктовката на професията и нуждата от средства за живот.

Църквата „Успение Богородично” е строена през 1765 г. от майстори, преселници от Костурско. Изследователи добавят, че през 1860 г. към наоса е прибавен притвор. Храмът е пребогат на резба, която с Валя разгледахме с възхищение и преклонение пред нявгашните майстори. Най-дълго стояхме пред иконостаса, изработен през 1821 г. от майсторите Коста Коци и Коста Пасико. Те дошли от Мецово, резбарски център в Епир. Тръпки ме побиват от подобни запазени авторски знаци в областта на културата. Те крепят вярата, че делото на човеците с дарба ще остане за поколенията. Те ще запазят произведенията на изкуството, а то ще бъде тяхно упование срещу забравата и неглижирането на сътвореното през вековете.

Аз възприемам стиха на Иван Вазов „И много имена и лесна слава годините безжалостно ще изметат” откъм трагичната страна на забравата, не само на сдобилите се с лесна слава, но и заслужилите, големите, великите, гениите…

Ставаме свидетели на мълчание или забрава на имена, велики дела и неповторими личности.

Ако разглеждахме тази стара църква с бай Слави Генев, когото често споменавам, щеше да ми обяснява, че тук личи почеркът на основоположника на Самоковската школа Димитър Христов. Някога той казваше на Валя: „Ако детето плаче неистово, го хвани за крачетата и го подръж кратко с главата надолу, така кръвта му нахлува, където трябва, и то престава да реве”. Казваше това, смеейки се, и гледаше колко тя е ужасена и учудена как може да говори така безчувствено. Това са спомени от Самоков.

Кулата камбанария е построена през 1877 г. Не е стара - на 135 години е, но те са достатъчни стенописите и образите да бъдат заличени под външни въздействия.

Прощавай, читателю, но ще приведа обемите на работа и нанесените поражения на фасадната стенописна украса. На първия, носещ етаж стенописите са на източната стена и са 12 кв.м. Вторият етаж е с 37 кв.м. Толкова е обемът и на третия етаж, малко повече са стенописите на четвъртия етаж. Последният пети етаж има 21 кв.м. Работата, която предстои, е ясна като обем, но по-важна е степента на разрухата на безпощадното време.

Реставраторът констатира, че е силно увредена мазилката с чоп от слама. Оцелели са само 20 %. Ерозията е премахнала 80 % от живописния слой. На много места има отделяне на мазилката от стената.

Ако, драги читателю, сега погледнем албума със снимки на кулата, преди да започне почистването й, ще се убедим в думите на писателя Рашко Сугарев, че всеки не се хваща на запусната нива-келеме. Той видя снимките и заключи: „началство, ще отидем до Асеновград, когато тази кула стане атрактивна.” Наистина е приятно човек да гледа атрактивни неща. До тях обаче се стига бавно с методите на консервацията. Обещах тогава на писателя лекар да отидем заедно, когато Юрий свърши своята работа, и да видим чудото. Уви! Това не стана. Рашко Сугарев си отиде след лекарска грешка, незнание или самоувереност на колегите му лекари и не написа толкова интересни, замислени от него белетристични произведения.

Юрий споделя, че още на първия етаж на кулата изпитал затруднение с библейската сцена „Слизане в ада”, тъй като е засегната от по-късни измазвания. Той обаче има спасителна сламка, защото била изпълнена в традиционния за времето стил (1873 г.). Що се отнася до иконографията, помагат му и текстовете на изкуствоведите. „С две резервни лодки край тебе, по-уверено се плува” - мисля си аз. На участъци, където мазилката е негодна, реставраторът запазва фрагменти, които дават данни за палитрата и иконографията на изображенията. Декорацията е в тежко състояние - оцелели са 5-6 % от площите. Това налага реконструкция  на оцелялата живопис и фактически, ново изписване на екстериора.

ЗАБЯГВАМ МАЛКО НАПРЕД И ЩЕ РАЗКАЖА ЗА ЕДНО ПОСЕЩЕНИЕ С ВАЛЯ В АСЕНОВГРАД. Пред кулата станахме свидетели на свада между Юрий и представител на друга фирма. Синът ми беше изпаднал в ярост и майка му страдаше и като че ли осъждаше това поведение. Предмет на спора беше скелето. А то, за разлика от Хасково, беше ненадеждно. За скелето трябва да се напише или ода, или елегия. Какво може да направи без скеле реставраторът и обикновеният мазач на сграда дори. Дошлият искаше да вземе една напречна дъска на най-горния пети етаж и наивно питаше защо Юрий не работи върху една дъска. На 15 метра върху една дъска! Боже, опази невежия. Той не разбира, че реставраторът не е факир, който пържи яйца на въже. Той изписва или слепва образи и сцени, на един крак не става.

Яростта е лошо нещо, но синът ни беше изнервен от неразбирането и безотговорността. Валя отново ми зашепна как от 10 метра е загинал онзи голям художник в Клисурския манастир в Северозападна България. Майките мислят и за най-лошото.

Сега да погледнем втория етаж, който е с тухлен градеж. И тук стенописите са пострадали от времето. Реставраторът отново намира спасителни сламки, които запазват удавника. На четирите стени са установени следните сцени: север - Възнесение Христово; изток - неизвестен светец; запад - свети Георги; юг - Благовещение.

Мисля си за оценките на Юрий, когато учеше в академията. Наскоро, като се готвех да пиша, отново разгледах дипломата му. По предметите рисуване, живописен етюд, консервационна практика, теория и история на консервацията, фотография, технология и материалознание, физика, биологични проблеми на консервацията е получавал отлични бележки.

Възприемах това като доказателство за подготовката му и затова, че върви уверен по следата на малки остатъци от стенописите, умело възстановява първообразите, сцените заблестяват с някогашната си красота.

Гледах кулата след реставрацията и специално библейските сцени и си мислех, че добрата подготовка винаги си казва думата. Всичко е атрактивно, Рашко, жалко, че тебе те няма, приятелю!

За реставратора третият етаж е от особена важност. Той е осмостенен с прозорци от четирите страни. Тук на трийсет квадратни метра живопис трябва да има цели фигури на четирима пророци. Трябва? В надпрозоречните ниши са нарисувани серафими (шестокрили ангели с най-висок чин в небесната йерархия - б.а.). Те са в кафяви тонове.

Проблемът са пророците. Тях ги няма реално. Опазен е само един пророк. Той е на североизточната стена на осмостена. Това е праведен Аарон, по-големият брат на пророк Мойсей, определен от Господ за първосвещеник.

Реставраторът трябва да възстанови целия пророчески пояс на третия етаж. Търсят се кои са другите трима пророци. Художникът реставратор няма право на гадание, фантазия, добавки и свободни съчинения. Той възстановява това, което са творили зографите. Подкрепа му дават отново двамата изкуствоведи.

Когато се запозна с ръкописа на този очерк, Валя, която четеше много литература, ми обърна внимание, че тук е базата на християнството - предсказанието за появата на Божията майка и на Сина Божи като спасител на човечеството.

Наблюдавайки фигурата на пророк Ааарон, Юрий ясно забелязва еврейските свещенически одежди - ефод (горна дълга дреха), жезъл, препасан пояс, съд за течност и митра на главата. Върху нагръдника му личат12 скъпоценни камъка. На тях се изписват имената на дванайсетте еврейски племена. Цялата фигура е на кафяв фон.

Съобразявайки се с това изображение, реставраторът пресъздава другите трима пророци. Имената им са заличени от атмосферната безпощадност. Както по телевизионните игри дават жокери, така изкуствоведите и самият реставратор намират в паралела с други подобни паметници ключ към отговор на въпроса кои са тримата пророци. Светла Москова насочва към сравнение с костницата в църквата „Св. Никола” в Асеновград и според символите определя, че до Аарон е брат му Мойсей, а останалите са Соломон и Захарий.

Вероятно! Тази дума не е фаталистическа, тя има опори и в други факти: Захарий Зограф навярно е заимствал от щампата на „Св. Богородица от Кикос”. Така са правили и други представители на Самоковската школа.

Въпреки многото липси предположенията на двамата изкуствоведи помагат на реставратора да си изясни как ще изглежда целият пояс на пророците, изписани на третия етаж.

Какво е характерно за четвъртия етаж? Той е с прозорци на всичките осем стени. Над тях са нарисувани серафими в синьо-сиви тонове. И последния, пети етаж има осем прозореца, но с по-голям размер. Над прозорците и под вълнообразната линия на покрива са разперили червени криле ангели. Техният фон е син. Площта на декорацията е с една трета по-малка.

Реставраторът освен с догадки се среща и с ясни отграничения: всички етажи са отделени с профилиран  и оцветен корниз, подкрепян от рисувани колони, различаващи се за всеки етаж. А над прозорците има декорация с флорални мотиви (цветя, пролет, младост), минерална украса в два и три цвята, обособяващи отделните площи. Основният фон е с наситена златна охра.

Реставрацията се извършва по проект „Родопската Света гора” на общината, финансиран от програма „ФАР”. Ето само едно изречение от писмен доклад на Юрий до съответната комисия: „Фактически се налага почти ново изписване.”

