Димитрина Бояджиева

Панаичка, майката на Йорданчо, я заболели краката и отишла на бани. Бани минерални, с лековита вода, топличка, цял живот да не излезеш от басейна. Другарката й по стая, Тотка, и тя с болни крака като нея, се случила сговорчива - след процедурите седне на леглото и шие гоблена „Селемина с черни чорапи”, взет като надомна работа от фирма „Розалия”.

За шиене Панаичка хич я нямало, по й прилягало да плете. Затуй започнала ръкавички на внучето си - мекички, пухкави, с едно пръстче. Нека му са топли ръчичките през зимата, ей го е, есента е към своя край. Та лекувала краката си Тотка и бързо, бързо минавали дните - закуска, процедури, обяд, след вечерята - разходка и хайде по стаите.

Ама вечерите дълги, хем си бодикат, хем си приказват. Като започнала реакцията от лечението, коленете ги въртят и Тотка, слабичка такава, с кафяво гребенче в косите, все си мърморела: Грешната аз! Грешната аз! И гледала да не пропусне някоя тревичка - полегнала върху непоникналата съвсем трева, се усмихвала Селемина - гола, налята хубавица, още необула Тотка черните й чорапи.

Блага, чудесна жена била Тотка. Живее с преживяното - преди плетяла мильота, продавала ги по морето на чужденките, ама предлагането станало много и продажбата не върви, пък пенсията малка. Научила Тотка за фирма с гоблени и хайде в агенцията.

Служителката я посрещнала любезна, усмихната, с едно условие - за конците, като гаранция, трябва да се внесе сума, пък като предаде гоблена, ще й бъдат възстановени парите. Само че откъде таз сума!Ала някой сякаш й шепнел: Търси, зимата чука на вратата! От тоз, от онзи, внесла събраната сума.

Утешавала се, че като й заплатят за труда, хем ще върне заема, хем ще си помогне за зимата. Панаичка пък й разказвала за участието си в певческия ансамбъл. Да беше чула как пеех, Тотке. Същински славей! Само че след смъртта на съпруга ми изгуби се тоз глас. Чак ми се плачи. Добре че са внучето и синът й Йорданчо.

Йорданчо книги пишел, книги за живота, за хората. И снахата пишела книги, но не като Йорданчовите, а за бръмбари. Голяма страхотия са си тези бръмбари, Тотке. Гледаш го, пълзи си кротичко, ама хич не е тъй. Не повярвах на очите си, като прочетох в книгата на снахата, че има бръмбари хищници.

На бръмбара цициндела челюстите му били като сърп. То туй иди-дойди, ами си изкопавал дупка и оттам дебнел беззащитните дребни паячета, дето си пълзят по тревичката. Да, да, като мине паячето край ямичката, цицинделата го хваща с яките си челюсти. И забележи, не го изяжда веднага, ами го затътря в дупката си и там…

Боже, какво чудо са тези бръмбари! Кой да предположи! Тотка я слушала, следяла за тревичките на гоблена и все гледала да прикрие голата Селемина. Та снахата много била заета с тези бръмбари, затуй в апартамента им триста се сбили - бъркотия.

Кое къде паднало, там си останало. Ама Йорданчо, като си дойде на село, Панаичка навсякъде е помела и прозорците е измила, и манджата за Йорданчо сготвила. За него, за него, за него, пък от стената го гледа портретът на баща му с ордена „Червено знаме на труда” в края на живота си, вече обиден, отречен от класата. Щото демокрацията… Демокрацията! Какво съм седнала да ти разправям за демокрацията, нали и ти я носиш на гърба си с гоблен в ръце. Йорданчо в книгите си хора като нас, като баща си ги нарича светци.

Когато Тотка тръгнала за града да занесе гоблена, Панаичка била изплела ръкавичките, затуй решила и тя да прескочи с рейса до Йорданчови - хем ще занесе ръкавичките, хем ще се порадва на внучето. Много й било домъчняло.

Домъчняло не домъчняло, още от вратата се разбрало, че имат гости. Преди да влезе при гостите, седнала Панаичка в детската стая да отдъхне и се втрещила.

Не повярвала на ушите си, като чула откъм кухнята: Гости ли ще гледам, с майка ти ли ще се занимавам. Какво се мъкне непрекъснато. Писна ми вече. Поне да не беше толкова проста. Дрънка ги едни, да ти се отще да я слушаш.

Панаичка повдига набразденото си лице: Простъ съм била! Дрънкала съм! Пък Йорданчо мек, мек… Ни гък, ни мък. Да беше й изшиткал поне. Пък то… Накъсо. Докато се разправяли, тя тихичко през вратата и хайде обратно на автогарата. Решила и туй то. Тъй си останали ръкавичките в чантата й.

И как няма да реши! Тя, снахата, иска синът да изгони майка си. Представяш ли си какъв конфуз! Йорданчо да изгони майка си, той, дето е посветил живота си на хората. Йорданчо, дето пише книги за живота! Няма да го позволя аз туй нещо. Като дъб е Йорданчо, пък снахата иска да го повали.

Викахме му тогава с баща му: Каква Сузана? Защо Сузана!? Е, вече се разбра. Сузана не му даде гък да каже. Ожени се слепешката той, Тотке. Панаичке, обадила се Тотка, в живота трябва да се копае, а не да се запълва кладенец.

И към Бога кога се обръща човек, да не е с половин сърце. Ей ме мене, какво да го правя тоз гоблен! Уших го, на онзи свят ли да го нося? Едва тогава Панаичка видяла гоблена метнат върху леглото - бод след бод, бод след бод, полегнала върху тревата, усмихвала се сладострастната Селемина.

Като отишла Тотка да занесе гоблена, вървяла по коридора и все гледала за вратата с табелка фирма „РОЗАЛИЯ”. Три пъти минала по коридора - няма такава табелка. Докато Тотка обикаляла, надошли и други жени с гоблени, все Селемини с черни чорапи.

Отварят всички врати, чукат, питат, търсят, служителката на фирмата да открият, да им върне поне внесената сума за конците. Труда вече кой ти търси. Настъпила истинска суматоха. Едва не припаднала Тотка. Нали с парите от гоблена и заем ще връща, и зима ще посреща! И сега - такъв удар.

Чакай бе, Ттотке, слисана се обадила Панаичка. Утре ще отидем пак. Може пък да открием служителката на фирмата. Сигурно й се е случило нещо. Случило й се, въздъхнала Тотка, другите жени от един месец я търсели.

С отмалели нозе едва се дотътрила Тотка до леглото си. Легнала си и Панаичка. Стаена в шепота на Тоткината мъка, отпъждала картината на собствената си несрета.

Тъй си останала в столовата вечерята им - двете квадратчета мусака, отдавна изстинали.