Диана Димих

В памет на дядо Гаврил

Като им разправям на младите таз история, едно вярват, две не вярват. Десет години любов - не може да бъде!
И тогава, преди Балканската война (то е било скоро, преди шейсет и кусур години, нали?), и тогава е имало нечестни хора. Ха, с едно момиче? Откъде накъде? Пет пъти, петдесет пъти се срещнахме - докога? Има други, по-богати, по-хубави…
Намира ме един ден в София чорбаджия от нашето село. Баща ми познава. Чул, че ми е потръгнало в занаята, трепери над мене и вика:
- Къща ще ти купя, каквото искаш - всичко…
Зет да му стана.
Нищо не искам. Искам къща - аз да си я спечеля, аз да си я направя. Чуждото - никой път!
Въртя в София дюкян със седемнайсет души работници и в това време къща строя. Един пирон да е - аз трябва да го намеря, аз трябва да го платя и да го дам на майстора в ръцете. Изморен, капнал, ще ида на „Хан Аспарух” да чакам момичето ми да свърши работа, да си го отведа до тях и тогава „довиждане-довиждане” - на строежа.
Един ден пак я чакам от работа. Тя излиза, ама не е сама - с майстора. Той ерген. Шест момичета работят там, шивачки. Как се не намери друга да тръгне с него… Нищо. Излизат. Пуска той ролетката. После се качват в един трамвай, аз - в ремаркето, затулен. Къде отиват? Тя при гарата живее, на „Круша планина”. На гарата слизат те, слизам и аз. Те са натака, аз - натака, в тъмното. Обичам я страшно, ама какво сега ще става? Завиха по „Опълченска”, спряха на „Круша”. Аз се лепнах до един зид и гледам. Нищо лошо - майстор и работник. Приказват си. Но какво търси той тука? Ако беше тръгнал у тях, защо не отиде? Значи я изпраща. Като мене. Ами ако рекат сега да се целунат? Ей сега, пред очите ми? Това, що съм съградил, то ще рухне - всичкото из един път… Какво нещо е обичта, каква мъка поражда…
Пет минути приказваха. Сваля си той шапката:
- Лека нощ! - И си отива.
И тя се прибира.
Утре вечер аз съм на пост. И тя веднага:
- Ами снощи идва ли?
- Не.
Благородна лъжа. Уж не съм бил, пък аз цяла нощ не съм мигнал от това „снощи”
- Ми по-добре - казва, - че не си идвал, щото майсторът с мене тръгна и до дома ме отведе. Имал накъм нас братовчедка, та на гости отиде.
Чудесно! Шест й пиша. Не за десет години - за още сто ме спечели. Запознахме се, когато тя беше на четиринайсет. Не нарочно - така се случи да си кажем името. Аз бях двайсетгодишен, касиер на нашето дърводелско сдружение - трима души приятели бяхме отворили работилница. Сега ще кажат „мебелист”, срам ги е да рекат „дърводелец”… Нейсе. Работилницата беше в една къща под наем. Хазаите имаха слабост, като даваме наема, да идем да се почерпим в кръчмата отсреща. И една вечер казват:
- Гавриле, твоите съдружници се изжениха, нема ли и ти да минеш у вера?
- Не - казвам.
- Защо?
- Защото няма жена за мене.
- Че каква жена искаш - рогата, с две глави ли?
- Хазайке - викам, - аз минавам много рано сутрин из града, минавам и по-късно, минавам и много късно. Както се случи. Отивам до дюкяна, навестявам клиент, връщам се. И като гледам тия момичето по „Цар Симеон” - казвам, - все си търкат очите в 11 часа, че не са се наспали. Една жена стане ли толкоз късно, тя си обърква къщата. Така разсъждавам аз. А на кьошето тука - казвам - има шивач с едно малко момиченце, което шие на машината. Тя никой път не е дигнала глава през прозореца.
Истина беше. Въпреки че отпред на тротоара имаше един железен капак - и да ще, и да не ще човек, като стъпи - издрънчи, да е някоя друга - ще погледне кой минава. Цар Фердинанд минаваше много често оттам за Банкя - никой път не е погледнала, че шум има, царят иде, това-онова. не. Тя си има работа. Шие.
- Това момиченце - казвам - може да стане един ден добро момиче, обаче сега е дете.
- Тинка бе, Тинка на Кольо! - вика хазайката на мъжа си.
- Аха!
И това си беше.
Мина се месец, казва хазайката на Тинка:
- Тинке, ела да видиш, от Париж сестра ми изпратила един плат за рокля.
Тогава тука нямаше платове, само кеневири - зебло за чували се тъчеше. И те, момичетата, нали имат слабост към гизденето, пък и шивачка нали е, влязла вътре да види.
Слиза хазайката в дюкяна и ме вика:
- Гавриле, вземи си метъра и ела горе. Една клиентка е дошла, неудобно й да влиза в работилницата, иска поръчка да направи.