Отново ще се върна към съмнителното скеле, височината на работата и отговорността на реставратора, изправен пред стената, която следва да стане не само атрактивна, но и вярно с първообраза. Това изискват историята и канонът, правилата на източното православие за църковната живопис. От тук нататък се изисква добра организация на екипа. Юрий познава символите и цветовете, поетапната работа - почистване, измиване, владее скалпела и всички методи на консервацията и реставрацията, знае какви материали са нужни и съответните химикали и смеси. За специалните читатели ще кажа, че фрагментите от оригиналната мазилка се почистват механично с миещи препарати. Неколкократно се обмазват с укрепващ разтвор „Примал АС-93″ в съответна концентрация. Ще добавя, че за реконструкцията на новата стенописна украса са използвани в комбинация с акрилови бои за екстериор (външно) и пигменти „Льо франк”.

ПРЕКЪСВАМ РЕДОВЕТЕ ЗА ТОЧНИТЕ ТЕХНОЛОГИИ и се връщам към най-рисковото преживяване в нашия живот с Валя. Тя не говореше за него, аз също мълчах. Когато бяхме в Асеновград, си го спомни. Вероятно виждаше колко изнервен и напрегнат е Юрий. Освен това тя наблюдаваше колко самостоятелно, уверено действа, как умее да се организира и напористо да преследва целта си. Това й напомни неговата бърза реакция след бедствието, което изправи Валя пред смъртта, а мене пред вцепеняващ ужас. Юрий и братовчед му Крум действаха като двойка за бързо реагиране. Сякаш нарочно са се готвили за действия при екстремни ситуации. Те просто разглобяваха ладата част по част, бързаха да я махнат от очите ни.

… Беше горещ августовски ден. Рано сутринта в 4 часа Валя седна зад волана и тръгнахме от Шипка за близкия ръкав на язовир „Копринка” на риба. Заехме най-високата могила от страната на село Дунавци. И друг път сме спирали тук, на самия връх, който имаше малка вдлъбнатост, покрита с кръгъл чакъл. Аз слязох долу до водата под стъпаловидните тераси, образувани от вълните, когато водоемът е пълен. Както и друг път, съпругата ми заспа на задната седалка, но кракът й се допираше до съединителя.

Водата на язовира беше гладка и неподвижна. Не кълвеше. По някое време чух никога нечуван вик и изтичах нагоре. Какво да видя? Скова ме парализа. Червената лада скачаше от тераса на тераса право към най-дълбокото място в язовира. Подобно нещо съм виждал само на филм. Валя беше вътре. Умрях от ужас. Слава на Бога, на последната тераска машината се разтресе, вратата се отвори и тя падна като чувал. Изтичах и я взех в обятията си. Ладата потопи нос във водата и бързо със задния номер нагоре се изправи като гмуркащ се плувец и изчезна. Това не ме вълнуваше, важното бе, че съпругата ми е жива, с дребни охлузвания. Успокоявах я, че премеждието е отминало. Бързо намерих в с. Копринка младеж, служил във флота като водолаз, той откри колата дълбоко и навътре, после с трактор и дълги въжета я изтеглихме с колелетата нагоре и я завлякохме в Шипка, където влязоха в действие Юрий и Крум.

Защо се случи това, ще запита читателят. Бутна ли я някой? Правдоподобно, но горе нямаше никого. Просто в съня си Валя е натискала съединителя и е освобождавала скоростта, а кръглият чакъл е станал продължение на гумите…

Не знам защо, когато видя Юрий напрегнат преди приключване на работата по кулата, Валя си спомни бързите му действия, изживя отново онзи страшен ден, за който не говореше. А трябваше да се радваме, гледайки изписаната камбанария с ясно очертаните пет пояса и да се гордеем, че синът ни е възродил тази красота от образи и стенописи.

По-късно, когато бях в командировка до Пловдив, заведох приятел, който гледаше кулата и ми говореше, че тя е сякаш разтворена книга по българска история, гледаш и мислиш за народната съдба.

Тогава местният вестник „Регион” (бр. 29 от 27 юли-3 август 2005) писа: „През тази година художникът има 50-годишен юбилей и сякаш това се случва като подарък за него от съдбата - изстрадан и заслужен. Стенописите на камбанарията са наистина венец на цялото творческо израстване на реставратора… Неслучайно все повече и повече камбанарията приковава интереса и вниманието на богомолци и случайни преминаващи пътници”. И още: „Творческата биография на Юрий Георгиев е богата и минава през Рилския и Троянския манастир, през множество църкви, обявени за паметници на културата, мавзолея на Антим І във Видин…”.

Освен реставрацията на стенописите на кулата Юрий извърши в Асеновград и още едно добро дело. Става дума за реставрацията на новооткритите стенописи в параклиса „Св. Варвара”. Някои направо бяха изровени от пръстта, а са сътворени от даровити зографи. Достатъчно е да погледнем специалния албум, който чрез цветни снимки показва какво е свършил реставраторът, какво е сварил и какво е оставил след себе си.

Като чете ръкописа на този очерк, Виолета Иванова настоя да отбележа специалното отношение на местните жители от махалата към тях. Възрастна, благородна по лице и добра по душа съседка им носела храна и лакомства като на пикник. И кошницата, с която идвала, била като за пикник. Възстановяването на параклиса станало с грижите и на хората, живеещи наблизо. Мъже участвали с личния си труд при ремонта, събират пари, с които осигуряват реставрацията.

Сега нека погледнем албума и се убедим в лошото състояние на живописта и мазилката, преди Юрий да започне работа. Цветните снимки са уловили силуети и петна. Реставраторът извършва укрепване, почистване и измиване. Тогава образи и сцени изплуват от нищото.

В хода на работата реставраторът разкрива зазидан фрагмент от стенописна украса, изпитва чувства, които вълнуват археолога, когато открие ценен старинен предмет.

Работата продължава. Отделят се фрагменти от основата и се прави трансфер на западната стена.

Гледам албума и снимките след реставрацията и реконструкцията на стенописите. Виждат се вече красиви сцени със свети Георги, светци край огромен кръст, среща на конници… Багрите и диплите на мантиите на светците трепкат пред очите ни. Учудени сме от силата на изображението, от майсторството на стария зограф, чиито творби се събуждат за нов живот.

Да видим как е изглеждала северната стена. Разрушена мазилка, всевъзможни допълнителни покрития, заличена хубост. Долавят се само следи от образи и ореоли на светци в цял ръст. Реставраторът започва своята магия и постепенно очертава светица с кръст в дясната ръка и перо в лявата. Лицето й е съсредоточено, нежно, погледът - мъдър, ореолът - ярък.

МОЖЕ ЛИ В ДНЕШНИЯ ВЕК на компютри, интернет, виртуални светове, космически изследвания човек да се възторгва от онова, което са извършили някога зографите в храмове и манастири? Може. И това изобразително богатство трябва да се опазва. Паметниците на възраждането са необходими за днешните и утрешните българи, за да се усещат като част от нашия православен свят. Само добри специалисти в консервацията и реставрацията могат да направят така, че да се съхрани сътвореното. Те знаят иконографските и стиловите отлики на българската икона, те усещат и предават автентично нейната естетика. Те надникват вътре в образа и се отплащат на Бога, че е създал човека по свой образ и подобие, и той му отвръща със същото. (Хайне)

ГРАДОВЕ И ЦЪРКВИ РАЗЛИЧНИ

Няма да спазвам график и хронология за движението на Юрий в този очерк от град на град, от църква на църква, а фрагментарно ще разкажа за работата му на различни обекти. Ще се опитам да очертая спецификата и характерните белези на различните паметници. Така ще оформя картината и географията на полезната му реставрационна дейност. Ще се нареди мозайката на стореното от него в градове и църкви различни.

Иска ми се да възхваля ръката човешка, която върши всичко, което умът й диктува. Тя, както е казал старият мъдрец, е инструментът на инструментите. Това с особена сила важи за толкова деликатна работа, каквато е реставрацията, възстановяването на художествена творба като иконата или цялостното изписване на стените на една църква. Колкото и малък да е обектът, колкото и рамкирана да е намесата на специалиста върху определен стенописен фрагмент, ще познаете умението, обиграността, сръчността на неговата ръка. Неукият и случайният уврежда, а образованият и даровитият възраждат. А ако говорим за дясната ръка, Вергилий я нарича „мой Бог”.

Изписах доста страници за работата на Юрий в различни манастири и църкви, но трябва да кажа, че и в частичните самостоятелни или в състава на групи прояви той винаги приема консервацията и реставрацията като наслаждение. Съществува старо правило, че онова, което искаш да издържи дълго, трябва да го създаваш бавно. Бързата работа, срам за майстора, е казал народът.

