ПО-ВИСОКО ОТ ТЕАТЪРА Е САМО БОГ!

Денчо Владимиров

В Пловдив за поредна година театралният фестивал “Сцена на кръстопът” бе открит пак в отсъствието на неговия създател Стефан Данаилов.

Причините за отсъствието и този път на известния с пословичната си борбеност българин, публично не бяха оповестени.

И пак дойде ред на догадките.

На откриването на фестивала през 2015 година домакините от Пловдивския театър потресоха зрителите с поредната измъчена драматизация на роман, изтикан на сцената като “партизански комикс”. Според гледали тази лековата драматизация това освен някакво зрелище бе и една недостойна публична шаржировка с паметта на загиналите над десет хиляди партизани и още толкова ятаци през годините на вилнеещия фашизъм в началото на 40-те години на миналия век.

Тогава отсъствието на Бащата на фестивала Стефан Данаилов на откриването на фестивала с тази постановка пловдивчани си го обясниха именно с това предизвикателство, хвърлено от сцената като безнаказано изкривяване на историческата истина.

А защо Бащата на фестивала не дойде на юбилея сега, на 10 септември 2016, на двадесетгодишнината на своя творчески и обществен отрок? Пак няма информация, пак догадки сред публиката. Но вече логиката подсказва, че с тези свои отсъствия големият театрален творец като че ли започва да се дистанцира от тенденции и хора, които и политически, и икономически, и себически, и как ли не още “…ически” по интереси се опитват да яхнат големия творчески форум в Пловдив - и като арендатори, и като опитващи се да завъртят кормилото на фестивала в неизвестна посока.

„Сцена на кръстопът” остана по мащаб единствено по-представителен за културата в града творчески форум, след посичането безславно още преди години на международния филмов фестивал “Златната ракла”.

Сега вече е ясно, че посичането на „раклата” се е състояло не толкова поради финансови причини, колкото за обслужване на доктрината “София - филмова столица на България”. И ще е печално, ако и след “Златната ракла”, поради новопоявили се тенденции и апетити, и театралният пловдивски фестивал погине накрая пак заради някаква столична доктрина.

Откриването на сегашното издание на “Сцена на кръстопът” стана на обновената сцена на пловдивския театър след големия пожар там преди време. Да, в мирно време в Пловдив през годините на евродемокрацията, горя театър!

В България и през войните не е имало толкова много пожари, колкото през последния четвърт век! Пламнали гори и балкани, села, сгради - архитектурни паметници …И, разбира се, най-зловещата страница от тази огнена статистика - самозапалените в протест срещу капиталистическото си общество хора!

Тема, която обаче днешните театрали, по кръчмарските си сметки, а и от слугински страх, не разработват и продължават да се ровичкат като клошари в контейнери за боклук, в търсене на находки от бунището на миналото!

Пък и за такива „творчески търсения” най-лесно се получават грантове и от чужбина!

И все пак на фестивал като на фестивал.

При откриването на юбилейно издание на “Сцена на кръстопът” съвсем логично имаше много ръкопляскания от публиката. Добричка и всеопрощаваща.

Но макар на сцената да не бе Стефан Данаилов, то за всички бе ясно, че най-силните и искрени аплаузи бяха за него!

***
За фестивала през изминалите години ми бяха публикувани две книги - “Малка театрална енциклопедия” и “По-високо от театъра е само бог!”. За десетгодишнината на “Сцена на кръстопът” бях награден с медал на фестивала.

Ето паметни редове от летописа, който оставих за театралната фиеста.

Десетилетие след излизането на книгата от печат, тези редове са все така актуални като послание.

И искам да достигнат отново до още повече хора:

“ТЕАТРАЛНИЯТ ФЕСТИВАЛ, КОЙТО СЕ ИЗПРАВИ СРЕЩУ ОМРАЗАТА

1997 година… В историята на България тази година от края на ХХ век ще остане с много противоречиви оценки. Помните как започна тази година, нали? С погромения български парламент, с обезлюдените в Пловдив от стачкуващи автобуси, тролеи и таксита булеварди, с тъмни вечерни улици, по които се движеха хора с факли и се издаваха какви ли не закани.

Докъде можеше да се стигне в ескалацията на омразата през тази година и в иначе приветливия в образа на чужденците южен слънчев град Пловдив?
Но, писано е било, слава богу, да срещнат пловдивчани в своя настръхнал град сред политическия театър и другото, истинското лице на Театъра, на театралния празник!

В есента на същата година тук се роди …театрален фестивал! Идеята донесе и започна да претворява в действие един емблематичен българин, който не се бе огънал от бурите на времето, от нашепвани му какви ли не суфльорски реплики и изкушаващи оферти заради големия му талант и име. И дойде в този разделен град не като министър тогава, не като народен представител, а като български актьор и патриот. Беше 1997-ма година, година на толкова пагубна политическа истерия, омраза и разделение…

И той тръгна от чудото на сцената да обедини пловдивчани около старата им любов - театъра. Оказа се много, много прозорлив - до него застанаха хора от “различни митинги”, от различни политически цветове и принадлежности.

Обедини ги любовта към театъра, пословична за хората от този български град, с най-старата театрална сграда от времето на Дядо Вазов. Така това ново обединение или защо да не го наречем и едно ново Съединение на пловдивчани, започна през тази 1997 изстрадана година чрез чудото на истинския театър.

Десет години този театрален фестивал, изправил се срещу омразата и конфронтацията, срещу разделението на хората от един голям български град, учи хората да мечтаят.

Учи ги след като са се погледнали в очите, да си подадат и ръце.

Вече десет години този театрален фестивал воюва в Пловдив на различни езици и с бойци от различни театри и страни за човешкото извисяване и казва истините от най-бързата и демократична обществена трибуна - Сцената.

Фестивал, родил се, както казват хората, на най-точното място, в най-точното време, а както се оказва, и с усилията на най-точните за този висок и културен акт, хора.

Това е Фестивалът, който победи Омразата.

Фестивалът, който обедини пловдивчани около старата им любов - ТЕАТЪРА.
Да, те се погледнаха в очите и си протегнаха ръцете.
За да върви България напред, страната, известна по цял свят от векове с възраждащото чудо на своя театър-феникс, от времето на Войников, на Вазов…
2006 г.”

И ДОБАВЕНО С ДНЕШНА ДАТА ОТ АВТОРА:

През истеричната пагубна1997-ма за България година на разделението и на умопомрачението от политическата шизофрения на стотици “талибани на демокрацията”, на главната пловдивска улица се бе появил на фасадата на сградата на местната синя централа голяма табела с надпис: “ПЛОВДИВ - СИНЯТА СТОЛИЦА НА БЪЛГАРИЯ”.

И сега е вече ясно, че с идването си и сътворяването на новия обединителен фестивал за хората, Стефан Данаилов бе сътворил и нещо, от което бе започнало и щастливото преображение в този град - от озъбена, освирепяла от простотия, от човешка мимикрия, лакомия и безпътица СИНЯ СТОЛИЦА НА БЪЛГАРИЯ Пловдив е поел по пътя да се превърне в ЕВРОПЕЙСКА СТОЛИЦА НА КУЛТУРАТА!

И така ще възтържествува и на този адрес от планетата вечното послание към хората по света - “ПРАВЕТЕ ФЕСТИВАЛИ, А НЕ ВОЙНИ! ПРАВЕТЕ ЛЮБОВ, А НЕ ОМРАЗА!”