Борис Вулжев

СТЕП

С флейта от вейки вятърът свири.
Неми пространства. Голи баири.
В мозък на врана, в очи на Буда -
хлад. И сърцето зъзне в почуда.

Тръгваш. Оставаш. Сънна омая.
Хотел. Безлюдно градче. И тая
смътна тревога: „Бил ли съм? Бях ли?”
Облак са сякаш стадата вакли.

Степ. Неизбродена. Неутолена.
Черна - от битки. От мир - зелена.
Синя - от нежност…
Жребци лудеят.
Где е началото?
И краят где е?

Нощ самодивска. Библейска. Бяла.
Стрелката, клюн на орел, е спряла.
Самотна капка кълве покоя.
Степта е време - и то е твое.

Вятър ли иде? Флейта ли свири?
Голи пространства. Неми баири.
Юрти.
И утрото в кумис сребрее.
Где е началото?
И краят где е?

СПЕКТЪР

Благодаря ти, че дойде.
Че съществуваш.
Че те има.
В неоскърбени часове
и в мигове на всеотдайност.
След толкова слана и студ -
един триъгълник от трима.
Жена и мъж.
Сред тях дете.
Спасително реална трайност.

Под слънчевото колело
напъпва смях,
повяхва грижа.
Часовник - птица от метал,
кълве годините ни смутни.
Един икаровски копнеж
сред метеорен дъжд ни движи.
Жена и мъж.
Сред тях дете.
Пъстрее спектърът…
А утре?…

ПОДЕЛЕНИ ПЛОДОВЕ

Можем само в градските си къщи
да оставим вещите чупливи…

Някаква приумица ни връща
към жарта на ягодите диви.

Дето тишината спотаена
под криле на косове нощува.
И в дъната на реки зелени
доверчиви тайнства съществуват.

Ще живеем между две усмивки:
моята и твоята, по равно.
И звездите - бронзови отливки -
ще изпиват сънищата бавно.

Там въздишките на ветровете
ще утихват в облачните гриви…

Ще си поделим и плодовете,
пак по равно - сладки и горчиви.

ПРОВЕРЕНИ ДЪЛБЕИ

I

И тъй… Далеч от градската
невроза,
от празни препирни и олелии…

Върху прозореца едрее роза.
Отвъд - параклисът „Свети Илия”,
в омарата на сенки светлооки,
от богове и хора е забравен.
Измий умората си на потока,
където диша стогодишен здравец.
И се ослушай…
Стара като притча
е къщата на Райковски ливади.

Окаменели часове се свличат
и будят крехки звуци и балади.

II

Ти имаш всичко… И ветрища луди,
и скакалци, и пъстри пеперуди,
и тайните напеви на водата,
и тъмното ветрило на гората,
и каменния гребен на Снежанка,
и тези двайсет градуса на сянка.
Легло, от чамови дъски ковано,
и белези от брадви по тавана,
и две забравени халки от люлки,
и този мрак, прогарян от светулки,
и песента, над хълмите изгряла:
„Бяла съм, бяла…”

III

Събличат охлювите топли дири
от досега на пръст и жива плът.

Не можеш равнодушно да избираш,
когато има неизбежен път.

Тръгни по него. Вятърът безпътен
ще го обшива с борови игли.
И погледът, безмилостно помътен
от дълго взиране - ще те боли.

Но нека… Безпристрастната природа
труда ти с плодобер ще услади.
Преваля лятото под слог безводен.
И шипките приличат на звезди.

IV

Ти имаш всичко… Лековити билки
и път, изсъхнал като пъпна връв.
Във селото умираше родилка -
сестрата й преля от свойта кръв.

В подножието рудникът се срути.
И можеш ли спокойно да заспиш,
когато безконечните минути
настойчиво крещят: Ела и виж!

Препъваш се в глогини и шишарки -
безвредните фугаси на гората.
Едно тревожно четиво от Маркес
подсеща, че е жива тишината.

