Откъси от интервю на Коста Георгиев с писателя и артиста Стефан Савов

*

Роден съм на 18 април 1896 година в град Фердинанд. Учих във Видин и Враца. Следвах университета, но не завърших. Постъпих в Народния театър през 1920 година. Войната изкарах на фронта като кавалерист. Може би оттогава у мен се вроди тая смелост, която не ме напуска и до днес и която прилагам във всичките си начинания.

*

Идеята да напиша пиеса в мен се зароди неочаквано или по-право, сюжетът ме обхвана, без да мисля, че ще го напиша. Времето минаваше, аз бях вече актьор в театъра, а сюжетът не ме напускаше. Почнах да си общувам с действующите лица, да разговарям с тях. Те настоятелно искаха да ги изобразя по всякакъв начин, аз намирах само този, но не смеех…Ще напиша, мислех си, но не ще издържа, ще прочета някому от колегите си и станах за смях. Но напънът на действующите лица беше по-силен. Седнах и без прекъсване, наведнъж написах първото действие от „Люти клетви”.

*

Всички или почти всички приказват, че моите пиеси са сценични. Разбира се, че това им качество се дължи главно на сценичната ми опитност като актьор. Когато пиша, аз виждам действующите лица, как се движат, как влизат и излизат, дори всяко едно от тях аз го сливам с някой от артистите в театъра ни и по тоя начин у мен лесно се познава за кой артист е писана ролята. Но разбира се, както винаги, поради разприте, ролите се дават на съвсем други хора…

*

Досега съм написал десет пиеси, от които 3 комедии, 5 драми, една трагедия и една пиеса за деца. Седем са печатани, а три са под печат. За пръв път се игра „Люти клетви” в Самоков на 14 септемврий 1930 година от пътуващия театър на Матьо Македонски.

*

От играните досега пиеси в Народния и провинциални театри, смятам за най-добра и е играна с най-голям успех „Люти клетви”. Но мисля, че най-новата ми пиеса, която е приета в тазгодишния репертоар на Народния театър „Кара Танас” - стои много по-горе от всички други и по сюжет, и по разработка, и по сценичност.

*

Повечето от героите ми са плод на въображение, но в тях аз влагам всичко онова, което имам като спомен или което наблюдавам сега в живота.

*

Аз пиша пиесите си за малко време, от 7 до 15 дена и то според това дали имам време да пиша. Те са винаги готови у мен и когато седна, трябва ми само време за писане… Разбира се, че преди да стане това, те живеят у мене с месеци, а може и години.

*

За българската драма може да се говори много, но аз ще кажа само две приказки. Първо, тя трябва да престане да бъде само литература, защото сцената литература не ще, и второ - че много малко се прави за нейното развитие. Народният театър, дето трябва най-вече да се играят български пиеси, и той бяга от тях. В миналите 2-3 сезона например се играеха едва ли по 1-2 български пиеси. Този - ще бъдат четири. Би трябвало и за в бъдеще, всеки сезон да играят най-малко по четири пиеси и то в разгара на сезона. За поощрение на българската драма може много да се направи, но трябва желание. Всеки провинциален театър например, който получава субсидия от държавата, може и трябва да се задължи да играе най-малко по 3 български пиеси през всеки сезон. А сега става обратното: театърът на Пенчев „Одеон”, който е частен и не получава субсидия, играе на сезон по 2-3 български пиеси, а има пътуващи театри, които получават субсидия, но които не играят нито една българска пиеса, а само такива като „Ева съвсем гола” и подобни. Изключение прави пътуващият театър на Матьо Македонски, който играе на сезон по пет-шест български пиеси и е предоволен от сборовете.

*

По отношение публиката и родната драма, аз ще кажа само за софийската публика, тъй като провинциалната обича и поддържа родната драма. Софийската публика страшно озадачава управленията на театрите, както и нас, писателите и артистите. Национализмът у нас се манифестира само по улиците и игрищата, но дойде ли въпроса за произведенията на духа, той бяга. Преди няколко дена например 60 000 души посетиха борбите на игрище „Юнак”. Всеки един е дал най-малко по 22 лева и то без да вижда нещо, а театрите играят при празен салон. Де са националистите? В театър „Одеон” се играе „Под нашето небе” - дето се изнасят български танци. Играят на празен салон. Де са тия, които пищят за родното? Или ще кажат: - „Ние си ги знаем”. На такива аз ще кажа: - Не, вие нищо не знаете, вие и понятие си нямате какво е българско хоро! Софийската публика трябва да се вкара в театъра, да гледа родните произведения на духа. Но затова трябва да се замислят директорите на театрите, и най-много - директорът на Народния театър. Начини има много.

*

Главната задача на театъра се състои в това да култивира у човека хубави чувства. За жалост обаче, в последните няколко години публиката като че ли не идва затова, а само за забавление и затова често пъти виждаме, когато се играе някоя сериозна пиеса, с проблеми и идеи, салонът е празен, а когато се играе пиеса, в която няма нищо, а само цинизъм и т.н. - салонът е пълен.

*

Чужденците-режисьори направиха нещо. Но вече е време тези, от които зависи това, да помислят за български режисьори. Във всички отрасли на наука и изкуство ние имаме големи хора, както имаме и големи артисти, може да нямаме и големи режисьори, но досега нищо не е направено за тяхното създаване. Имаме само един българин режисьор, проявил се и затвърдил се - Хрисан Цанков, но за жалост не е вече в Народния театър… Ние имаме и други, млади, способни артисти, които с време биха станали отлични режисьори, но никой не им дава възможност да се проявят.

*

Бих искал да кажа на нашата публика да цени родното и да посещава родните пиеси, защото един народ, който не цени своето, загива, той е обречен на загиване. Страшно ми става, когато виждам с каква трудност нашият народ поглъща чуждото и бяга от своето. Затова управниците трябва да вземат мерки, поне младежта да запазят от това.

в. „Литературен глас”, г. 8, бр. 283, 02.10.1935 г.