Нека заедно, читателю, влезем в църквата „Св. Георги” в квартал Калуша в Кюстендил, която през 1982 г. започва да работи Юрий. Тази църква в западното предградие е датирана условно от ХІІ-ХІV в. Възстановена е през 1878 - 1880 и от запад е достроен притвор. Стените отвън и отвътре са измазани. Стенописната украса в църквата е проучена и изследвана. Разделена е на три пласта. Най-старият (най-ниско) лежащ слой живопис е датиран от Х-ХІІІ в. След пласт изолираща мазилка следва вторият слой стенописи от втората половина на ХІХ в. За негови автори се сочат живописците Иван Д. Доспевски (1994 - 1889) и Михаил Белстойнев (1858 - 1913) от Самоков, последните представители на тази школа. Работил е и Георги поп Алексов от Радомирско. Той изписал трите стени на новото преддверие.

НАЛАГА СЕ ДА НАПРАВЯ ДОПЪЛНЕНИЕ ЗА ЗОГРАФИТЕ.

Иван Доспевски е син на Димитър Зограф. Отначало той работи с баща си  и братята си Захарий, Никола и Станислав Доспевски. В Рилския манастир помага на баща си при изписването на съборния храм и два параклиса. Лично негови творби освен в Кюстендил има в Самоков, Панагюрище, Карлово, Видин, Тетевен. С братовчеда си Христаки Захарийев Зографски (син на Захарий Зограф) през 1871 г. правят стенописи в църква в с. Богатич (Сърбия). Повлиян от брат си Станислав,  започва да рисува по-реалистични икони и стенописи. Прави и портрети от натура. Ако разгърнете тритомната Енциклопедия на изобразителното изкуство в България (1980), ще видите великолепния негов портрет на Григор Караманов от Кюстендил (1875). Намира се в Националната художествена галерия.

Както съм писал вече, служих като офицер пет години в Самоков. Тогава в музея „Захарий Зограф” съм се наслаждавал на оригинално нарисувания от Иван Доспевски портрет на Христо Сребърницата и жена му.

Негови любими образи стават Св. Св. Кирил и Методий.

Той другарува с литературния критик Нешо Бончев и чрез него получава от Русия ръководство по фотография. Навлиза в тази област и си отваря собствено ателие. След Освобождението на България става първи председател на Общинския съвет в Самоков. Избран е за депутат в Учредителното народно събрание.

Следва да кажа няколко думи за Михаил Белстойнев. Бил е ученик на Костадин А. Геров в Търново. По-късно помага на живописците Захарий и Васил Радойкови и на Никола Образописов. Наред с Кюстендил авторски негови творби се пазят в църквата „Св. Петка Стара” в София (1872). Рисувал е икони в Трън, Костенец и Дупница.

Когато бях в Самоков, съм се заглеждал в оригиналната му орнаментална стенопис в къщата - паметник на културата на бул. „Борис Хаджисотиров”.

Както вече казах, в църквата „Св. Георги” в Кюстендил е работил и Георги поп Алексов. За него няма нищо в енциклопедията.

Да се върнем към задачата, която има Юрий в църквата „Св. Георги”. Той има да консервира и реставрира стенописите от притвора и югоизточния стълб вътре в храма. Огледът на обекта, оценката на обема и спецификата на работата го водят до мотивирано предложение за извършване на всичко в три етапа: стенописите от трите стени на притвора, западната фасада на старата църква и трети етап - стенописите от югоизточния стълб в нея.

Реставраторът подготвя обстойна обяснителна записка, като прави иконографски опис на иконописните фрагменти по етапи.

Нека заедно с теб, читателю, огледаме стенописите от преддверието, достроено през 1878 - 1880 г. Това ще направим по фотодокументацията на специалиста. Виждаме, че стенописната декорация върху трите достроени стени на притвора представляват цели фигури на светци, изпълнени в почти цялата височина на стената. Както личи от запазен надпис на северната стена, автор е Георги поп Алексов от с. Дебели лак, Радомирско.

Юрий констатира, че светците са леко скъсени, изпълнени с темпера върху суха стена, с ограничена палитра от цветове и маниер на живописване, особено при разработката на лицата, по-близък до маслената живопис. При изписването на фигурите художникът е използвал охра, бели и розови тонове.

Да погледнем южната стена на притвора. Там са изобразени свети Евтимий, свети Арсений, свети Яков и свети Йоаким.

КАК ИЗГЛЕЖДАТ ОБРАЗИТЕ НА СВЕТЦИТЕ?

Свети Евтимий е с дълга сива брада, синя туника, черен хематий на син фон. В лявата ръка държи развит свитък с евангелски текст, а в дясната държи кръст. Свети Арсений също е на син фон, с широка сива брада, облечен в розова туника, червен хитон (дреха от вълнен или ленен плат, пада свободно до коленете) и синя мантия. В лявата ръка държи свитък, а в дясната - черен кръст. Сцената със свети Яков представя светеца, виждащ насън. Какво? Небесна стълба и ангели на нея. Фигурата е лежаща със свити крака. Светецът е голобрад, с кестенява коса, облечен в синя туника с червено наметало. Фонът е звездно небе, а теренът под спящия е кафяв с маркирана зелена трева. Свети Йоаким е с бяла коса и брада. В лявата ръка държи жезъл, дясната е вдигната в молитвен жест пред гърдите. Облечен е с червена туника и синьо наметало. Фонът е розов.

Да погледнем заедно със специалиста западната стена. Там са изобразени света Анна, света Христина, свети Яков, свети Онуфрий.

Над входната врата на преддверието е изобразен херувим (ангел) със сиво-черни криле.

Какво е характерно за светците?

Свети Яков е представен спящ под дърво, на клоните на което е закачена кошница. Свети Онуфрий е изпълнен без дрехи , с дълги до стъпалата коса и брада.

Остана да видим северната стена. Представени са последователно свети Петър, свети Илия, свети Елисей, света Неделя и неизвестна светица. Свети Петър е нарисуван без дрехи, със сива коса и брада до земята. Свети Елисей и свети Илия са изписани заедно, леко обърнати един към друг, а свети Илия е с бяла брада и коса. Двете фигури са разделени от клонесто дърво в кафяви, жълти и зелени тонове.

Едва ли е необходимо така подробно да описваме фигурите и стенописите на западната фасада на църквата. Ще пропуснем и стенописите от югоизточния стълб и нататък. Само ще отбележа, че самоковските зографи са представили свети Анастасий, свети апостоли Петър и Павел, свети Харалампий.

В реставраторския опис Юрий е отбелязал височината на стените, площта на стенописите, характеризирал е живописния слой, който е сравнително тънък.

КАКВО Е СЪСТОЯНИЕТО НА ЦЪРКОВНАТА УКРАСА, как изглеждат образите на светците? Най-общо може да се каже, че всичко е замърсено. Има разрушени участъци, липси, особено в долната част, на метър и половина височина, където е действала капилярната влага. По-силни люпежи се наблюдават там, където е използвана жълта охра, както е при нимбите на светците. Най-сериозни трудности пред реставратора се очертават на западната фасада на църквата.

Юрий е набелязал дванайсет стъпки в своите действия през трите етапа. Прави се профилактично укрепване. Определени са разтворите за работа. Облепват се фрагментите, отделят се нарязаните части от стената по механичен път, като фигурите остават цели. Нанасят се китове, изработват се основи от дуралуминиев профил, залепват се стенописите върху конструкцията, прави се ретуш на повредените места.

Всички действия са в изпълнение на решение на художествения съвет от 30 април 1982 г. Юрий е изготвил ориентировъчна технико-финансова сметка за периода 1982-1984 г. Тя обхваща проучване, труд и материали.

Всичко е планирано, санкционирано и се започва работа с усвоения професионализъм. Не става дума „да се създаде слънце там, където го няма”. Художникът е казал отдавна това, което е искал да ни предаде. Работи се над сътворените от него образи, които обаче времето е повредило и заличило. Има правила, които приложникът спазва при възстановяването на повредените творби. Той не си позволява съавторство, защото то „свежда изкуството до нивото на занаята”. Казал го е Александър Дюма-баща в писмо до А. Дюрантен през 1837 г.

Юрий знае границите и тънката линия, по която стъпва и приближава до образа на стенописите, създадени от зографите. С цялото си умение той върши своето дело, прилага всички прийоми, методи, технологии, които е учил, и така оставя трайни следи по стените на този кюстендилски храм. Цялата украса, възстановените светци носят неговата марка, неговия щемпъл за високо качество. Разглеждам документацията от онова време и попаднах на тревожно писмо на бланка от Националния институт за паметниците на културата от 14 юни 1983 г. Адресът е общ, до всички колеги реставратори. Подписано е от Лозинка Койнова-Арнаудова и е заверено с печата на института. В него тя бие тревога, че отдел „декоративно-монументална живопис” е в голямо неизпълнение. Казва се още: „Считам, че не са положени достатъчно усилия за изпълнение на всекидневните задачи, може би не са и актувани всички извършени работи и получени съответните материали…”. Следват нареждания до всички ръководители на обекти.

Не зная доколко проблемът засяга Юрий, но щом и той е сред адресатите на циркулярното писмо, явно е допринесъл за изоставането на плана на текущото шестмесечие. Знаех тогава, че връщанията в София при семейството му бяха разредени.

Не беше ангажиран с малкия си син, с който бабите се оправяха, каквато беше практиката по онова време.

