ПЪРВИТЕ КНИГИ НА ПЕТРАНКА БОЖКОВА
През първите години на прехода бяха казали думата си неколцина поети от град Добрич. Излязоха от печат нови стихосбирки и тръгнаха да си отварят пътеки към читателя.
Както е прието, състояха се премиери, съпроводени с художествени суперлативи и големи приказки за авторите. Самозваната литературна критика сама се задъхваше от хвалбите си. Да не говорим, че в някои стихосбирки има едва няколко зрънца поезия.
Замества я публицистиката, личи позата и декларативността - нещо, което посветените в литературата не искаха да забележат или се преструваха, че не забелязват. Други пък вдигаха шум, че „непризнатите” и „неприетите” доскоро млади творци най-после заемат мястото си сред гилдията на поетите.
На фона на това разногласие стихосбирката „Пепел от илюзии” на Петранка Божкова като че остана недооценена. А тя, според мен, е сред най-добрите измежду появилите се в първите години на прехода. Вярно е, че носи творби, пренаселени с повествователност, която тук и там затлачва идеите и образите, а и разпилява посланията им.
Но книгата, честно казано, съдържа много поетична енергия и внушенията й са ясни и категорични. Божкова всецяло е отдадена на чувството, не парадира със социално мислене, а деликатно докосва най-нежните струни в душата на лирическата героиня.
Тя страда, но не крещи, не скандализира. Търси съчувствие и опора, кога се изправя срещу болката от кризите в интимния живот, но не пада на колене, не проси милост или благодеяние. Тя е горда и храбра, защото усеща духовната си здравина и е готова да се бори с фалша и лицемерието, които съпътстват дните ни.
Мисля, че „Пепел от илюзии” е естествено продължение на първата й стихосбирка „Но чудо няма”. Нещо повече, двете книги са органично свързани, сливат се в една изповед. Доказателство са стихотворения, като „Молитва”, „Ринг свободен”, „След старта”, „Дъжд по жътва” и няколко други, които са може би най-ярките и най-завладяващите.
Те въвличат читателя в лоното на поезията, където безпогрешно личи същността и властта на таланта: “През клоните на градските дървета следобедното слънце се съблича и пръска смях по белите павета”.
Петранка Божкова задава най-тежките въпроси на човешките взаимоотношения, а там витаят мечтите, виденията, заблудите… Но кой може днес да отговори защо животът се превръща в „пепел от илюзии”? Кой казва, че това, което ни заобикаля, е толкова измамно? Всичко ли на тоя свят изгаря и умира? В добрата поезия изглежда отговори няма, а поетите все питат и питат…
Гражданската и интимната поезия са винаги слети, винаги неотделими, дори тогава, когато една от тях на пръв поглед отсъства, казваше навремето поетът Веселин Ханчев. Идват ми наум думите му днес, когато разгръщам новата книга на Петранка Божкова „Брод към небето”. Чета стиховете и разбирам, че тя е гражданин и в личния си живот, а така мисли и живее и лирическата й героиня.
Почти всяка творба в този сборник стои под знака на будното обществено и нравствено съзнание. Някои стихотворения са любовни песни, изпълнени с блянове, с недоверие или отчаяние, с разнообразни сърдечни чувства и вълнения.
По своя идейно-емоционален обхват други стихотворения отразяват социални и граждански мотиви, докосват жизненоважни въпроси на делника. Тези лирични кръгове и извивки са най-ярки в цикъла „Корени”, където са събрани творби като „Паметта на сърцето”, „В нощта срещу Благовец”, „Поколения” и други.
Според мен, най-хубав и завладяващ е цикълът „Изгубеният рай”, в който се наслагват стихотворения с богат образен език, с морално-философски мотиви, с метафоричност.
В „Житейска граматика” например денят на лирическата героиня се „гърчи разтревожен от страх, че ме болят крилете”, а в „Малка нощна приказка” Луната е „внезапна мисъл, която впива пръсти във душата ти”…
Другаде, в „Избор”, да речем, поетесата ни зове „да обърнем гръб на завистта, дето ни превръща в сухи клони”. Стихотворението „Тема”, може би най-хубавото между всички, е наситено с образи и символи, които оставят следа в душата. В него „светът е рана, върху която въглени се стелят” или „мълчат очите - празни езера, в които нощем самодиви плачат”…
