ПЪТ

Марин Ботунски

Октомври е, краят на октомври, с остър иглен вятър. Бели облачета, като малки деца играят на гоненка в небето, а около тях бистрота, каквато само детството има наоколо си…
Ставай, ставай, острият вятър не дава право на дълги размисли, нито на бездействена мечта.
Минчо отупва панталона и якето. „Къде съм?” Вади картата, която сам си бе начертал във Вишняки, гледа светещата точица на Тула, откъдето тръгна преди обеда, и синята лента на Упа, която премина по път, и почти скъсващият се конец на река Тулица, определя посоката и си прави някакъв триъгълник, към върха на който трябва да върви. На залез слънце е, тръпки играят по гърба му, става и тръгва в определената посока. Влиза в рехава гора, с ела и дъб, а след километър се мерна редкият Алексин бор.
Мракът взе да се сгъстява. Минчо се вглежда пред себе си, клен и ясен вече секат пътя му и някакви ниски храсти - дали не навлезе в тия Тулски засеки, които трудно се извървяват… Пак поглежда картата, пали цигара, а страхът полазва по цялото тяло. Къде, мили мой, с един туристически нож вървиш из тая гора, справочникът ти подсказваше, че заедно с белката и заека тук живее и вълкът. Пътят ти е непознат и гората не знаеш…
Върви, а мисълта, уплашена, връща на късове спомени… После късовете се накъсаха, изгубиха образ. С нахлуването на тъмнината страхът се оцелости и взе да го гони из тая гора. Минчо побягна и с втренчени очи се взираше ту напред, ту назад. Клонки го биеха в гърдите и в лицето. Сърцето ще се пръсне от ударите си. Спъна се в надигнат над земята корен, падна по очи, изпотен, задъхан. Седна, опря гръб на едно дърво, сети се, че има в раницата шише с двеста грама коняк, изпи няколко глътки, поуспокои се, укроти се пулса… Тъмно е, няма от къде да се вземе ориентир, затова реши - ще върви в една посока, все ще излезе от гората, пък после ще реши дали да продължи, или ще нощува на открито. Стана и тръгна. Нищо не мислеше, само, с втренчени очи, се мъчеше да върви в права линия, доколко в тъмницата човек може да определи кое е права линия.
И тогава, между дърветата се мерна огън, далечен, но огън. Минчо изтича в тази посока, по едно време огънят се изгуби, после пак го видя. На дърветата, по „правата” към огъня, дялкаше върху кората - ако изчезне от погледа да не загуби посоката. После, сигурно беше преминал някакъв хребет, имаше наклон, огънят взе да се вижда по-ясно… Приближил се е , приближил се е, започна отчетливо да чува дружно подвикване, нещо като българското „Хааат - хат! Хааат - хат!” на строителите на ж.п. линии, когато вдигат и пренасят релси или траверси.
Гората изведнъж свърши. Минчо видя пред огъня хората, които налагаха релсите на нов железен път. Седна, раздъхтян и просълзен. И на светлината на огъня изброи - шестдесет и двама са „строителите”… Огромна тежест се смъкна от него и той тръгна лек като перце към хората. Видя възрастна жена, на годините на неговата майка и разпокъсано й обясни кой е и как се е забъркал в гората. Възрастната жена спря работата, каза, че е дошло българче и бързо се заразпорежда. Двама мъже изчезнаха с лодки в близкия язовир ли, езеро ли, а жените влезнаха в голямата столова на дъсчената барака да приготвят вечерята… Минчо видя, че има още двама мъже, всички други бяха жени. Жени строяха железния път…
След около четиридесет минути „голямата столова” приличаше на представителен ресторант - по-топло никъде не му е било, по-сладко никъде не е ял. Завдигаха се и тостове, с неизменната в такива случаи водка. По едно време Минчо разбра, че няма да издържи и помоли възрастната жена, тьотя Шура, да излезе навън. Тя го погледна с блага усмивка, стана и тръгна с него към язовира или езерото…
И там Минчо чу този разказ:
- Ти, сине, утре на светло да погледнеш… какъв голям и светъл ще е този наш път!.. Какво му е нужно на човека? Път му е нужен, да върви по него и да прави по-добър и по-хубав света. За какво идваме на тоя свет - да се избиваме ли, или да имаме много и широки пътища, та да е мило и богато на душата, и на мисълта, и на земята, по която вървим, да й е мило… Аз съм шестата в нашето семейство - трима братя и три сестри бяхме. Баща ми все викаше:”Ти, Шура, запомни, ти приличаш на мен… Децата - ей я радостта на живота. Носиш моите черти, я виж какви волеви скули, какво остро носле, какъв пробиващ поглед. И кичурите ти немирни като моите, и кръвта ти немирна…” Та, дали заради думите на баща ми, дали така си е било писано, но се народи много народ в нашата къща. Николенка, големият брат, имаше четирима сина - Иван, Андрей, Остап, Николай… Остап беше певец, викне ли - в сърцето ти бърка. Николай свиреше на хармоника. Иван, най-големият, беше скъперник на думи, но кажеше ли нещо - тежеше. И не само думите, работите му бяха такива… Андрей боледуваше, ах, милият мой, все на ръце съм го носила, а той такъв добродушен - гледа ме в очите с някаква тъга и вяра едновременно… Другите ми двама братя, Дмитрий и Максим, много си приличаха, хората все мислеха, че са близнаци. Взеха си жени, които също си приличаха, а им се родиха и по равно деца - три момченца на Дмитрий и три на Максим… И голямата ми сестра ощастливи животът. Една щерка,ах, каква щерка, Зоя, имаше тя, после ще ти кажа за нея, и трима юнаци - Дмитрий, Александър и Фьодор. Умни и добри, а и хубави бяха децата на Олга, ама Зоя беше чудо на природата. Като сърна стройна и чуплива в снагата. Находила съм се по земята, такова лице не съм видяла. Имаше коса от злато, не цвят ти определям сине, не, косата й беше злато, и това злато оливаше тънка и дълга шия, бяло лице с две пиявични вежди, а под тях едри, и в наситено зелено очи. Няма човек в селото да не му е останала Зоя в очите и в паметта завинаги. Все като я спомена, милата, и пресъхналите ми очи се навлажняват… Аз и моят Афанасий отчувахме две щерки - Оля и Зина, и син - Митя. Оля яздеше кон и стреляше по-добре от мъжете. Характерът й беше корав, в училище се справяше добре, можеше да стане учен. Можеше… Ти ми прости, че разказът се назъбва като трион, ама ми е мъка… Зина ми стана студентка, астрономията я влечеше. Като й е весело, ще рече: „Представи си, че открия нова звезда - веднага ще я кръстя „мама Шура”. Нали звучи чудесно, а - звезда „мама Шура”? Ох, на мама звездичката, неугасимата… Митя го влечеше земята. Стопанин щеше да е той, като моят Афанасий. Сутрин излезем на полето, Митя гледа в изпаряващата се влага от земята и рече: „Мамо, земята диша”. Като напече слънцето - ще се загледа в далечината и ще отрони: „Земята сбира топлина да я даде на семената после…” От ей такъв се е закачвал по тракторите, даваха му и да ги кара. Като стареник можеше да разправя кое време е най-добро за посев, коя влага помага и коя вреди на земята… Не виждаш ли как стана, сине, остана земята без още един стопанин… Започна войната и всичкият този народ загина - на фронта и в партизанския отряд… Останах само аз…

