Иван Есенски

ПОДКОВА

И както нощем си седя,
и както
изпод перото листът бял въздиша,
ще прогърми.
Стрехата ще прокапе,
в стъклата ще се плиснат дълги нишки.
Ще се заблъскат в тъмното
конете,
пшеничен вятър
доловили с ноздри.
Ще трият гриви
в здравите въжета,
а щом ме видят, ще зацвилят остро…
И ще препуснат
гневни и гальовни
навън в дъжда.
И ще разкъса листа
онази неизмислена подкова,
която върху него съм измислил.

ОПУС

На Иван Бунев

Което вчера бе свята истина,
днес на обществена баня прилича.
Брезите взеха да се разлистват
някак си сънено
и апатично.
Кой е виновен, че са поникнали
в провинциалния
бряг на Брегалница?
Свърши съборът-конкурс
по надвикване
с пред-назначените
нови избраници.
Няма виновни, че има минало.
Че е прокиснала сладката славица,
че бяха лозунги, че бяха митинги,
че бяха лидери
в овчи навалици.
С кръпки по синьото,
с дупки по бялото
още в клонака се гъне знамето.
И тия ярости умряха ялови.
Други отмъкнаха почест и звания.
Както е ставало. Както ще става -
с вечните сборища, с вечни завети -
в тая забутана горска държава,
с тоя задрямал народ от дървета,
който по шумата пише послания
и праща жалби до всички слухове.

В тая земя на черни предания.
В тая родина на бели духове.

ЗАКЛИНАНИЕ

Как всичко се преплита в тоя свят -
внезапно, непонятно, невъзможно:
задъхан порив, гайдите на Рожен,
среднощен дъжд, случаен аромат…

И как ни мами тази синева,
която с упоритост неотменна
като безсмъртен дух е устремена
пробилата снега през март трева!

А от снега, от идващия сняг -
във възела на паметта събрана -
гори една Игликина поляна
под дъб, белязан от хайдушки знак.

Оттук се тръгва мълком, с яснота
в посоката и чувството интимно.
Не съществуват днес непостижими,
но има недостигнати неща…

Земя на птици, влюбена земя,
от весел вишнев вихър разлюляна,
сред който подпоручик Дебелянов
се връща в тиха вечер у дома.

Бъди, земя, през всички времена
с усмивката на майчината благост,
която ни посреща там на прага
с безсилните от обич рамена!