„НЕ СЛУШАЙ ОГЛЕДАЛОТО, КОЕТО…“
Бих оприличил новата стихосбирка на Димитър Златев- „Обречени на любов” (ПринтаКом, Смолян, 2016 г.), с химн на интимното послание. В който полифонията от чувства напомня бистър ручей. Дар от Създателя за вечно жадната човешка същност. Устремена към трепетна взаимност между мъжа и жената.
Разнолики полюси в един общ благослов - неизменният кръговрат на прераждането. Зачеван в радостта на първороден грях и кодиран в пулса на безброй поколения. Те също ще вкусят от тайнството на любовта. Ще съзрат себе си в очите на своите деца и така - докато свят светува.
Може би нашата реалност се гради върху няколко символа, над които нямаме власт: времето, пространството, Космосът и любовта. Не познавам автор, останал равнодушен пред многоликия й силует. Тук - изящно сфумато. Изтъкано от нежност, блаженство, доброта, себеотдаване.
Или - в яростен двубой между непримирими съперници. Недопускащи и за миг, че сърцето на избраницата им е дарено другиму. От зората на човечеството, до наши дни, никой не е успял да вмести любовта в рамките на точно и ясно определение. Не е и потребно. Прекрасната магия от трепети и копнежи няма граница.
Само безкраен мамещ хоризонт, различен за всеки от нас. Водени от нетърпеливи сърдечни синкопи, потъваме в сладостната му омая. Докосваме своето съкровено „аз”. Радостно жертвоготовни, щастливи да изградим храм на жената.
На божествената й същност, която понякога осъзнаваме късно. Тези и още вековечни истини споделя в стиховете си Димитър Златев, добавяйки нещо уж делнично. Свои преживявания и спомени, силни като старо вино. Със смокинов аромат и повей над Родопа. А може би: като нестинарски огън, лумнал в буйна младост? В който житейските сезони, вместо да сипят равнодушна умора, даряват нова и нова жарава…
Нека днеска е нашата вечер годежна:
аз поемам в ръката си твойта ръка
и те гледам с години набирана нежност -
непресъхваща бистра река. „Пред златната сватба”
Книгата „Обречени на любов”, изповедна и съкровена, е от писани в различни години стихове. Тя емоционално разкрива философската мъдрост на автора при срещите му с любовта.
Заедно с пламъка от чувства, прерастващи в страстна хармоничност. Съзряваща във времето, ненакърнена от делнични тегоби.
Устояла на мимолетна ревност и дребни съмнения. Своя поетичен букет Златев поднася на единствената за него жена - съпруга, майка и вдъхновител на чудесното му лирическо дарование. Обожествена жрица на семейното огнище в центъра на мъничък свят.
Воден от дълбокото си преклонение пред нея, творецът отрича такива страшни истини, като гостуващата вече старост. Бръчките по лицето на своята любима. Прощаването с отлетелия пореден ден, който никога не ще се върне. И примирението пред нещо неумолимо, което така или иначе ще се случи…
Но спомените са все така живи. Всъщност, не спомени! А минала, но неотмряла в съзнанието реалност с прекрасни мигове. Макар опадали като есенни листа в календара на живота, те са целунати от любовта.
Любовта е нашето тленно безсмъртие, твърди Златев и ние му вярваме. Но дали сме достойни за него, трябва да си отговорим сами…