Тьотя Шура е дух в съсухрено тяло, една вдъхновена слабост, загубила тридесет и четири души от семейството във войната, но силна да строи железен път. На шестдесет и две години!
… Вятърът удря вълните в брега и те стенат в краката на Минчо, после продължава нататък, среща клоните и листата на дърветата и пищи разрязан на ленти…
- Моето богатство, сине, го отнесе войната… Не може да се отърве паметта от това, което знае, очите от това, което са видели. Все златото на Зоя свети с всеки изгрев на слънцето, на всеки кон виждам Оля, във всяка звезда - Зина, на всеки трактор - Митя. Запее ли се нашенска песен, Остап застава пред мене. Мелодия ли някаква дочуя - Николай с хармониката си представям. А заговори ли се за война, прочета ли във вестниците, че някъде се бият, в ръцете ми се връща Андрей и ме гледа с някаква тъга и вяра едновременно… Ох, да не дава господ на ни една жена по света такова нещо, да останеш сама след толкова народ, да си жива и да не ти дават мира ни денем, ни нощем. Да носиш отговорността и за живяното, и за недоживяното, за това, което е било, и за това, което ще бъде занапред…
Объркано му е на Минчо, повече отколкото в гората, и като не знае какво да каже, изтърси глуповатото:
- Мама Шура, мигар няма да те подкрепи правителството, ако отидеш и разкажеш. Та ти си над шейсетте, трудно е тук на твоята възраст… У нас активните борци получават достойна пенсия, жилища, жилища за децата им…
Тьотя Шура го хвана за ръкава на палтото, обърна го към себе си, повече от минута го гледа в упор, трепкаха волевите скули, острият нос още повече се изостри в мълчаливия си укор, после майчинската ръка легна върху раменете му:
- Разбира се, сине мой… У нас знаят, няма какво да разказвам. Аз имам всичко. Но има неща, които не могат да се дадат, няма и от къде да се вземат, за да се дадат. Ако отида в Москва и седна да гледам старините си, да ползвам само благата, тогава за какво, в името на какво загинаха всичките соколи на голямото ни семейство… На стари години, лани, прибрах един старец в московското си жилище, не, не любов, сине, просто така, да има човек, с който да си обираме самотата на старите години… Но и там не се застоявам, там съм само в най-студените зимни дни… Не-е, не съм учила много, път зная да правя, път ще правя докато съм жива… Да вървят хората след мен по светли пътища.