Напомнят сенките на остър кактус.
Подмолите таят гнезда от змии:
сърца отровни тупкат във яйцата.
/А някъде ракетен шнур се вие!/

Денят е бял като моминско рамо
и ръждавее слънчевата пачка.
Следа от изстрел крие всеки камък.

Урок по мъжество - на всяка крачка…

V

С дъх на вълчета е пламъкът…
Връщане няма.
Лунно глухарче сребрее на хълма снишен.
И калдъръмите белнати - камък до камък,
сякаш са риби антични с обърнат корем…

Нека протрива варовикът яки цървули,
стенеща ос на талига, ранени пети.
В невероятно презрялата вечер на юли
всичко добива от огъня свои черти.

Селото, хората, къщите, целият остър
каменен низ - от безумни щурци пощурял.
Всичко започва от огъня: ясно и просто.

Мисля си само едно - да не си закъснял!

МИГРАЦИЯ

Към оградите припкат грабливи птици
и немирни внуци играят.
Селски, спретнати дворчета,
с вити лозници,
с хладина от чимшири накрая.

Как се взират самотните майки в мрака -
да се върнем поне в неделя,
та за нас да намерят
от пиле мляко,
да раздиплят най-чиста постеля.

А на масите борови, рано стъкмени,
да поднасят и плод, и вино.
Радостта ни да бъде
докрай споделена,
а пък тяхната - наполовина…

Ще ни грабне обратния път в понеделник
към града, към града неизбежно.
Над очите си,
грапави длани привели,
в нажежения кър ще се вглеждат.

Пълни с прости вълшебства и ланска слама,
с любопитни и стари съседи,
тихи български дворчета,
ако ви няма,
всеки с нещо ще бъде беден.

В ЕСЕНТА ЕДНА И СЪЩА

От засукана вихрушка
жилава скала се пука.
Под гнездата, още топли
от криле, звънят черупки.
И реката, изтъняла
от вълни несподелени,
все тече и не изтича…
В мене нещо се променя…

Слънцето - ленива риба,
е удавено в безкрая.
Добродушна, планината
чака да ни приласкае
с непогинали огнища
и посоки уморени.
Всичко е едно и също…
В мене нещо се променя…

Връх на връх се доверява.
Съхне късна паламида.
Бели облачни къдели
сприхавия дъжд разприда.
В притаените дъбрави,
пълни с извори зелени,
всичко е едно и също…
В мене нещо се променя…

Иде с нещо непривично
този ден така реален.
Може да е подранило,
може да е закъсняло.
Но ведно с листата сетни,
в чановете отразени,
всичко е едно и също…
В мене нещо се променя…

ЧУДЕСА

Какво усилно лято, боже.
И колко работа през юни.
Жените слизат и се качват
по този рид един и същ:
отглеждат пилета и крави
и ако някой ги целуне,
то този някой става техен
завинаги единствен мъж.

Нозете им по пътя прашен
оставят дълги многоточия .
Изпречи ли се пепелянка -
улучват я с един замах.
Въртят коса. Секат дървета.
И щом разсъмне над Левочево,
небето тихо просветлява
от поривистия им смях…

А иначе са речовити.
И гласовити.
В здрача летен
запеят ли, гората стихва,
стаена в янтарна роса…

Отивам си, но все ги виждам
като изваяни в небето.
Почти божествени. А казват:
„Не съществуват чудеса!”

БИСТРОТА

Снегът на спомена изтлява.
Върхът на чувствата белее.
Угасват, чезнат, изтъняват
ледунките от суховея.

Но ти потегляш след водата,
от бистри мисли очарован.
Нагоре. Като въглен златен
е неизреченото слово.

Общителни и достижими,
мечтанията оживяват.
И стават смешни всички рими
и всички помисли за слава.

С неподозирана първичност
високи извори лудеят.
И върху цвят зелен и вишнев
върхът на чувствата белее.