Гледам, че технико-финансовата му сметка в областта на проучванията възлиза на 16 000 лв., за труд е над 86 000 лв., материали към 8 000 лв. Ако добавим фотодокументация, химически изследвания, транспорт и други, общата сума достига 100 000 лв. Доколко този обем го е затруднил, не се наемам да определя, но вероятно е имал забавяне на актуването, макар че по всичко личи и днес той е акуратен при съставяне на документи и всички книжни носители на информация.

Направих това отклонение, за да напомня, че държавните органи тогава бяха грижовни към разходването на финансови средства. Пари не се пилееха безотговорно.

Най-важна за реставратора е творческата реализация на програмата в храма „Св. Георги”. Всичко, което Юрий бе реставрирал, бе прието без забележки от служебните органи, но и от обществеността. Той тогава се доказваше като специалист. Само преди две непълни години беше напуснал студентската скамейка. Освен това църквата в квартал „Калуша” заслужаваше да се възроди като духовен център, да стане приятна и привлекателна за гражданите.

НЯМАХ ВЪЗМОЖНОСТ да посетя църквата тогава, но се възползвах от една командировка на белетриста Христо Минчев, който наричаше този край „българска Калифорния”, и му предложих да разгледа църквата в западния край на Кюстендил. Отидоха до града заедно с писателя Богдан Глогински. Като се върнаха, той беше щедър на оценки, но няколко от нещата ме впечатлиха. Те носеха образност, но и лично становище, сякаш говореше специалист. „Ние не очаквахме да видим покрити от „патината” на вековете икони и стенописи, потънали в прах и сажди, но бяхме респектирани от видяното и извършеното от Юрий, който беше внесъл вътрешна свежест и светлина в храма. Всичко пипнато ни озаряваше. Особено ни привличаха образите на светците и светиците. Те блестяха и светеха с нова сила.”

После Христо Минчев се отдаде на спомени от Шумен и огромната работа, която извърши там синът ми. Позоваваше се на оценки, дадени от директора на тамошния исторически музей д-р Дечко Лечев. Знаех, че Христо не пести похвали, но говореше като чедо на този край и споменаваше факти:  иконата на Иисус Христос от ХІХ в., която наскоро видял в музея в Шумен, реставрирана от Юрий, споменаваше за триптиха „Благовещение”, също от ХІХ в. Христо Минчев пишеше приключенски романи, но здраво ходеше по земята и беседите с него винаги са били жизнеутвърждаващи. Беше разпостранител на любопитна информация и затова около него във Военното издателство бе шумно и забавно. Говореше с вътрешна ангажираност и напрежение. След като се почерпихме, ми разказа за някаква дървена масичка с порцеланов плот, която Дечко Лечев му показал в Шуменския музей. Била почти унищожена от насекоми, но сега изглеждала като бижу, след като преминала през ръцете на Юрий.

… Една от първите си работи като специалист синът ми свърши в Бяла. Беше заедно с колеги и реставрираха и консервираха иконостас, каменна пластика, икони, ерусалимии в църквата „Св. Димитър”.

АКО МИНЕТЕ ПО УЛ. „ПАТРИАРХ ЕВТИМИЙ” В СОФИЯ, веднага след като пресечете „Витошка”, в градинката отдясно е църквата „Св. Георги”. Влезте, запалете свещ за живите и умрелите ви близки и огледайте този храм. През 2001 г. колеги поканиха Юрий да помогне на групата в консервацията и реставрацията. Специално негово дело са образите на светците в цял ръст.

Разхождайки ви, драги читателю, ще маркирам още няколко обекта, през които е минал през младежките си години синът ми. Това са Самоков, Видин, Елена… Нека погледнем какво е свършил в Елена. В своята първа книга тогава младият писател от Велико Търново Лъчезар Георгиев е отбелязал делото на младия Юрий, с когото са почти набори. На първо място аз поставям иконата „Успение Богородично”. Тя е на брястова основа и се състои от две вертикално слепени дъски, свързани с кошаци. Отпред е облепена цялата в платно. Изпълнена е с темперна техника и лакирана. Какво извършва по нея специалистът? То ще проличи, като споменем, че е окапал живописният слой, грундът е напукан, вследствие на натрупан лак се получава оптическо изменение. Не е било добро състоянието на иконите „Богородица Олигитрия”, „Св. Никола”, „Св. Св. апостоли Петър и Павел”, „Христос Великий Архиерей”. Юрий полага сериозни усилия за тяхното възстановяване. Те се сътворени съответно върху брястова, крушова и иглолистна основа.

Разглеждам фотоалбума на всички икони в черно-бяло, лице и гръб, преди реставраторът да започне работа. Правят впечатление сериозните увреждания. Вторачвам се в снимките след съответните операции: лабораторни проби и анализ, обеззаразяване на дървесината, укрепване на живописния слой с желатин. Следва облепване с тънка японска хартия и се приглажда с каутер при необходимата температура. Преди да приключи всичко, е важно изтъняването на прозрачното покритие, което става механически, след размекване на слоя с органични разтворители.

Драги читателю, няма да те отегчавам повече с технология, но ще те призова, ако ти се отдаде път до град Елена, влез в църквата и загледай иконите на Богородица, на свети Никола, на светите апостоли Петър и Павел, на Христос… Вярвам, че и след три десетилетия от възстановяването им ще ти вдъхнат душевно спокойствие и надежда в доброто.

КУЛЕНСКАТА ЦЪРКВА В КАЗАНЛЪК

Към Министерството на отбраната през социалистическия период на България имаше щатна група на художници, които творяха произведения на родолюбива тема. Така се раждаха баталните платна на Димитър Вълканов, скулптурите на Лиляна Маринова, акварелите на Сава Цоновски. В различни години тук се трудеха Злати Чалъков, Кирил Селилов, Петър Цинцарски. Особено внимание към художниците проявяваше генерал-полковник Кирил Косев.

Всяка година творческата продукция на групата се оценяваше от комисия, съставена от изтъкнати художници. През голям период от време това задължение бе на интелигентния генерал-лейтенант Иван Щилянов, който възглавяваше съответно управление. Бях негов заместник и една година той ми възложи да се срещна с Дечко Узунов и да му предложа да стане председател на комисията. Сварих го сред колеги. Разказваше им, че напоследък все рисувал петли. Защо ли, питаше се той и засмян изреждаше, че му се привиждат ту герести, ту червени, ту бели, шарени, големи и малки петли. Всички около него бяха весели. Покани ме да седна и рече: „Кажи, полковник?”

Малко притеснен му казах за нашата покана. „Виждате, че военните не ме забравят, все ме канят ту за едно, ту за друго. Така е още от времето на Гетман. Вероятно знаят, че съм изпълнителен като поп от Куленската църква в Казанлък.”

Тогава за първи път чух за Куленската църква.

Преди години родната къща на бележития художник бе съборена във връзка с обществен строеж и му бе отредено място точно срещу входа на Куленската църква. Домът бе възстановен по негов проект, така както е бил в центъра на града. Сега стаите на къщата и специалната приемна зала са населени с негови картини от различни периоди на творческата му биография. Когато посещавам Куленската църква, се отбивам в дома на художника, великолепен кът на духа.

Наистина има някакви знаци по житейския ни път.

Юрий посвети две лета тъкмо на Куленската църква, чиято история аз изучих. Моят приятел и съвипускник от военното училище пилотът Пондьо Пондев от село Розово няколкократно ми е разказвал исторически факти, ала и красива, но трагична легенда.

Откъде идва името на квартала - Куленски?

През годините на турското владичество Сараджа паша получил част от Казанлъшката долина като дарение от султана за военните му заслуги. Настанява се той близо до местността Тюлбето заедно с малката си дъщеря и гради своя сарай. Тук на младини той срещнал красива девойка от село Енина. Харесал я лудо, но тя си имала изгора, български левент от селото. Властният турски офицер обаче я отвел със себе си. Родила им се дъщеря. Отраснала мома и ето, че сега се върнали в Казанлъшко заедно. Майка й била починала.

Вдигнал пашата тук голяма, внушителна кула, четири на четири метра. Той си знаел в чия чест я вдига. Дъщеря му обичала да се изкачва по етажите на кулата и се любувала на красотата, която се откривала пред очите й. Майка й години й разказвала колко красив е родният й край. Била споделила за своята първа любов, за момъка, когото обичала, за неговата дарба, за това как й свирил под прозорците на бащината къща.

Една сутрин дъщерята на пашата се качила на най-високия, последен етаж на кулата и оттам наблюдавала изгрева. Дочула как кавал свири, сякаш плаче. Заслушала се упоена и си спомнила майчините замечтани разкази за нявгашната й любов. По някое време кавалът секнал, а старият кавалджия извикал името на майка й. Ушите й кънтели с майчиното име. Девойката загубила равновесие и паднала от кулата. Покрусен от гибелта на любимата си дъщеря, старият паша напуснал своите владения и заминал надалеч. Минали години, кулата се рушала, но името на Куленската махала останало.

