Иван Бунков

Горещ юлски следобед. Неделя. Под сайванта в Хухла разказвам на моя приятел инж. Георги Цигов как в Ивайловград ми съобщиха предиобед, че някъде в интернет били пуснали сензацията, че Ивайловград бил нападнат от питони.

Разказах му, че питони тук не съм виждал, но по змии общината ни държи първо място в България. Пък и питони може да има. В Хухла са виждали огромни змии чудовища.

Препатилият Георги Драганов веднъж надълго и нашироко разказа срещите си с тях на Керка Хубенова и тя ги преразказа атрактивно в един от най-тиражните седмичници в страната и мнозина свързаха всички тези „явления”, разбира се, с „Мистериите на Хухла”. Нищо чудно някой пак да ги е копнал и пак да ги е пейснал като свои в интернет, нали сега в жегата им е времето на тези четива.

Споделям с Цигов тези случици, пием си чай от джоджен под сянка на сайванта и чакаме да се поразхлади, та да тръгнем с неговия джип „Нисан” към землището на Ламбух, оттатък граничната застава до самата бразда между България и Гърция, място трудно проходимо, през което минават само през сезона ловджиите от Ламбух, повечето ивайловградчани.

Там имам нива, взета под аренда от общината, която трябва да огледам. Но в жегата сега не е за пътуване.

Запасяваме се с вода, храна и лекарства преди тръгване и още не бях излязъл из сянката на сайванта, едва не настъпих змия. Смок ли бе, слепок ли или друга змия - може и отровна - не знам, не успях да преценя. Тя като камшик изплющя и се врътна във въздуха, бързо се измуши в цепнатината под камъка в двора. Изчезна, все едно, че не е била.

Не ми направи кой знае какво впечатление.

Тук сме свикнали със змиите. Даже, според местните хора, змиите в селото са вече повече от на къра, защото има по къщите и по дворовете все още какво да ловят. Зарадвах се даже, че змията - кафеникаво-сива - бързо се скри, та не се наложи да я убивам.

Мразя да убивам змии.

Винаги, когато ми се е налагало да ги убивам, съм го понасял тежко. Нарушавам сякаш някакво вътрешно пространство в себе си и в природата, минавам някакъв невидим праг, от който насетне сякаш вече преставам да бъда честен пред себе си и пред другите.

Такъв беше и баща ми.

Той бе домакин на стопанството в Хухла. Голям смок живееше в складовете с жито при него, тачеха се отдалече. И баща ми като мен не обичаше да ги хваща или да се доближава да смоците, но не ги убиваше, даже някак си им се възхищаваше. Същото преклонение има и у мен.

Писал съм и разказ на тази тема, публикуван и на руски чак в Москва за смока стопанин, митологема в индоевропейските народи, който живее под прага на къщата или зимува в дясната страна на огнището. Появили се смокът стопанин на къщата - не е за добро. А пък ако се убие - чакай лошото. Смокът може да бъде стопанин на извор, на синур, на друга някаква постройка. Не се убива. Случайно ако го затриеш, трябва да го погребеш с достойнство.

Но иди кажи това на жените в село. Те пищят до бога, щом зърнат влечугото да гони мишки в избата или, някога, в хамбарите. И щеш не щеш трябва да налиташ върху горките безобидни животни. Така стана и със смока на баща ми. Веднъж той дал ключовете на склада на жени от селото, които трябвало да пълнят в чували жито, и когато отключили портата, видели огромния смок изтегнат пред тях, те го насекли зверски с мотиките. Баща ми, като го видял после, се поболя от мъка и не можа да го забрави.

Та се зарадвах, че смокът - условно го наричам смок - се скри.

Но още не излязъл на пътя, пред каменната ограда на къщата чух Цигов да ме вика и да ми казва, че си имам още един гостенин.

Наистина, голям смок се виеше по централната асфалтова улица на Хухла, идваше откъм двора на новото, но рухнало вече училище. Цигов се мъчеше да му препречи както футболист препречва играч на противников отбор. Сега разбрах, че и Цигов не убива змиите. Пък в случая и нямаше с какво.

