Пелин Пелинов

Разказ из “Щрихи към портретите…”

Ньойският договор или по-точно - Ньойският диктат, е подписан от министър-председателя на България Александър Стамболийски на 27 ноември 1919 г. в предградието на Париж Ньойи-сюр-Сен. Одобрен е с царски Указ № 50 на 15 януари 1920 г., а е ратифициран на 9 август с.г. Обнародван е в “Държавен вестник”, бр. 239 от 1920 г. С него се слага край на войната между България и победителите от т.н. Съглашение (Антантата).

Според този диктат от територията на България са отрязани 11 278, 338 кв. км. исконна българска земя, които са дадени на съседните държави. На Румъния е дадена Южна Добруджа, на Сърбия - Западните покрайнини (Царибродско, Босилеградско и Струмишко), а на Гърция - цяла Егейска Македония и Източна Тракия.

Освен това, на победена България е забранено да има редовна наборна армия, а само 20 000 доброволци, като и се отнема и по-голямата част от оръжието. Забранено и е да има военни кораби, подводници и самолети, както и военни укрепления.

И най-страшното - на България бяха наложени репарации в размер на 2 милиарда и 250 милиона златни франка, за възстановяване на щетите, нанесени на победителите.

Истинска национална катастрофа!

В по-тежко положение България никога не е изпадала. Дори при падането и под византийско, а после и под турско иго, положението не е било толкова тежко.

На българската делегация не било разрешено да обсъжда и коментира Ньойския диктат. Министър-председателят на Франция Жорж Клемансо казал гневно на Стамболийски: “Или подписвайте, или си отивайте!”

И Стамболийски подписал, след което ударил скъпата писалка със златно перо в пода и я превърнал на парчета.

Безсмислен жест, но жест!

След този жест България изпаднала в пълен политически вакуум.

Никой не искал да търгува с нея, нито дори да разговаря. А съседите като гладни хиени ръмжали и чакали своя дял от определените репарации.

Стамболийски и неговото самостоятелно правителство разбрали, че това окаяно положение не може да продължава повече. Трябвало по някакъв начин да се разчупят ледовете, сковали България, за да се съживи икономиката и да се тръгне напред. И тогава той решил да предприеме една дълга, почти 100-дневна обиколка на Европа, за да стопи тези ледове и спечели някакви приятели.

Първоначално решил да отиде в Прага, която била център на т.н. “Малка антанта”, образувана след войната между Чехословакия, Сръбско-Хърватско-Словенското кралство и Румъния.

Но при направените сондажи на българския пълномощен министър, Едуард Бенеш - външен министър на Чехословакия му казал, че е по-добре да се тръгне от Париж и Лондон, а на връщане да се отбие в Прага.

В края на септември Стамболийски потеглил за английската столица. Предпочел за начало Лондон пред Париж, защото още помнел реакцията и на двамата министър-председатели при подписването на Ньойския диктат - Клемансо бил разгневен като тигър (французите го наричат Тигъра), а Лойд Джордж бил по-сдържан, с лека усмивка а ла “Мона Лиза” на уста и някаква необяснима тъга в очите.

Затова Стамболийски смятал, че при него по-лесно ще се пропука леда, а може и да го стопи напълно. И след пристигането си, той направил заявка чрез пълномощния министър на България Димитър Станчов във “Форин офис”, че иска среща с министър-председателя.

Дните започнали да се изнизват един след друг, а Външното министерство загадъчно мълчало. Димитър Станчов всеки ден питал кога ще стане срещата, а от министерството му отговаряли все едно и също: “Премиерът е уведомен и той ще каже кога ще приеме г-н Стамболийски!”

Така, в напрегнато очакване, изминават цели две седмици. През това време Стамболийски е развеждан из провинцията, където му показвали постиженията в селското стопанство и животновъдството. Накрая му писнало и той решил, че няма да бъде приет, поради което взел влака за френската столица, зер там са по-благосклонни…

На западната гара в Париж го посрещнал пълномощният министър генерал Михаил Савов и главният секретар на легацията - Петко Д. Петков.

И му дали разшифрованата депеша от Лондон, получена същия ден, в която Димитър Станчов съобщава следното:

“Днес ме повика във “Флорин офис” външният министър лорд Кързон и ми каза, че министър-председателят кани Стамболийски утре, в 13 часа, на Даунинг стрийт №10, на обяд. Аз му казах, че Вие сте отпътувал за Париж, а той ми рече: “Да се върне!”