Ще добавя, че и името, което носи църквата „Св. Илия”, също означава крепост, твърдина на вярата. Двайсет и пет годишен, Илия става пророк. До самата река Йордан той бил грабнат на огнена колесница и отнесен на небето. С молитви заключил небето и три години и половина не капнал дъжд на земята.

През 2009 г., основно ремонтирана, Куленската църква „Св. пророк Илия” получи възможност да има свой притвор. Не подхождало на обновения храм какъв да е притвор. Отците Иван и Николай поканиха Юрий да подготви притвора и да го изпише. Той се зае с радост с тази задача, още повече, че вечер се прибираше при нас в Шипка, родно място на майка му. Като дете доста време е раснал тук при баба Васила, а тези години и другарчетата му остават незабравими.

Най-напред Юрий оформи стените. Те са не само добра основа, но и цветово правят помещението особено привлекателно, приятно. Главната му мисъл е как да изпише скромното пространство, че то да пленява посетителите, да ги поема веднага щом прекрачат прага на църквата, да ги пренася в друг, различен свят от всекидневието, света на красотата и духовността.

ВЪЗМОЖНО ЛИ Е ДА СТАНЕ ТОВА, ЗА КОЕТО СИ МЕЧТАЕ ХУДОЖНИКЪТ?

Притвор е българското название на нартекса (нартиката) в църковните сгради, това е входно помещение между западната стена и наоса (централната част на храма). Отделено е обикновено с дървена преграда, колона или стена.

Някога, в първите векове на християнството, в нартекса (притвора) стоели каещите се и непокръстените. Минават години и в някои църкви нартексът започва да служи за женско отделение или се използва за ритуални нужди.

Юрий вършеше своята подготовка в църквата планомерно, работеше при особен режим. Обикновено не обядваше, за да му е по-удобно, а вечер се прибираше в Шипка, вечеряше спокойно с нас и си отпочиваше в лятната ни къща. Сутрин, освежен, се запътваше към рейса, слизаше на спирката на розариума в Казанлък и с отмерени крачки, преминавайки през зеления мост над реката, тръгваше по калдъръмените улички на Куленската махала, отиваше да върши своята работа . Замисълът на предстоящата стенопис зрееше постепенно с подготовката на стените. Правоъгълният план на притвора диктуваше по-нататъшните му стъпки. Това определи и съответната украса.

Една сутрин, като станахме с майка му, видяхме, че по гардеробите в стаите са закрепени големи листове с разчертания проект, който Юрий през нощта беше сътворил. Навити на руло, тези листове и до днес стоят в ъгъла на спалнята ми. За всяка стена на притвора имаше прилежен чертеж, който предстоеше да се изпълни така, че неголямото помещение да събере повече библейски образи и багри, които да грабват миряните и да ги пренасят в света на духа и вярата.

Ще си позволя малка пауза, за да цитирам откъс от поемата на Тихомир Павлов „Развалините” (Казанлъшка легенда), отпечатана в началото на ХХ век. Тя е посветена на вечно скърбящата Мария-Магдалена. Свободният стих е позволил на поета да излее душата си.

„… Керван един се спря от дълъг път;

дервиш помрачен, стар

тук решил да се посели;

и като разкри забулений чавгар,

той слезе от колата,

след него се показа ханъма красна -

Зюлейма - звезда възточна ясна;

очите й - две бистри езера,

огледващи небесния лазур,

с тъмни, тънки вежди, бузи бели,

кат лилии и рози разцъфтели…”

Така поетът рисува пристигането на Сараджа паша в Казанлъшко.

За гибелта на девойката легендата-поема продължава:

„Години изминаха,

днес кулата е вече в тлен, в развалини,

а пък от сарая помен няма,

но питайте онез разрушени стени,

тез дънери вековни -

от тях таз легенда още се помни -

и те ще ви разкажат…”

Да се върнем към работата на Юрий. Приготвил всичко необходимо, с проект в ръка и в ума, той започна изписването на притвора. Днес отиде за Казанлък успокоен и вдъхновен. По същия път върви с едри крачки и хлътва в двора на Куленската църква. Спира до чешмата на кулата, обръща се на юг и прочита отново надписа върху гранитния блок: „Тази плоча се поставя в памет на загиналите над 200 невинни казанлъчани, избити от турците на 4 август 1877 г. в двора на храма „Св. пророк Илия”.

След броени минути в работно облекло Юрий започва своето скромно дело. „Толкова е малък притворът, а толкова голяма е драматичната история на тази църква”, мисли си той. Научих я и аз от тънката книжка на Лидия Димитрова „По пътеките на православието” (Казанлък, 2010).

В Куленската махала не е имало православен храм, но покорените българи се нуждаели от свой Божи дом. Затова в началото на ХІХ в. започват да строят дълбоко под земята църква. Това се прави по метода на военната фортификация. Дълбаят сякаш укритие. Преданието говори, че дванайсет стъпала ги отвеждат надолу. За заблуда на поробителя бъчвари отвън набивали обръчи на бъчви, за да вдигат шум. И други занаятчии железари правели същото. Приказка върви, че това станало, когато Наполеон стигнал Москва. После набавяли икони и нужната утвар от пътуващи до Цариград и Одеса търговци. Разказва се, че иконите били красиво изписани, но ги поопушили. Българите се събирали не с клепало и камбана, а устно се уведомявали за предстоящата служба.

Идват и по-благоприятни времена след султанските фермани „Хатишериф” - 1839 г. и „Хатихумаюн” - 1855 г. Изпратили просители до султан Азис с искане за построяване на православна църква в Куленска махала на Казанлък. Започва събиране на средства и подготовка за строеж и през 1865г. храмът е вдигнат. Братята Иванчо и Теню Бозвелиеви доставят железни врати от Цариград. Закупили и четири „слънца” и един кръст и с това оставили имената си за поколенията.

Юрий свари храма в отлично състояние отвън. Обновени са покривът, входовете и градината. Притворът ще бъде негово дело.

Нека след като е завършил своята работа, погледнем северната стена. Там горе е изписал „За слава на Св. Троица”. И още: „Този храм беше основно ремонтиран през 2007 лето господне… Основни спомоществователи община Казанлък и (програма - б.а.) Красива България”.

Многократно преди да сътвори своя проект и да започне изписването, Юрий е обикалял красивата сграда, дълга 30 м, широка 18 м. Гледал е най-високата част 12,5 м и е мислил за известния нявгашен строител на църкви майстор Йосиф, изградил този храм, и за неговите думи: „Ако някаква стихия може да откъсне тази църква от земята, тя ще се търкаля като бъчва, но стените няма да се отделят една от друга.”

Да погледнем западната страна на притвора, вече окончателно готова. Горе вляво и вдясно са изписани два ангела господни, а под тях кръст и цветя. Да, цветя! Те са елемент на всяка стена, но са нанесени пестеливо, във вид на гирлянди, в триъгълни форми на някои места. Както казва поетът: „В час на размисъл и тегота /в часовете тъжни на бедата/ плачат като хората цветята/ и росата рони се в пръстта”.

Цветята Юрий е изписал в един стил, с добре замислено сходство в изображението, с багри, които уж успокояват окото, но от цветята погледът ни от нещо е смутен. Може би защото те ни гледат от четирите стени.

Винаги когато вляза в притвора, а това правя често с приятели, аз най-напред поглеждам цветята и усещам, че те наистина излъчват не само красота, но и доброта, докосват тънки душевни струни. И въпреки че не различавам конкретното цвете, аз съм привлечен от този венец, рамкиран от художника в малкото пространство, сякаш да дисциплинира въображението на посетителя. Да го прибере в духовната обител, да съсредоточи мислите му  към духовно преживяване. Тук край кръста изправят ръст двама серафими - ангелите с най-висок ранг в йерархията. Те винаги впечатляваха окото на Валя, която възприемаше пълната хармония, но не като уравновесяване на различията. Разсъждаваше върху техния ръст и внушения.

Винаги когато гледам северната стена на притвора, особено кръста вляво, както и кръговете, които възприемам като рамкирана красота, ангелите от двете страни на стъкления отвор, си мисля, че Юрий, когато е изписвал всичко това, е имал предвид трагичната съдба на храма, опожарен от черкези и башибозук през лятото на 1877 г. Озверени, те вилнеят из махалата, но в храма с железните врати не успяват да проникнат, а вътре е пълно с българи. Най-после намират третата врата, зазидана с тухли, и започва сечта - мъже, жени, деца. Този ад се случва на 4 август 1877. Черният ден е четвъртък.

Пожарът побеждава храма господен. Чак след три години хората от Куленската махала начело с енорийския свещеник Иван Славов започват отново битка за възстановяване на църквата. Мало и голямо се стича на помощ. През 1881 г. храмът е готов.

НЕКА ОТНОВО СЕ ВЪРНЕМ В ПРИТВОРА. Какво е най-важно за южната стена? Тук сред кръстове и цветя е кръглият образ на пророк Илия. Юрий го нарисува през миналата зима в София. Могъщ, с гъста брада, всевиждащият светец е в тежка горна дреха, подпрял е дясна ръка в изразителната си глава, а лявата е положена на лявото коляно, загледан е в небето. Само върховете на две дървета балансират от двете страни на кръглата икона, която Юрий е монтирал върху проектираното място на стената. Има намерение да нарисува още една икона на свети Илия с летящите колесници над облаците.