Смокът тръгна към мен, но аз му направих финт, защитих с тяло и крака отворената порта към двора ни. Смокът ядно се извъртя, че му правим сечено, вдигна глава - сивокафяв, по-дълъг от метър - и се мушна в предната дясна джанта на джипа, целият потъна в нея. Нямаше го на земята - явно влезе към двигателя. А се канехме с джипа да тръгнем за Ламбух, към границата.

Ами сега?

Бързахме. Трябваше да пропътуваме километри в пресечена местност в гори и треви, но трябваше и да измъкнем неканения гостенин от колата.

Но как? И къде да го намерим?

Естествено отворихме капака.

Страхувахме се, ако се е сврял до двигателя, да не го изпържи високата температура. Ако пък се е бутнал между ремъците или застанал до перките на охладителната система, ще го нарежат на кайма, ще блокират двигателя, ще плувне всичко в кръв, кожа и змийски кости. А Цигов е природолюбител. Фермер животновъд, с много крави и телета, всеки ден е по баирите - тачи животните. Има огромна ботаническа градина. С часове снима орхидеите на Хухла - не може да убива ей така.

Така че ще спасим нашия гостенин. И то бързо и точно!

Зоркото око на Цигов откри змията под компютъра на джипа да „се преструва” на кабел. Ама цветен, сивокафяв, в змийска шарка кабел. Как да не го разграничиш от другите?

Цигов ме помоли да му донеса бързо тел, за да хванем и извадим смока.

Не можах да намеря подходяща тел. Докато се маех - смокът се заврял нейде из кухините около двигателя и когато пристигнах с дълга летва, него го нямаше. Но си е в джипа - категоричен бе Цигов.

Може да се е промъкнал и в кабината.

Проверихме за всеки случай дали вече не е там. Не го открихме.

Гледай ти, беля?

Ти го пазиш да не умре, той ти прави мръсно - не излиза! Ще си навреди сам - мислим на глас. - До 90 градуса вдига двигателят на джипа. Ще се изпържи като нищо, смокът му със смок.

Заудряхме по ламарините, затропахме.

Нищо!

Смокът сякаш се бе сраснал с машината и отнякъде сякаш ни гледаше сеира.

Предложих на Цигов бавно, бавно да отидем с джипа до близка нива, посята със сусам до гробищата на Хухла, да видим дали е тръгнал посевът. Ще караме еваш-еваш, ще наблюдаваме дали ще се появи отнякъде смокът. И дали ще слезе от колата. Дано скочи в движение или на място, та да можем сетне с голяма скорост да отцепим по асфалта, а и по дивите пътища до нивата след Ламбух. И по светло да се върнем.

Уви! Пак ядец!

Нито по пътя, нито на нивата се появи. Държах в кабината високата до тавана летва, а Цигов караше. Следяхме от коя цепнатина на парното, на кабелите или на жабката ще се появи смокът. Не се страхувахме, но не биваше да допускаме да се метне срещу мен или срещу шофьора изневиделица, та да направим катастрофа. А иначе бях чел, че само в нашия край, Ивайловградско, има и отровни смоци!

Ми сега!

Да потърсим помощта на моя кум - Линката. Той, подполковникът от резерва, почетният гражданин на „Мистериите на Хухла”, акордеонистът, авторът на химна на Хухла Илия Атанасов, баща на пет деца и безчет внуци и правнуци, от малък беше на ти със змиите. Ловеше ги навсякъде, по всяко време. И естествено не ги убиваше, а ги пускаше в пазвата си. Те излизаха от там най-неочаквано и стряскаха понякога събеседниците му в селския хоремаг.

Сега Линката, бил нощна смяна охранител на ВЕЦ „Ивайловград”, спеше дълбоко. Да, но смокът не търпеше отлагане! Трябваше да събудим кума ми и потърсихме кумата Златка, другата стихия в Хухла, по двора. С тесла в ръка тя разковаваше някакъв кофраж. Постоянно се строеше и дострояваше в къщата им. Става все по-хубава.