- Майната му! - изпсувал Стамболийски и гневно се изплюл на паважа от файтона.

А когато стигнали в легацията, той попитал главния секретар в колко часа тази вечер има влак за Дувар - френското пристанище на Ламанша, откъдето беше пристигнал.

Петков обещава, че ще провери.
- И ми резервирайте едно спално купе! - поръчал българският министър-председател.

- Ти смяташ да се върнеш в Лондон! - казал с ирония генерал Савов.
- Нямам друг изход! - отвърнал му Стамболийски.
- А каква е гаранцията, че обядът ще се състои?!
- Длъжен съм да проверя! На англичаните не може да се вярва! Те са акуратни и точни, само когато трябва да вземат пари. Иначе лъжат като влашки цигани! - започнал да го разубеждава генералът.

- Да се надяваме, че твоите домакини тук ще бъдат акуратни! - казал Стамболийски и прекъснал излиянията на генерала, който, като съмишленик на царя, имал голяма вина за сегашното окаяно състояние на Отечеството.

Като главнокомандващ на Българската армия, той проявил “фатално безумие” на 16 юни 1913 г. и нападнал Сърбия, с което довежда Родината до първата национална катастрофа.

Стамболийски знае вината му, но въпреки това го прави пълномощен министър във Франция, защото иска да използва неговите връзки с френските управляващи кръгове. Същото е и с Димитър Станчов във Англия. Като душеприказчици на цар Фердинанд, той трябвало да ги натика в Шуменския затвор, където направи и министрите му.

Но неговите земеделци не ставаха за пълномощни министри, защото победителите им нямаха доверие и не искаха да разговарят с тях.

В 20 часа и 30 минути Стамболийски се настанил в спалното купе на влака за Дувър и призори се прехвърли с ферибота на английския бряг, а оттам, с друг влак - в Лондон.

В 12 часа и 55 минути по Гринуич той спрял с наетата от пиацата каляска на Даунинг стрийт № 10. Придружавал го Димитър Станчов. И двамата били облечени във фракове и с цилиндри на главите. Посрещнал ги главният секретар на министър-председателя и един преводач. И ги въвели в приемния салон на премиерската резиденция…

След минута се появил и 57-годишния премиер Дейвид Лойд Джордж, също във фрак. За разлика от 27 ноември 1919 г. , когато Стамболийски за първи път го вижда в Ньой, сега той изглеждал по-млад и по-жизнен. А така също и по-любезен.

- Добре дошли, господин Стамболийски! - поздравил той като му подал ръка. - Радвам се да Ви видя. И се извинявам, че не можах веднага да Ви приема, но бях затрупан с работа и ангажименти - добавил той и Димитър Станчов веднага превел думите му.

- По-важно е, че все пак ме приемате! - отговорил му Стамболийски, а думите му превел английския преводач.
- Искате ли да се настаним около масата в столовата и там да разговаряме? Или да останем тук, а после да обядваме? - попитал Лойд Джордж.
- Вие сте домакин и Вие ще определите.
- Тогава да отидем направо в столовата! - казал англичанинът и повел гостите по един дълъг коридор към столовата.
Придружавали ги само преводачите.

Когато се настанили около голямата кръгла маса, домакинът попитал:
- Искате ли да започнем с един малък аперитив? Джин, уиски или руска водка предпочитате?
- Аз не употребявам алкохол! - отговорил му гостът.
- Аз също, но английската традиция повелява да пийнем по глътка за начало на обяда.
- Е, щом традицията повелява, да опитаме Вашия джин! - съгласил се Стамболийски.
Сервитьорът, който стоял изправен до вратата на кухнята и също бил облечен във фрак, донесъл бутилка джин и налял в чашите.

- За Ваше здраве! - вдигнал чашата си домакинът. И понеже бил далече от госта, защото масата била голяма, не могъл да се чукне с него.
Когато двамата отпили по глътка, Лойд Джордж попитал:
- Как е България?
- Зле, Ваше превъзходителство! Много зле! - отговорил Стамболийски.
- Защо?! Нали войната свърши?
- За нас мирът се оказа по-тежък от войната! - казал Стамболийски като натъртил на думите - “за нас”.
- Изненадан съм! За първи път чувам, че мирът е по-тежък от войната. И не мога да си го представя!…
- Така е, Ваше превъзходителство, защото след една дълга и опустошителна война, трябва да се поправи разрушеното. А то е голямо, много голямо… Освен това трябва да изплащаме огромни контрибуции, което не е по силите ни!