Радостно е, че в. „Искра” (24 юли 2009 г.) своевременно оцени изписания притвор и чрез статия на главната редакторка оповести за новата украса на Куленската църква. Диана Рамналиева между другото пише: „Юрий Георгиев е изписал в традициите на предпочитания от него възрожденски стил притвора. Характерните алафранги, украси с изображения на рози, ангели-пазители посрещат миряните на входа на Куленската църква, която никога не е била изографисвана изцяло от създаването си през Възраждането досега”.

Авторката продължава: „Георгиев вече има работата си в консервацията и реставрацията на църквата „Покров Богородичен” и параклиса „Св. Йоан Предтеча” на Рилския манастир, както и стенописите в параклиса „Св. св. Кирил и Методий” в Троянския манастир, църквата „Св. Архангели” в Хасково, светците в църквата „Св. Георги” в София, украсата на кулата камбанария на църквата „Успение Богородично” в Асеновград, където работи по свой проект, възложен от програма „ФАР”. Множество негови икони, възстановени църковни мебели и ерусалимии, интериорни и екстериорни проекти и реализации, реставрирани възрожденски къщи носят почерка на художника, който напоследък се занимава с металопластика - изработва уникати и сувенири, които се предлагат от престижни галерии и магазини у нас”.

ИКОНОПИСЕЦ

Ще започна този очерк с битов спомен от времето на социализма. И тогава, но много по-рядко, ставаха кражби по домовете. Тук-там започнаха да се поставят по-сериозни брави по вратите на апартаментите. Точно срещу нас на ул. „Гео Милев” № 36 живееше големият футболист Димитър Якимов. Баща му, възрастен мъж, беше много общителен съсед и събеседник.

Чувам го веднъж да казва на съседка: „Защо трошите пари за тези уж сигурни врати? Какво ли имате у вас, че да привлечете крадци? Нито библиотечните ви секции, нито големите ви телевизори ще търсят обирджиите. Крадците търсят долари и злато, а такива неща има у футболните звезди”. Слушам го и си мисля колко е прав човекът. А той продължава: „Да се заключва Цанев на нашия последен етаж и Маринчев на вашия четвърти етаж”. И други футболисти от ЦСКА (Централен спортен клуб на армията) живееха в нашите два военни блока.

Разказвам на Валя за съвета на стария човек, а тя се оглежда и ми казва, че у нас най-стойностните неща са иконата на Богородица, която е закачена в спалнята ни над нощната й лампа, двете маслени картини в хола от Иван Иванов. Синът ни Юрий е нарисувал иконата на Богородица с голяма любов. Това се усеща в лъчезарния образ на святата майка, но и от оригиналната орнаментика на рамката й. От години тя грее като златна.

Когато Валя я отнася за освещаване в Слатинската църква на хълма срещу зала „Фестивална”, отец Борис я заразглеждал удивен и попитал:

- Откъде имате това бижу

Тя спокойно му отвърнала:

- Синът ми я подари.

- А откъде е купена?

- Той я нарисува. Учи в Художествената академия.

Свещеникът целунал иконата и я осветил. После старият отец я разпитвал за Юрий и дали рисува още икони.

Синът ни наистина се занимава с иконопис доста години. Рисува различни икони, изработваше иконостаси, които се продаваха в църковните магазини.

Веднъж се наложи лично да отнеса икони на Богородица и Христос, на свети Георги и свети Илия, които бяха с обкови, в църквата „св. Илия” в Княжево. Посрещна ме достолепният отец Константин, едър мъж, израснал в Тракия, и ме прие много радушно. Докато му разказвах за сина ми, той поръча магазинерката да донесе пари и веднага заплати иконите. Казах му, че ги оставяме на консигнация.

- Добрите художници трябва да се поощряват - отвърна той.

Думите на свещеника ме впечатлиха.

Тогава Юрий се занимаваше сериозно с иконопис. Това беше основно перо в бюджета на младото семейство. В „История славянобългарска” Пайсий изрежда 58 светци. Не зная дали всички тях Юрий е рисувал, но мога да кажа, че наборът му не е малък.

Веднъж в разговор с високообразования полковник Йордан Орманков, юриста, който се занимаваше отблизо със скалъпения процес срещу Сергей Антонов в Италия, той сподели с мен, че негово хоби е да рисува икони. Намерил пазар за произведенията си в Гърция.

- Синът ми е иконописец - казах му аз. - Завърши приложно изкуство в Художествената академия.

Той пожела да го заведа в ателието на Юрий, искаше да се запознае с него.

Уговорихме се и една сутрин ме взе с колата си и бързо се озовахме на ул. „Никола Палаузов” в квартал „Хиподрума”. Орманков се представи на сина ми, каза му, че сам рисува икони, и с внимание разгледа нарисувани, започнати и недовършени икони. Те бяха в различни формати, някои поръчани от клиенти, други за магазините. Различна технология, различни подложки и рамки, някои с обков, други не.

Когато колата ни отнасяше обратно към работните ни места, Орманков подметна: „Май ние, самоуките, трябва да спрем с рисуването на икони. Работите на сина ти сякаш не са минали през човешка ръка…”

Кабинетът на полковник Орманков и стаите на неговия отдел тогава бяха в къща на ул. „Гурко” № 7, собственост на Военно издателство, и фактическа аз им бях наемодател. Тогава дълго разговаряхме с полковника не само за икони. После той препоръчваше на свои приятели и познати при нужда за подаръци да търсят ателието на Юрий. Синът ми не стана богат, рисувайки икони, просто се занимаваше с увлечение с това, което беше близо до професията му. А ние с Орманков си имахме тема за разговор, когато се срещахме.

От векове кой ли не се е захващал с рисуване на икони. Пък и в наше време навсякъде се предлагат какви ли не икони. Сега никой не преследва рисувачите. Историята е записала не само сурови гонения на иконописци, но те понякога са били изгаряни. От друга страна, притежаването на икони е била една от формите на богатство на дворците. И те са подлагани на плячкосване и ограбване. Често се цитира Йоан Скилица: „Императорът се върнал в пределите на ромеите… Той не искал да проявява никаква гордост и се държал скромно. Приел поднесените му венци и преминал в триумф на бял кон, а колесницата наредил да върви пред него, след като в нея били поставени българските царски одеяния и отгоре иконата на Божията майка…”

Ще припомня за отсичането на дясната ръка на Йоан Дамаскин заради неговите слова в защита на иконата.

Когато разговаряхме с Орманков за тези факти от историята, той спомена за миниатюра показваща как синът на Михаил ІІ Теофаст (829-842) предава урок на монаха Лазар, за да не рисува икони. Той не се покорява. Императорът го извикал и един палач залепва за дланта му горещи метални плочи.

- А мен днес никой за нищо не ме притеснява - каза полковникът. - Рисува ли ми се, рисувам, ако не икона, правя нещо друго. Но вече ще си наложа по-строг автоцензор - каза той, усмихвайки се добродушно.

- Гоненията срещу иконописците били прекратени от император Михаил ІІІ (842-867) и майка му Теодора - продължи разходката си из историята Орманков.

- Осмият вселенски събор утвърждава победата над иконоборците - намесвам се аз.

Вече отбелязах, че в началото на демократичния обрат през 1989 г., когато хиляди се юрнаха да откриват фирми и синът ми създаде своята „САРТ-16″.

Няма да забравя с какъв ентусиазъм той организира изложба в Двореца на културата. Това събитие е оставило трайни спомени в мен. Заедно с майка му бяхме на откриването. С нас дойде и един от най-интересните прозаици - Тодор Велчев. Сдружихме се, след като получи награда от Военното министерство. Издадохме книга с негови разкази и новели „Щъркел в пламъци”, а след това и сборника с разкази „Пияният октопод”. Словоохотливият писател още докато бяхме в асансьора, се хвалеше на Валя, че съм му подписал максималния хонорар. А тя му отвърна шеговито, че така постъпвам с писатели, които ме ласкаят.

- Не! Това не е вярно - бързаше да я опровергае Велчев, щом слязохме на етажа и се запътихме към изложбената зала. - Мъжът ти е меценат, той знае как се постъпва с гении.

Още в началото на залата изложбата откриваше огромният Иисус Христос. Тази творба на Юрий колегите му признаваха за безспорен успех.

Спряхме пред сина Божий, чийто образ е пресъздаден с вътрешното му излъчване и всевиждащите му очи.

Суетнята още не беше преминала. Изложбата откри заместник-министър на културата, а изкуствовед прочете експозе. Бяха изложени не само авторски икони на Юрий, показани бяха и други творби, предоставени на фирмата.

Тримата разглеждахме изложбата съсредоточено. Тодор Велчев - Тато (така го нарече Николай Хайтов) се задържаше пред една или друга икона и продължаваше да сипе похвали пред Валя колко е даровит синът ни. По едно време той някак категорично и рязко в неговия стил отсече: „Не може дъщерята на един бял руски поручик да роди друго освен талант!”