Стана от леглото сънен Линката, но усмихнат, с две тояги като жезли на змийски жрец, дойде на пътя пред къщата. Вдигнали капака на нисана, гузно се извинявахме, че го будим следобед, но само той може да ни помогне. Не искаме да убиваме смока. А нямаме време да го чакаме сам да си напусне джипа. Не се знае кога ще го направи, ако въобще реши да излезе. Може да си изкара сума ти време, ако не е гладен, в ламарините. Цигов трябваше да поема веднага за Маджарово, чака го кучето, а аз - за Кърджали, че съм на работа.

И Линката не можа да ни помогне.

Не открихме смока. Той сякаш се завираше все по-навътре и по-надълбоко.

Цигов звъня на по-малкия си син в София, собственик на авторемонтна работилница. Разказа му случая с надеждата той да ни упъти все пак къде да търсим змията. Може да е навсякъде - отвърна му той, - дори и в кабината. Ако тръгне по ел. инсталацията, ще стигне до вас.

Стана ни „весело”.

Линката домъкна и мощен фенер, осветихме и най-тъмните сенки - змията нийде не мръдна.

Вдигнахме ръце и със смок в колата тръгнахме.

Молехме се да се вози мирно в „квартирката”, да не стане беля, щото в онези пущинаци кой ще ни помогне? Няма ни М-тел! Няма Виваком! Няма Глобал! Моли се и викай неволята, друг няма да дойде! Там, дето свършват Източните Родопи. Гнездо на змии, чакали и вълци.

Цигов шофираше, а аз с летвата - дебнех.

Може да е в краката ни, в арматурното табло, до кормилото, както най-често се случва. Или в охладителната система, или по кабелите да стигне багажника и от там да ни нападне в гръб. Може и да е в тавана.

А и той, мигрантът му с мигрант, не казва къде иска да отиде. Спрях да го търся - каквото такова! А и пътуването - през деретата, през избуялите треви, през пущинаци, дето не е стъпвал с години човешки крак до неохраняваната граница, ни действаше ужасяващо. Сякаш бяхме извън света. В ничия земя - извън цивилизацията. В джунгла някаква. Или в пампасите - но не между цивилизованите България и Гърция! Не!

В реалността ни върна срутената, забравената от хората Ламбушенска застава, чийто командир някога бе Линката, моят кум. Какъв живот цвъртеше тук. Какъв ред и дисциплина. Оказа се, че всичко това било нахалос. Затова се разграбиха граничните съоръжения, порутиха се готови сгради, трафопостове, водохранилища, ел. инсталации, пътища и заслони, запустяха ниви, а и самата бразда запустя без войнишки крак.

Спомних си, че някога в тази застава бе служил колегата Конакчиев, един от водещите на „Неделя 150″ по БНР. Него също го пенсионираха като Лили Маринкова тихо, безславно и подло! Като цялата ни журналистика.

Гледам Цигов - и той унесен в мрачни мисли, сякаш забравил за смока. Мила Родино, „злобни мисли” дълбаят отвътре изнурените ни мозъци. Забравеното КаеСПе? Останките от телефонни стълбове и жици? Висящите трубки на някогашните постове? Закелявялата ни гранична полоса? Жиците от някогашни предупредителни системи - останки от омразата между двата свята: Варшавския договор и НАТО! А нали тук трябваше да бъде Шенген? Отдавна трябваше да минавам по шенгенски друм за нивата си! По нов, европейски път?!

Безнадеждност!

И се усетих какви сме смешници с Цигов - тръгнали да градим отново поне частица от България. Двамата набори, пенсионери! Завеяни идеалисти, зарязали на стари години удобствата на цивилизация.

Така ни се пада!

Да дирим отговорите на проклетите въпроси на авансово прехваления 21 век! Далеч от „Дондуков” 1! И от „Дондуков” 2! Да се усещаме не толкова в плен на неканения гостенин - смока, дето возим „толерантно” с нас в джипа, а в плен на онези, големите смоци, тровещи силите на клетата ни държавица като в скулптурата „Лаокоон”!

Тях как и кога ще победим?