ЕЛЕГИЯ
На 4.06.2009 година ни напусна големият български поет Емил Симеонов.
Вечна му памет!
Спи в покой, приятелю!
списание “Литературен свят”
ЕЛЕГИЯ
Благодаря ти, живот,
че толкова много ми даде,
че не спря по средата
и доброто, и лошото в теб,
а ме лашка нагоре и долу,
насам и нататък –
недокилнато знаменце:
и коприна, и креп.
Е, от нещо лиши ме,
но от друго пък повечко сложи:
да се блъскам по ритъма твой
с тая мерена реч…
Не забравяй поета –
той се блъска, защото не може
да върви и да стигне
от теб по-далеч.
Той се свършва, живот!
Като извор и пламък се свършва.
Като всичко започвало някога –
като нощ, като ден.
Няма страшно, приятелю мой –
няма вече завръщане…
Е, и ти поплачи –
но да плачеш по-малко от мен!
ТОГАВА
Все някой ден и аз ще падна.
И чак тогава ще съм прав.
Ще бъде някъде по пладне
банално като автограф.
Не в късна нощ, не в утрин ранна –
далеч от моя стил и нрав –
по пладне някъде ще падна.
И чак тогава ще съм прав.
Не от властта за богоравни.
Не от самоубийствен гняв.
Ей тъй – от себе си ще падна.
И чак тогава ще съм прав.
От само моите си рани,
а не от ножа, крит в ръкав –
все някога и аз ще падна.
И чак тогава ще съм прав.
Като солничка изтървана
от показалеца корав…
И вечерта – наглед прощална
за всички ни ще пийна прав.
РЕКВИЕМ
Този мой живот неподреден!
Тоя мой живот, накриво писан,
чак сега ли скача срещу мен,
та под него долу да увисна…
Досега покорно си мълча.
Чувах го дори да ръкопляска.
Случваше се да го огорча.
Случваше се да ми дава ласка.
Поживях, каквото поживях.
И каквото трябва – поизгубих.
И от смелостта изпитвам страх.
Другото да го печелят други.
Не ревнувай, скапан мой живот –
можеш и от смърт да си харесан.
Ти ми беше “до”, ти беше “от”.
После ще ти кажа аз къде съм.
НА ЪГЪЛА
Така ми се играеше на смърт,
когато бях момче. Под некролога –
представях си – стои до изнемога
едно момиче със неясна гръд.
Шуми за мен, шуми и съжалява
не тоя само, но и онзи свят…
Когато вече бях реално млад,
от смърт започна да ме дострашава.
Откакто хлябът стана само пот,
а работата и солта безвкусни –
задушница почти не съм пропуснал.
…Сега ми се играе на живот.
ДЪЖД КЪМ КРАЯ НА ДЕКЕМВРИ
Не че не желаех слава
пътя ми да окръжава.
Не че не държах – навреме
да ме освети докрай.
Ала никога не блеснах.
А и как – когато все съм
дъжд към края на декември,
сняг в началото на май.
И какво открих – възторжен,
ритуален и безбожен:
Спицата на колелото?
Кран за топлата вода?
Чак когато са заети
всички морски колелета
сред морето на живота,
кипнало от свобода…
Той ли бърза, аз ли бавя?
Взе да ми се подиграва
тоя мой живот изнервен –
и иди го разгадай!
А и как ли да му пасвам
като все и все това съм:
дъжд към края на декември,
сняг в началото на май.
ТЪЖНАТА КНИГА
Трябваше само да дойда.
Само да дойда – и стига!
Грееше всичко любовно.
Като корица на книга.
Като сред букви-звездици
пръстите светкат ли, светкат.
И изведнъж – неразлистен.
И изведнъж – непрочетен.
А и животът обидно
как изведнъж се обърна:
имам къде да отида –
нямам къде да се върна.
СВЕТИ ВАЛЕНТИН
При толкова влюбени в себе си хора,
аз се отдавам на исихазъм
(самовглъбяване до преумора
с цел бодрячество, което не дразни.)
Пъхната някъде в стария дрешник,
на любовта ми се радва молецът.
Късно е, вика ми, да се правиш на грешник,
рано е, вика ми, да си светецът…
Днес копринена риза не слагам –
да ме прощаваш, свети Валентине!
Никога не е имало влюбени двама.
Само един е.
ВМЕСТО ПЕСЕН
Все исках в ред да е живота…
Редих го тук. Редих го там.
И колко шум! И колко ропот!
А после го пререждах сам.
Сред ветровейните простори
плющеше моето пране –
същинско знаме, но без кораб.
Да имах лодчица поне.
Под мачтите ми неморяшки
кънтеше моят нощен трюм.
Сърцето удряше хлапашки,
но никога с едно наум.
Не бях и много интересен.
За скучните – и скучен бях.
Улавях се да бъда песен.
И бягах, докато мълчах.
За тишина – безсънна нота.
Безсънна нота – за акорд.
Все исках в ред да е живота…
Но щеше ли да е живот?
ЕСЕННО
Бяха големите младости, бяха!
Бяха големите стихове!
В спомени, като в пашкули, се свряха
смелости и страхове.
Само колко шеметни нощи!
Боже, какви утра!
Може и млад да изглеждам още –
но животът ми остаря.
Даде, каквото е имал да дава,
каквото отне – отне…
От живота поезия става,
от поезията живот – не.
НОЩЕН КАБЕЛ
Щом вече боксов мач не ми се гледа,
за гледане не съм и аз дори…
Налитат си юнаци за победа
и рингът от крошета прави ври.
Не го научих този спорт – изобщо
къде у мен техничния замах!
Не съм надявал ръкавици още –
глава обаче тръскам като тях.
Разбита е житейската ми челюст,
прехапал съм и думи, и език.
Илюзии за някаква си зрелост
се срутват само в някакъв си миг.
И гонгове ме бият – ще изкъртят
останалото нещичко у мен…
Поглеждам към екрана: Бяла кърпа –
ни победител, нито победен.
ЗИМНО ДЪРВО
Вали снегът. И навалява.
И върху клоните шушти.
Дървото кротко побелява –
тъй както побелял си ти.
И може да се скърши клона
от бяла тишина люлян…
А не за всичко съм виновен.
И не за всичко оправдан.
А рухват хора и държави.
Пред моите очи. И в мен.
И аз наивничко се правя
на оцелял и пощаден.
И буци сняг висят огромни
над мъничкия ми мегдан…
А не за всичко съм виновен.
И не за всичко оправдан.
Когато свърши тази зима
и тоя свят запролети,
дали дървото ще ми кима
разлистено да опрости
безсилието ми пред клона
и върху корена – не знам…
А не за всичко съм виновен.
И не за всичко оправдан.
