ДВЕ СТИХОТВОРЕНИЯ
MОЯТ ИСУС
І.
Запомних те, Исусе, от иконата
на стария, забравен параклис,
където аз, довеян като лист,
за първи път пред теб глава оброних.
То бе в деня на твоето рождение.
Навън бе паднал тежък зимен час.
И бурята, надала вълчи глас,
посрещаше ни с преспи заледени.
През тях на кон преминахме със дядо ми,
помамени от медения звън
на старото клепало. Първи сън
заспал бе ти, огрян от чиста радост.
За мен, дете, на сън що язди вятъра
и го препуска като млад жребец,
не би ти само кротък младенец -
тъй както всички други по земята.
Пред яслата ти в трепетно смирение
приведените баби и слепци
аз виждах като знатни мъдреци,
от чудото нечакани смутени.
Звездата като котка с крак разнищила
нощта и осветила твоя праг
за мен не бе рисувана с варак,
а пламък от небесното огнище.
За сбогом, щом се спрях пред Богородица,
целунал й ръката от сребро,
пробуден поглед вдигна и с добро
ти в тази зимна нощ ме изпроводи.
Издебнал ме, навънка нокти вятъра
в лицето ми впи тъмен и студен.
Но твоят поглед грееше у мен
като гора разлистил ми душата.
И аз запях. Над къщите заснежени
прелитна като птица песента
да извести, че някъде в нощта
роди се ти всеблаг, добър и нежен.
ІІ.
- Разказвай, дядо, тая приказка,
до утре ще те слушам аз!
Край мене, като вир разплискан,
се лее неговият глас:
- Той раснал, както ти, сред хората,
но детство нивга не видял.
А над главата си топора
в леса баща му е въртял.
До късно вечер той от книгите
не вдигал своето лице.
Напролет кротките авлиги
не хващал като теб с ръце.
До рамене оставял къдрите
да се развяват на вълни.
С мъжете учени и мъдри
е влизал в остри препирни.
И ги надвивал. Знай, момчето ми,
слепец е, който мине прост
живота си. Затуй сърцето
раздавал е навред Христос.
- Защо бе, дядо, той със бича си
сред храма Божи е плющял?
Нали уж всички е обичал,
добро на всички е желал?
Запалил дядо от огнището
със въглен стария чибук,
ще ми рече: - Дете си, нищо…
И ще погали своя внук.
ІІІ.
Така живяхме ние двамата -
ти на иконата, а аз
край топлите поли на двама.
Ти ме следеше през кандилото,
когато сънен, с хрипкав глас,
молитвата шептях унило.
Когато после ми разказаха,
че те разпънали на кръст,
в сърцето ми нахлу омраза.
Нима и ти, роден в мечтите ни,
ще трябваше да станеш пръст,
за да възкръснеш пак в душите?
Не, не! И днес си връз иконата
на оня срутен параклис -
едно дете. Като корона
пак грей звездата над главата ти
от синята небесна вис
и буди спомена в душата.
От нея тази нощ помамено
се върна моето сърце
в света на детските измами.
И пак прострях към теб ръце.
——————————
в. „Литературен глас”, г. 13, бр. 497, 05.01.1941 г.
СЪРЦЕ
На проф. П. Петков
І.
Роди се с мен в един и същи час,
но ти, сърце, остана, гдето беше -
заслушано в божествения глас
на птицата, която вън летеше.
Откъснато от майчината плът -
и в себе си усетило, че бие
поток от прясна кръв, ти за светът
побърза като цвят да се разкриеш.
И ти запя, тъй както влюбен кос
на клонката люлее се унесен.
Не бе ли ти очаквания гост,
от слънчевата бъклица калесан?
Когато ти видя за първи път
как утрото сред блясъци изгрява,
не знаеше, че в топла кръв денят
угасва сам и болно свечерява.
Унесено, тогава не разбра
с едничък рог защо не ще пробие
луната мрака, в тъмната гора
подгонен звяр защо зловещо вие.
Обля те като пролетна река
на любовта пробудена водите.
И ти протегна трепетна ръка
да уловиш гердана на звездите.
Но твоята обречена звезда
не блеска между топлите ти пръсти.
И ти разбра: ще минеш без следа
на обичта през сребърния пръстен.
Сърце, сърце, от твоя чист съсъд
не пиха ли и врагове, и близки
и неведнъж, изправено на съд,
в гърдите ми до болка се притиска?
Какво си ти на тоя свят, какво?
Кому е нужна светлата ти песен? -
Издънка от изсъхнало дърво,
поникнала сред лишеи и плесен.
ІІ.
Разбирам тежката ти скръб,
и твойта жал, сърце, разбирам:
над теб съдбата остър сърп
е вдигнала като секира.
Жадуваше за птичи хор,
а днес високо самолети
браздят небесния простор
и с грохота си всяват трепет.
Където раснеха треви
навред по земната ливада,
отровен газ е умъртвил
стъблата дъхави и млади.
А вместо лунна светлина
прожектори пронизват мрака.
Една ли майка и жена
завръщане не ще дочакат.
Потраква като скрит кълвач
на вечерта върху кората
една картечница по здрач
и стели трупове в полята.
И нейният тревожен трак
дълбоко се забива в тебе.
И ти напусто търсиш бряг,
с ранените криле на лебед.
Но песента у теб, сърце,
не ще пресъхне като ручей,
догдето нечии ръце
ще те пребият като куче.
ІІІ.
Ще мине тоз живот жесток и страшен,
светът за втори път ще се роди
и месецът ще изведе на паша
от глад измършавелите звезди.
От всеки клон ще бликнат песни птичи,
ще зазвучи молитвеният хор,
а слънцето сред път ще коленичи,
дърветата повело на хоро.
Ливадите отново ще разкрият
зелените си сочни рамене
и вдън земя ще бяга да се скрие
нощта върху препускащи коне.
Ще видиш ти, сърце, тогаз в почуда
как твойта песен ще звучи навред,
и с белите си кърпи пеперуди
от всеки храст как пращат ти привет.
И ти, разкрило топлата си пазва,
ще срещаш враг и близък като брат, -
че никога сърцето не наказва
и никого не съди в този свят.
——————————
в. „Литературен глас”, г. 13., 02.10.1940 г.