Изумена, Валя ме погледна строго. Тя не обичаше да се говори за рано починалия й баща, когото не помни, защото е била бебе, когато той си е отишъл от белия свят.

Велчев продължаваше характеристики на иконите с красивите лица, очертани форми, казваше, че одеждите им трептят, образите са индивидуализирани. Той беше щедър на оценки, не пестеше приятелските си жестове. Той също рисуваше, емоцията му беше силна, лично Богомил Райнов го ценеше и поощряваше.

Спомням си неговия ентусиазъм на тази изложба и сега се връщам към реалността от есента на 2010 г. Той се прониза с куршум, защото не искаше повече да бъде роб и просяк. Не искам да повярвам, че го няма. Че повече няма да го срещнем с Валя на поредната премиера на книга, той да отвори горната си дреха и да покаже окачени отдолу поне два пистолета, да й целуне ръка и да каже театрално: „Талантът на Юрий идва по твоя линия. Полковникът е само голям…”

Няма и Валя. Дано се срещнат на онзи по-добър свят и продължат своя леко заядлив диалог!

Някога писателят Славе Македонски, като ме срещнеше, обичаше да казва: „Всеки трябва да има по един полковник!”. Забавеше се и допълваше: „Началник на издателство.” В негов стил бих казал за всеки е добре да има един стар приятел. Юрий имаше такъв в лицето на поета и белетриста Тодор Харманджиев. Той беше харесал една икона на Юрий на Иисус Христос, отпечатана като годишен календар. Старият писател неведнъж ми е говорил  за това произведение с думи, които не оставят един баща равнодушен. Авторът на знаменитата поема „Поколение” и на романи с мека Харманжиевска проза знаеше много, разказваше ми за своите учителски години, за пребиваването си в Париж, разказваше анекдоти за велики личности. Обичаше да идва при мен в издателството в следобедните часове. А имаше защо. Подготвяше своята трилогия „Възмездия” и беше уговорил главния художник Гичо Гичев поредицата да илюстрира Юрий. Причината Харманджиев да се спре на Юрий бяха видяните от него икони на сина ми.

Много знания беше натрупал писателят. Спомням си разказа му, че „Апокалипсис” Йоан Богослов е написал на остров Патмос през 96 г. от н.е. Тъкмо в това евангелие се разглеждат доктрините на Христа. А тогава Богослов гони едва ли не стотната си година. На тази почтена възраст той създава своите видения.

И при днешното идване Харманджиев започна да говори как му изглеждат иконите на Юрий „Христос Великий Архиерей” и „Христос на трон”. Слушах го и си мислех какво ли би казал, ако можеше, да погледне в момента купола на старата църква в Хасково „Архангелите” с изографисания върху него Божи син!

Познавах писателя от моите млади офицерски години в Самоков. Тогава бях научил част от поемата му „Поколение”, получила Димитровска награда, и понякога я рецитирах. Освен това по-малкият му син Иво Тодоров служи като старшина-школник в нашия полк. Дружбата ни се засили през годините, когато работехме по издаването на „Родове”, „Героите от Булаир се завърнаха”, „Далечното остава близко” и сборника с новели „Последната нощ”.

Веднъж бяхме поканени на гости с Валя у Харманджиеви. Само той и съпругата му, без децата, разпилели се по свои гнезда, че и по света. Имаха двама синове и една дъщеря. Големият апартамент на бул. „В. Левски” (тогава „Толбухин”) беше истински писателски дом. Атмосферата идваше от работния му кабинет, от голямата библиотека, отрупана с книги, от спокойствието, което цареше. Писателят отново завъртя разговора около иконописните прояви на Юрий и съзря в образа на онази красавица с капела, която беше нарисувал върху обложката на корицата на романа „Възмездия”, някои черти, характерни за българската иконография. Валя за първи път чуваше толкова ласкави думи за сина ни, макар че дълго гледа автографа на Тодор Харманджиев върху подарената книга: „На Юрий - със златните ръце. 15 март 1990 г.”

От това време имам много приятни емоции. Веднъж офицер поръчал иконата „Архангел Михаил”, предназначена да се поднесе от министъра на отбраната на виден генерал от Военновъздушните сили, нахълта в кабинета ми и възбуден отвори пакета да ми я покаже. Беше следобед, по-спокойно и Тодор Харманджиев беше при мен. Разгледахме иконата за въздушния ас тримата. Писателят отново наблегна на своята теза, че догматиката и канонът не са пречка лицето да е красиво, образът да е човешки, да е авторизиран.

Има събития в човешкия живот, които не са внушителни, но се запомнят повече от други по-шумни и мащабни. Така запомних една неголяма изложба с надслов: „Живата традиция на българската икона” - автори и икони във Френския културен институт в София от 29 ноември до 4 декември 1999 г. Иконите не се продаваха, но можеха да се поръчат.  Изложбената зала беше на ул. „Васил Левски” до Централната поща.

ЗАЩО СЪМ ЗАПОМНИЛ ТАЗИ ИЗЛОЖБА? Бяха представени икони от десет български автори. Сред тях беше и Юрий. Признавам си, че окото ми никога не се е радвало на прекалено изобилие, на зашеметяващото многообразие. В такива случаи не успявам да възприема отделната картина, да усетя отделната творба, да вникна в стила на художника. Излизам от залата зашеметен, понякога объркан.

В тази изложба френските домакини бяха дали простор на художниците да се представят добре и без излишества. Юстилиян Тилов и Светла Загорчева показваха повече икони. Лилия Павлова и Димитър Василев по седем произведения. Миглена Прашкова, Юлия Станкова и Лора Малева - по две, а Китан Китанов и Ирина и Вацлав Копецки - по една икона. Юрий бе представен с осем икони.

Посетителите имаха възможност да обхванат творбите, а и неволно можеха да правят съпоставки, сравнения, паралели, да уловят авторските възможности на изложителите. С Валя присъствахме на откриването . Влязохме в изложбата още веднъж. Както и друг път тя възприемаше и съпреживяваше емоционално образите на Иисус Христос. Той беше представен в три формата. Най-продължително тя се застоя пред иконата „Христос Пантократор” с обков, имитация на сребро. Аз както и друг път имах предпочитания към сътворените образи на „Архангел Михаил”, „Св. Георги” и „Св. Мина”. Юрий беше изложил и „Богородица с жития” и „Богородица Умиление”. И двете икони бяха с обков.

Тогава искрено съжалявах, че не беше завършена иконата „Св. Иван Рилски”, която възприемам като особено близка, оригинална и въздействаща. Никога този светъл образ не ме е оставял равнодушен, а и иконописецът го е усетил особено силно. Мои приятели са подчертавали авторската сполука. Кръстан Юруков се канеше в новото издание на книгата си за Рилския манастир да помести тази икона на Юрий.

Много приятни чувства са ни носили думите на познати, които са си поръчали за празници една или друга икона на Юрий. Спомням си подобни добри отзиви за „Св. Николай”, „Св. св. Константин и Елена”, „Св. св. Козма и Дамян”… Не само в България, но и в Испания, Франция, Турция, Швеция, ЮАР, САЩ се намират в частни лица икони на Юрий.

ЕСЕНТА НА 1989 г. В Двореца на културата в София имаше премиера на новата книга на Николай Петев „Фарът и неговият пазач”. Той посрещаше пред залата посетители, които му поднасяха цветя, а други сувенири и маркови бутилки. Аз му подадох малка метализирана иконка на Богородица, която синът ми сполучливо беше изработил и майка му винаги я носеше в чантата си. В лятната ни къща в Шипка тя и сега е окачена до нощната й лампа.

Николай Петев отвори пакетчето и каза на девойката, която асистираше: „Това трябва да се запази!”

Вече три десетилетия Юрий не е преставал да рисува икони, ако получи отнякъде поръчка. Пазарът е преситен вече с икони - добри и недотам сполучливи и кичозни. Когато правя бележка на продавач пред храм-паметник „Рождество Христово” в Шипка за излаганите евтини икони, той се изхитри и ми отговаря с думите на Презвитер Козма, че когато се кланяме на иконата, ние не се кланяме на баграта, нито на дъската. Моят опонент е научил само половината от казаното от Презвитер Козма, който по-нататък продължава, че художникът е бил с този образ и го е нарисувал на себе си подобен. Сътворил го е.

Лъскавичките, кичозни икони не могат да изиграят ролята, която е отредена на живописните творби на иконографията. Неслучайно Любен Каравелов е казал „Всичко, което иска да бъде прекрасно, трябва да е живо”.

С КРАСОТА ЗА ХЛЯБА

Добре съзнавах дълбочината на промените, които настъпиха след 10 ноември 1989 г. Някои се надяваха, че те ще бъдат козметични. Аз разбирах, че не само се приказва за надграждане на системата. Нещо повече - отиде се до разрушаване на всичко създадено през социалистическия период, не само обществените отношения, но и материалните активи на производството, постигнатото в областта на културата.

