ХАРМОНИЯ С ЦВЕТОВЕТЕ НА ИЗГРЕВА
Първото, което ме смути в тази изложба, е наименованието й - „Двуизмерни пейзажи”. Трябваше да видя всички картини на Росен Дончев, за да открия и разбера, че съм доброжелателно подведен. Не става дума за измерения в буквалния смисъл. Това са нравствени измерения. Един вид претовареност с чувства и емоционални изблици. Но би било прекалено да се каже, че художникът от Казанлък държи зрителя за гушата.
Изложбата неподозирано и безкористно го привлича. Най-вече го подтиква да мисли, да си напряга мисълта. Внимателно и неусетно да изтръгне образи и значения и да ги задържи в паметта си. Което е най-важният момент при срещите и общуването ни с изобразителното изкуство. Ще добавя - с всички изкуства.
Тези дни Росен Дончев гостува в Художествената галерия на град Добрич. Не е необходимо да тълкуваме една по една картините му. Всяка картина носи своите знаци и събития и е съставка от общата представа и влиянието на изложбата. А изложбата не слага граница и не издига неестествени хоризонти пред очите ни. Нито остава затворена в своя ареал с изображенията си.
Тя привлича с прелестта и вълшебството на абстрактния си характер. Дава ни свободата да търсим в нея контурите на автентичния български свят. Ако можем, да открием и видим подвижните пейзажи на нашия живот.
Защото това са пейзажи на мисълта, на копнежа и сънищата, на радостта и тъгата, на родолюбието, мечтата и човещината. В края на краищата художникът магнетизира всичко в пейзажи на любовта. От друга страна, някой изкуствовед може пък да го причисли към течението експресионизъм на Моне и Реноар през 19 век. Но това е друг поглед, друга тема.
Със средствата на абстрактния рисунък Росен Дончев проучва и изследва българската земя и нейната природа. Омаян и омагьосан е от багрите и светлината й. Събира в изображенията сблъсъка на багрите в днешния красноречив и противоречив свят. В тези изображения той наслагва и издига красотата в човешките взаимоотношения.
Извисява ги над инвазията и шествието на наглостта, злобата, лицемерието, завистта, угодничеството, простотията и т.н. Тъй иска и настоява зрителят да му повярва, да му се довери, да тръгне с него на дълъг и загадъчен път из дебрите на изобразителното изкуство. Упорито разпалва любопитството му. Открива му сгода свободно да преодолее капризите на живота, да надмогне болките на всекидневието.
Едновременно го предизвиква да мисли, да изучава и анализира гнева и позора, но и звездните мигове на времето, в което живеем. Също тъй да извиси поглед и да се противопостави на разрухата в българската духовност и култура.
Забелязвам, че художникът понякога избутва абстракцията и авангардистките навеи и следи настрана. Почти им обръща гръб. Смирява и угася наплива им в чувствата и изображенията си. Като че ли не им дава да изместят внезапно избликналата обич и радостта от живота. В кръга на картините се появяват автентични образи, лица, пътища, река, хълм, къща, двор, домашни животни, вечни спътници и знаци на човека в селската идилия. Тук, в този художествен ареал, се вмества и градският пейзаж.
Пейзажите са претоварен, пъстри, пищни, кипящи, с воали от късчета небе, красиво потопени в сплавта на много цветове. В крайна сметка, имам усещане, но и заключение, че Росен Дончев е вложил много смисъл в чувството си за цвят.
Постигнал е хармония с цветовете на изгрева и на слънцето. Багрите в картините му са наситени, силно загатващи и контрастни. Както е у Пол Гоген, например. Казвам го, макар и да зная, че нашият художник вече е получил европейско и световно признание.