- Господин Венизелос и господин Пашич ми се оплакаха, че не обслужвате дълга си по Ньойския договор! - вметнал домакинът.
- Невъзможно ни е!… Вие сте юрист и знаете латинската максима, че не можеш да дадеш това, което нямаш. А ние нямаме нищо! Нито пари, нито индустрия, нито търговия! Нямаме и работна ръка, защото младите ни мъже загинаха в трите войни… Кажете ми как да обслужваме натрапения ни дълг!? Как!?

- Защо подписахте Ньойския договор?

- По една единствена причина - не искахме да бъдем окупирани от сръбски, гръцки и румънски войски.

- Съжалявам! - рече домакинът и след пауза добави: - Ньойският договор трябва стриктно да се изпълнява.

- Невъзможно е, Ваше превъзходителство! Абсолютно е невъзможно! Два милиарда и 250 милиона златни франка е фантастична сума, която и вие, като велика империя, не можете да отделите. А какво остава за нас, които сме доведени до просешка тояга! - заявил Стамболийски.

- След време ние може да намалим този дълг, но дотогава вие трябва редовно да го обслужвате - поомекнал английският премиер, което подсказало на госта, че трябва да продължи атаката.

- С какво, като хазната ни е празна, абсолютно празна. А народът ни е оголял и обосял, както никога досега! Ние не само не можем да обслужваме този несправедлив дълг - натъртил той на думата “несправедлив”, - но не можем и да се изхраним. Нужни са ни много години, придружени с големи чуждестранни инвестиции и търговия, докато си стъпим на краката.

- Какво предлагате при това положение? - прекъснал го домакинът. - Освен от нас, този договор е подписан от още 15 държави.

- Тогава го спрете за 15-20 години…
- И това е невъзможно! - отново го прекъснал домакинът.

Но гостът продължил атаката си, като казал:

- Като ни дадете достъп до Егейския бряг, за да продължим търговията си с Великобритания и с другите европейски държави…

- Това може да постигнете като се споразумеете с господин Венизелос, но първо трябва да му дадете дължимите въглища, живи животни и златни френски франкове, съгласно договора.

- Това също е невъзможно! Господин Венезелос не може да ни гледа. Той е готов да ни удави в капка вода, макар че той заграби, с ваша помощ и одобрение, цяла Егейска Македония и Източна Тракия, които са исконна българска земя. И още - той подложи тази исконна българска земя на безмилостно клане, за да я обезбългари. Тъй че той никога няма да ни допусне на Егейския бряг. Дори смятам, че той има маниакалната претенция за заграби Южна България, до Балкана, за да възстанови някогашната Византийска империя…

Домакинът взел лъжицата и опитал от супата, която била сервирана. Тя била вече изстинала, поради което той наредил на сервитьорът да я подмени с гореща. Сервитьорът взел пълните чинии, отнесъл ги в кухнята и след малко донесъл други с димяща супа.

Домакинът поканил гостите да опитат неговия специалитет.

Стамболийски сръбнал няколко лъжици от зеленчуковата супа, харесала му, но не продължил, защото разговорът му бил по-важен. И казал:
- Освен от достъп до Егейския бряг, България се нуждае от един стомилионен заем за възстановяване на стопанството, за което Ви молим да ни го отпуснете!
- С какво ще го обезпечите? - попитал го домакинът, като продължил да хапва от топлата супа.
- С българските тютюни за следващите 20 -25 години! - отговорил му гостът.
Домакинът спрял да яде, изгледал го благосклонно и казал:
- Това е добра идея! Ще я обсъдя с министрите от кабинета и ще изпратя в България специалисти да се запознаят с качеството на вашите тютюни и с размера на тютюнищата.

След малко сервитьорът прибрал чиниите със супата, тази на преводачите въобще не била докосната. И сервирал второто ястие - телешко с гъби. След това напълнил чашите с червено вино - френски “Мавруд”, който през тази година бил най-предпочитаното питие.

Но Стамболийски не докоснал нито телешкото с гъби, нито виното, защото не бил дошъл да яде и да пие, а за нещо много по-важно - да стопи ледовете. Когато усетил, че те вече се пропукват, продължил да настъпва с цялата енергия, която притежавал. И веднага използвал един силен аргумент, който бил обмислил още преди да тръгне за Лондон:

- Искам добре да ме разберете, г-н премиер. Ако изолацията на моята Родина продължи още една година, аз ще бъда принуден да подам оставка на правителството. Не искам българският народ, когото толкова обичам, да ме намрази, че изгребвам хамбарите му, за да плащам недължимите непосилни репарации на враговете. И знаете ли кой ще дойде на мое място?