Тъкмо стягах нещо на пресата. Довърших си работата и отидох.
Хазаина, хазайката, Тинка отсреща. Още преди да я позная, от вратата викам:
- Чакай да видим как ще се погодим с новия клиент! - И пристъпвам с метъра.
Тя като чу тия думи, наведе глава. Разбрахме и двамата, че сме попаднали в клопка. Запознахме се - няма как. И толкоз.
Минава година, минават две, три. Чешма на ъгъла имаше, тя - на чешмата или отнякъде идва.
- Добър ден, госпожице.
- Добър ден, господине.
Четири години време се мина само с това.
Една неделя тя иде отдолу по „Пиротска”. Чантичка малка носеше, с шапка, и бавно върви - значи не е тръгнала по работа. Отсреща й - аз. Ще си речем и тоя път същите думи. И тогава имах смелостта да кажа „добър ден” и да се спра. И тя се спря. Е, добре сме се спрели и се гледаме. А що да приказваме? Ах, колко е топло, ах, че е студено - и няма що друго. От така почваме. И бавно се движим - по тая улица, и оттам, и отсам.
- Късно е вече, трябва да се прибирам.
- Добре - отвръщам, ама не е добре. Много ми се иска да й кажа пак да се срещнем, но ме е срам. А нея още повече я е срам.
До ъгъла я изпращам. „Довиждане-довиждане”.
Ние ще се срещнем пак, ама не по среща, а така случайно, както сега. И пак мине седмица, две, три. Намерихме му удобно място - по „Пиротска” движение голямо ставаше, че и ние сме там - ще се видим, ще се спрем, ще повървим насам-нататък и ще я изпратя.
При това положение кара една-две години - случайно. Почна да става нарочно.
- Ако имаш време и ако не си заета вкъщи…
Че е имало случай да чакам аз по четири часа на определеното място и нея я няма, не излиза и няма да излезе. Дошли гости, тя ги черпи и трябва да стои там. Казвам:
- Никогаш няма да мислиш, че имаме среща. Нашата среща търпи. Тя пак ще бъде нашата среща. Ако не днеска, утре. Ще чакам, ще чакам, аз време имам, и ще си ида.
Не че имам време, щото къща строя, но така й казвам да не си обърква тя домашните работи заради мене. При майка и баща живее, пък аз съм сам, нашите - на село.
Това положение откара къде десет години. Бай ти Гаврил се кълне в двете си очи и в двете си дъщери, че никой път не съм й казал:
- Момиче, аз имам намерения… Аз съм сериозен кандидат…
Две думи да й кажа за това - не!
Никой път тя не е казала:
- Момче, ние с тебе се познаваме, става вече толкова време, нещо за нас си да приказваме?
Ние говорим за хората, за тоя, за оня, за работа, какво станало, какво сме прекарали, докато не сме били заедно. Разправяме за Иван, за Стоян, за Петкан. А за нас си, какво ще става с нас - нищо. Кое е това търпение? Наивна любов беше, детска. Стана юношеска любов, стана зряла и презряла. И трябваше през това време някой от нас да изплюе камъчето:
- Какво - ще става или няма да става!
Не съм искал да въртя момичето и да не му обещавам нищо. Къща строя и построих я. След това три години плащам борча. И ме е страх да не дойде дотам, че като отимам семейство и ми се увеличат разходите, а не съм си уредил сметките, приставите да ми вземат къщата. За резил да стана и пред жена, и пред комшии. За да не стане това - борба непосилна. Работа и работа! Нямам време да се оженя. И тя не знаеше дали ще се съберем. Или да, или не - времето ще покаже, и ако аз река нещо, защото тя никога няма да отвори приказка…
И оная пролет моите сметки не бяха платени, но лихвите вече можеха да се борят, бях сигурен вече, че мога да изкарам за една жена и деца, колкото дойдат.
Една вечер съм намислил - ще й кажа най-после. Ами ако откаже? Ах, няма да й кажа, ще си развалим доброто приятелство. „Ще й кажа, няма да й кажа” - така през целия ден. Отивам вечерта и тя иде оттам. Тя си носеше главата нагоре. Ще й кажа, няма да й кажа…
- Добър ден.
- Добър ден.
Как е тя, как съм аз - разбрахме се - добре сме със здравето, добре сме с работата, че отдавна не сме се виждали - цял ден.
- Момиче, ние с тебе сме приятели… - казвам аз.
- Да.
- Нашето приятелство откара вече десет години.
- Да.
- Ние никой път не сме се карали.
- Да.
- Ние никой път не сме се лъгали.
- Да.
- Ние никой път недоразумение не сме имали - ти да речеш едно, аз - друго.
Да, да, да - всичко е „да”.
И най-после казвам:
- Ние десет години приказвахме за времето, за работата, за другите. Дошъл е час да кажем нещо и за нас. И тази вечер аз се явявам сериозен кандидат за женитба.