Ние излизахме в пенсия, но къде ще намерят реализация децата? Този въпрос стоеше пред старите поколения.

Една вечер екранът на телевизията показваше демонстративно връщането на земята в реални граници в сеело Герман. Присъстваха служебни лица от висок ранг, адвокат, пишеха се документи. Оттук започна запустението и буренясването на земята българска.

- Къде ще работят агрономите, щом се ликвидират кооперативните стопанства? - питаха се родителите на хиляди специалисти.

Ликвидираха се големи кравеферми и овчи стада. Къде отидоха хилядите подготвени зоотехници?

Започна приватизация на заводите. Къде отидоха инженерите и другите специалисти?

Тръгнаха младите към чужди земи. Търсеха препитание там.

И Юрий отиде до Рим. Започна реставрация в някаква катедрала. След месец се върна и повече не помисли да излиза от родината. Нямаше сърце, което може да пулсира далеч от Отечеството, нямаше нагласа да живее на друга земя.

Валя, майка му, успокояваше себе си, а се стараеше да убеди и мен, че синът ни може да си изкарва хляба по много начини, наследил е силен ген от предходниците.

- Помня дядо Георги - казваше тя, - той изработваше най-здравите, че и красиви самари в Шипченския район. Майка ми с труд изгледа нас, трите си деца. А брат ми Руси, вуйчо но Юрий, остави десетки чешми из дворовете на шипченци.

Валя замълча и после продължи с моя род:

- Твоята майка беше най-бързата копачка и жетварка в стопанството, сестра ти Пенка склопи очи сред пипера с мотика в ръка… А за татко ти, свекъра, да не говорим. Той умееше всичко.

Редеше Валя своите приказки, но знаех, че се тревожи как Юрий ще си изкарва хляба.

Той реши проблема както му подсказваше професията.

Наред с изписването на икони разработи технология и започна да добавя метални орнаменти и плетеници върху вази, чаши, бутилки, сервизи и други предмети за дома. Внасяйки естетика в бита, той фактически предлагаше по-красиви вещи за кухнята, хола, библиотеката, секции, шкафове. Става дума за уникати, а не за серийно производство. В този случай господар е пазарът. Юрий потърси купувачи не само в София, и не само в най-големите магазини: намерил беше своя ниша. Непрестанно усъвършенстваше изработките, увеличаваше номенклатурата. Внасяше истинска естетика, оригиналност и артистичност в предметите.

За съжаление индустрията в България се сриваше. Отваряше се магазин до магазина, аптека до аптека, заведение до заведение. Местата, където се произвежда, където парите стават пари прим и се изкарват работни заплати, намаляваха. Потреблението се свиваше.

Приятелят ми Пенчо Михов беше за мен като барометър дали Юрий има клиенти. Пенчо ме посрещаше усмихнат с думите: „Видях в нашия голям магазин в „Младост” нови неща от Юрий.” Както винаги ентусиазирано ми описваше колко хубави са метализираните сервизи и той си купил един за приятел юбиляр, щял да вземе и друг.

Един ден ми позвъни по телефона д-р Невена Стаматова. Обаждаше се от кабинета си в жк „Толстой”. „моята пациентка Мария Цолова ще ти предаде молба.” Жената поиска Юрий да изработи чаени чаши с надписи на имената на внучките й. „Да бъдат с орнаменти, както е чашата на д-р Стаматова” - приключи поръчката си Мария.

Личните поръчки отправят интересните изработки към конкретни клиенти. Така те отиват при хората, които са ги видели предварително в магазина, харесали са ги и знаят, че ще внесат красота, топлота и уютност, когато се поставят на точното място в дома.

Понякога оригиналните обкови и различните орнаменти превръщат обикновения предмет-сувенир в индивидуализиран, стилизиран, близък до човека уникат. Затова ме заболя, когато неотдавна прочетох, че английски вестник определя България като страна на пълната деиндустриализация и „най-ужасните сувенири” в света. Тук може би има истина, но за „най-ужасните сувенири” патентът не е наш. А какви още менте продукти внасяме от чужбина. Ние сме само пазар.

ЩЕ НАПРАВЯ ЕДНО ОТКЛОНЕНИЕ. Покрай основната си професия Юрий се е занимавал с близки дейности, които са извън основната му работа. Така правят и други, не само художници приложници.

Спомням си участието му в различни вестници с карикатури или илюстрации. Пред мен са броеве на многотиражния преди години седмичник „Антени”. Занимателно е да се разлистват стари вестници. Ето, гледам нарисувана красавица с голяма бяла шапка, изправена кокетно пред черна лимузина. Тя е илюстрация към очерка „Апетит за банкноти” в броя на „Антени” от 1 май 1985 г. Тогавашният апетит за банкноти в наше време се превърна във вълча лакомия.

Връщам броевете назад към 24 април и виждам ярка илюстрация на Юрий към разказа на италианския писател Дино Будзати „Строго поверително”. Над рисунката има текст, че той е започнал творческия си път със сатирични есета за нравите и бита, после се изявява във всички литературни жанрове. След романа „Татарската пустиня”, преведен на български, се отдава на разказа. Юрий е посегнал към четката с вълнение. Още повече, че това не е негово основно всекидневно занимание, а по-скоро е хоби.

Прелиствам „Антени” и разглеждам броя от 24 юли 1985 г. Под рубриката „В съда и навън” е поместен очеркът „Слаби ангели”. Намирам илюстрацията на Юрий и днес интересна.

Погледът ми се спира на рисунка на 27-годишния монтажник Живко Владимиров, който казва: „Майсторството, ако го имаш, можеш да го покажеш един ден, но нямаш ли го от рода си - цял живот ще се мъчиш и пак ще си останеш чирак.”

Къде са днешните монтажници български? Къде могат да израснат, къде могат да приложат труда си?

С носталгия си мисля за онова градивно време, когато България беше наистина строителна площадка. Тя не знаеше какво е това безработица.

ЗАВРЪЩАМ СЕ от това отклонение и тръгвам по магазините, където се продават авторски изработки на Юрий. Влизам в малкото магазинче за подаръци на ул. „Раковски” срещу операта в София. Тук от много години се предлагат не само икони, но и различни други негови произведения. Усмихната ме посреща Любка Самарджиева. Изненадвам я с въпроса: „Кой наскоро е купувал предмети от щанда на Юрий?” Тя се замисля и ми казва колко много се е зарадвала на изложените сервизи близка на Любо Ганев, известната национална волейболна звезда. Грамадният мъж обичал красиви чаши и тя закупила сервиз за подарък.

Редовно при нея пазарувала Анахид Чальовска, дъщеря на оперната певица Алис Буварян. Тя харесва метализираните и орнаментирани предмети на Юрий. „Уникатът, казва Любка, събужда скрити отколешни чувства у клиента, разпалва детски трепети, породени от някой детски подарък за празници от семейния календар.”

Разсъжденията на опитната в професията млада жена ме води към въпроса за красотата във всекидневието. Юрий е превърнал това занимание в свой занаят. Такова е неговото усилие в общественото разделение на труда. То е източник на средства за живот. Това занимание, особено когато доходите на хората се сринаха, не е толкова обещаващо и сигурно. Всеки потребител задоволява на първо място най-елементарните си нужди. Той купува най-евтиното, а не най-красивото.

„Татко, тези неща, които изработвам за магазините, понякога ми казва синът ми, не бива да се поставят наравно със стойностните творби като иконите или реставрацията на стенописи. Това правя, за да се живее някак.”

Аз му възразявам, че всяка продукция, която излиза на пазара, не може да стигне до там без сътворяване. Предметът се купува заради потребителските му качества, но и защото е красив. Хляб се изкарва и с красота.

А що се отнася до съвършенството, ще цитирам френския писател Жюл Ренар, който пише: „Съвършенството е всякога в известна степен посредствено…”

Един разговор с дядо Альоша искам да стане завършек на този очерк, че и на самата книга. Той беше живял петдесет години в Шипка. Беше работил като стругар и изкарал целия си трудов стаж до пенсия, макар че ходеше на колене, военна мина беше откъснала двата му крака. Като пенсионер изработваше пискуни от дърво, които поставени в балоните с музикалните си звуци радваха децата. Той ми разказваше как някога са давали майсторско свидетелство на калфите. Събират се първенците в занаята, слагат в един чувал стомна, завързват здраво, удрят с чук и разбиват на малки парчета съда за вода. Пият си кафето изпитващите калфата и го гледат как ще съумее да събере парченцата и да сглоби наново стомната, без да се отваря чувалът. Представи си, казваше ми дядо Альоша, каква чувствителност на ръцете и пъргавина на ума е нужна, за да събереш разбитата стомна през чувала. Някъде из Казанлъшко прилагали и друг вариант за майсторско свидетелство. Счупените парчета от стомната и ги поставяли в леген, но калфата е с вързани очи и така трябва да събере керамичния съд.

Тази приказка дядо Альоша ми е разказвал няколкократно. Той вярваше в дарбите човешки. „Дарование и познание - ето боговете, на които разчита занаятчията”, казваше той. А аз винаги го допълвах: И всеки творец!