Заинтригуван Лойд Джордж спрял да се храни и отправил любопитен поглед към госта.

- Комунистите! - отсякъл Стамболийски. - Като ония в Русия. На миналите избори бяха след мен по брой на гласовете. И ще вземат властта по законен начин, за разлика от болшевиките на Ленин в Санкт Петербург, които заграбиха властта чрез преврат. Тъй че съседите ни няма да получат и едно пени като репарации!

- Плашите ли ме? - остро попитал домакинът.
- Ни най-малко! Само искам да Ви очертая…
- Трябва да Ви кажа, че не съм от страхливите! - заявил домакинът. - В началото на 1917 година кайзер Вилхелм ІІ поиска спиране на войната и започване на преговори. През август същата година беше оповестено и папското послание за мир на папа Бенедикт ХV. Аз отхвърлих и двете искания, като казах, че войната трябва да продължи до победен край. Някои от министрите на моя кабинет ме съветваха да спрем войната, защото убитите англичани при Сома бяха над половин милион. Не се съгласих, защото знаех, че мир без победител не може да има!

- И правилно сте постъпили! - съгласил се Стамболийски. - Но защо сега наказвате българския народ, когато той няма никаква вина за тази отвратителна война?

- А кой е виновен? - остро и от упор попитал Лойд Джордж.
- Царят! Цар Фердинанд!
- Защо не го спряхте?
- Как, как, след като той еднолично взема решенията!?
- С въстание! Когато един народ не е съгласен с политиката на своя държавен глава, той въстава! А Вие, щом толкова обичате своя народ, трябва да го поведете!
- Как, като в навечерието на войната бях осъден на доживотен затвор и хвърлен в дранголника! Знаете ли това? - попитал гостът.
- Зная го!… Но зная и още нещо… А то е, че българският народ одобряваше политиката на цар Фердинанд… Начинът, по който той се би срещу сърбите през 1915 година, срещу румънците - през 1916-та и срещу нас и французите през 1918-та на Дойранския фронт, показва, че той е искал и е вярвал в победата на германците! Не вярвам на българския народ…

- Той беше заставен да се бие срещу вас и французите! - възрази Стамболийски, като усети, че възражението му беше слабо и неубедително. И домакинът се възползва от това, за да му нанесе съкрушителен удар, като каза:

- Господин Стамболийски, нека не се залъгваме. Аз отлично зная как се бие един заставен народ, и как, когато иска победа. Българските войници се биха като лъвове. Те смазаха сърбите и румънците на бърза ръка, а на нас не позволиха цели две години да пристъпим крачка на север от гръцката граница. Тъй че този народ, освен царя, трябва да понесе сега последиците от своето поведение! - победоносно заключи домакинът.

Но Стамболийски не клекнал и не се предал. Той казал, че ако не бил хвърлен в затвора, щял да организира въстание срещу цар Фердинанд, както направил това през 1918 година, когато бил изпратен в Кюстендил да спре разбунтуваните войници.

- Владайското въстание е пример, който показва, че българският народ и цар Фердинанд не са единомишленици! - заявил той.

- Владайското въстание беше вдигнато и ръководено от Райко Даскалов! - вметнал Лойд Джордж, който явно бил осведомен за всичко, което е станало в България.

- Райко Даскалов не можеше да предприеме нищо без мое съгласие! - отвърнал гостът. - Аз му казах как да постъпи! И той ме обяви за Председател на републиката! А народът, когото вие така неоснователно и безмилостно наказахте в Ньой, застана, по своя воля и желание, зад мен… Това е голямата истина, г-н премиер, и аз Ви моля сега да не наказвате този народ, защото той няма никаква вина…

Обядът продължил до късно следобяд…

На другия ден Стамболийски дава пресконференция, на която съобщава на журналистите, че е убедил премиера Дейвид Лойд Джордж да помогне на опустошена България, за да си стъпи на краката и да тръгне в крак с другите европейски държави.

След това през Ламанша и гр. Дувър, той се завърнал в Париж, за да продължи битката с Клемансо - Тигъра, който е бил най-големият противник на победена България…