Като казах „женитба” - свърши се. Почервеня като божур. Едно момче ти да го познаваш десет години и толкоз да ти е неудобно! Та какво ново казва, каква изненада, която трябваше много по-рано да бъде?… Гледа в земята и така си остана.
- Сега предлагам да помислиш три дена и на това място и в толкова часа да дойдеш и само да ми отговориш едно „да” или „не”, щом сега мълчиш.
А сега де! Тя се обърна и… „довиждане” няма. Викам си, хубави трици изядох! Тая къща, що я градих десет години, тя рухна. От основите падна, срути се. Що ми трябваше мене да й предлагам тая работа! Добре си карахме досега, много близки приятели. Просто боледувахме един за друг… Стана, какво стана. Светкавица, преди да гръмне, нали светне? Така стана и при нас.
А може да има нещо, да се е случило нещо ново при нея… С моето протакане…
На третия ден, нали съм кавалер, отивам пет минути по-рано. И тя идва. Вече не върви така, с главата нагоре, като едно време. Очите в земята, лицето й се не види. Така на гробища се отива. Няма „добър ден”, няма нищо… Обаче дойде. И застана пред мене.
- Момиче - викам, - с тебе се разделихме преди три дена, та да помислиш през това време. Ти реши ли нещо за тая работа? Какво ще кажеш - „да” или „не”?
Първи път - да или не? Мълчи.
- Момиче, десет години се познаваме, ха да отложим тая работа още десет години да си учим характерите? Аз имам време. Изглежда, че и ти имаш време, за да не ме питаш десет години какво мисля.
Мълчи. Червенее. Гледа си в обувките.
- Момиче, въпросът е сериозен. Ако е „не”, ние с тебе си оставаме пак такива приятели, с тая разлика, че под никакъв предлог няма да се спираме. Ние се спирахме десет години. Повече няма. Винаги „добър ден” ще ти казвам. Аз съм много доволен от тебе, от твоето държание. Няма причини и ти да не си доволна, затова си била с мене и само с мене. Това аз го знам. Ние сме на чисто - и при тебе, и при мене. Поне засега… Как ти ще понесеш и как аз ще понеса - това е отделна работа.
Повечко приказвах и накрая питам:
- Е, това е фаталният, третият път. Да или не?
Гледам профила, не й виждам лицето. Тя си отвори устата, нещо каза.
- Ама - викам, - аз нищо не чух.
И тя не е чула, щото глас няма.
Казвам тогава:
- Ако е „да”, ще трябва да си подадеш ръката.
Подава си ръката, завръща глава и заридава. Все едно, че в двете си ръце пистолети държа да я принудя да каже „да”… Такова нещо нечувано за днешно време. Аз я разбирам, знам какво й е и я съжалявам. Стеснително момиче. Страшно вълнение е това - решение за цял живот.
- Хаирлия да е - викам, - работата е оправена. След четиридесет дена венчавката ще бъде. Планът е направен. Ще дойдат сто и петдесет души, за което аз имам грижата. На вашите много здраве ще им кажеш и няма да им струва един лев. А сега за това момиче, което каза „да”, една изненада има приготвена. Ти си бедно момиче. Една машина „Сингер” нова, крачна ще получиш утре на твое име и два топа хасе. Ако е малко, още сто ще изпратя. Ще искам за четиресе дена четиресе бохчалъка - с помощта на твоите приятелки и на новата машина.
Един бохчалък - това са даровете за един човек от сватбарите. Риза, кърпи, едно-друго. Сега нищо не се прави, защото има готово. А тогава - каквото вкъщи се ушие - това е… Тя е на седмото небе! Пак надолу гледа и е малина в лицето, ама свети отвътре. Дали чува какво казвам, дали помни - не знам.
Най-сетне й рекох:
- Ха сега!
И тя пак се обърна и си отиде. Няма „довиждане”, няма нищо.
Бре, викам си, докога ще върви така? Какво стана между нас?
Но после всичко си дойде постарому. Разприказва се булката, зашета из къщи. И ми е в лицето казвала, и зад гърба, че няма жена, така щастлива в брака, като нея. През всичките тия години. Две дъщери ми отчува и лоша дума не ми е рекла. Никога не ми е възразила.
Казвам й:
- Аз не обичам човек, който е с всичко съгласен. Ти никой път не си ми казала, че не съм прав. Има моменти, когато сам виждам, че нещо бъркам, а отстрани човек още повече вижда. Възрази ми нещо!
- Няма какво! - вика. - Всичко е, както го казваш. Ти си за мене „господин учителю”.
Нищо друго не чух, освен че съм един добър учител. И верно, това момиче от мене не е изгубило. Не защото се вземахме. И да не се вземехме, пак… Защото аз съм бил до нея в най-опасната възраст. От четиринайсет до двайсет и четири години съм бил като колче за едно младо дръвче.
Вятърът вече няма да го скърши това дръвче.