Денчо Владимиров

Преди разпукването на демокрацията в Пловдив едни и същи хора решаваха на кой местен автор да му бъде издадена книга. Партийният билет помагаше, о, как помагаше.

След навлизането на демокрацията с пълна сила и в издателската практика в града бе извършено мълниеносно преструктуриране и в тази сфера - първо бе хладнокръвното “убийство” на емблематичния вестник “Отечествен глас”, а след това и на едно издателство /”Христо Г. Данов”/.

И тогава като в приказките, мигом се появиха нови вестници и списания, частни радиа и телевизии и… две-три нови големи издателства. Издателства с доста неочаквани собственици, хора, дотогава на скромни чиновнически заплати, но явно дълго пестили от закуски за основен капитал.

Моя милост, като остана без работа като “непреустроил се в седесарско синьо” журналист в началото на 90-те години, се бе заинтересувал наивно от възможността да си направи издателство, та да си изкарва поне хляба, но бе отрезвен бързо - в Изчислителния център му обясниха, че ще му трябват най-малко… два милиона лева стартов капитал за начинанието.

А откъде ги бяха намерили по това време стартовите си милиони, родилите се в Пловдив и в страната десетки издателства на довчерашните “неизвестни хора от фабрики и канцеларии”, довчерашни скромни социалистически служители, това ще остане навярно като една от големите тайни на века.

Носеха се какви ли не легенди за внезапните забогатявания, за вълшебни сергии на които са били продадени стотици хиляди любовни романи, за иноземски иконки помогнали с небесна сила за изсипване на купища пари в дом на пловдивска мирянка или нещо подобно…

Сега даже, в нагледалото се на какви ли не нови възнесения на бивши пролетарии в богати чорбаджии общество, тези загадки вече и не се коментират. А един от забогателите издателски барони, някогашен праведен на партийната линия редактор в Н-ско издателство, джюмбюшлийски оповестява, че вече отдавна не чете, а само брои… Парите си брои, естествено. И наградите.

Но така или иначе сега Пловдив е градът, където се вихри бурна издателска индустрия, издават се книги на автори от всички по-известни континенти. Е, ако в началото пловдивските издателства се пазеха да издават български автори като търговски нецелесъобразно и пълнеха пространството с книги на автори и от Занзибар дори, метафорично казано, то впоследствие палачинката се обърна.

Започнаха да идват по неведоми пътища потоци пари отсам-оттам, от чужди фондации особено, с които се спонсорираха книгите на новите “правилни автори”.

Някъде по това време, в танца, както се казва, патриотично се намеси и Община Пловдив, която поде програма за финансиране на проекти - книги на пловдивски автори и важни за Пловдив издания.

Ето тук е първата енигма в това начинание - в разтегливото понятие “важни за Пловдив издания”. По какви критерии се решава, че едно издание е важно за Пловдив ? Пълна общинарска тишина по този въпрос.

Спектърът на проектите, които могат да кандидатстват, е иначе доста широк. В сферата на художествената литература - стихосбирка, сборник разкази, роман, драматургия, литературна критика, литературна история, литературна анкета, литературоводско изследване, монография, книга за деца, авторите могат да кандидатстват и в другите писти на конкурса - в историческата литература, краезнание, изкуствознание, културология, и в неясно обяснена графа “ДРУГИ” /Преиздаване на книги и т.н./. Какво означава това “т.н”, общинарите и това не са обяснили.

Дали има шанс да се кандидатства и за финансиране на книга с публицистика, и както бе по първоначалните ми намерения в моя случай, и с фейлетони?
Не е обяснено обаче. Ботев, с неговите фейлетони, явно не става за финансиране в случая, същото се отнася и за Арт Бъкуалд, макар че е американец и като такъв е наш брат. Илф и Петров, които за фейлетоните си само дето не получиха Нобелова награда, също явно не биха могли да кандидатстват за финансиране от Община Пловдив за издаване на книжка.

Просто сътворителите на конкурса още в самото начало са забравили, че по света от векове още има практика да се издават книги и с публицистика в широкия смисъл на думата, и с фейлетони, в частност. И никой общинар да не се сети и да се плесне по челото високо и вдъхновено и да поправи този очебиен пропуск.

И това е първата причина да се откажа от кандидатстване. А бях приготвил за човечеството книга с десетки фейлетони. Хем за настроение на читателя, хем за поука и усъвършенстване.

Има и втора причина за отказа ми обаче, която ме стъписа.

Кандидатът, по изискванията на конкурса, ако кандидатства като физическо лице, трябва да представи в големия комплект от документи задължително и …ксерокопие от личната си карта!

Иначе нямало да може да участва за финансиране на книгата му. Питам - на общинарите, поставили това изискване, не ли е известно, че лична карта се предоставя само при поискване от държавни органи и че данните в нея не подлежат на разпространение, както е в случая, за конкурсни употреби?

А знае се, че не трябва да се създава и никаква предпоставка лични данни да изтичат за какви ли не людски цели…

По статута ако в конкурса участва за финансиране юридическо лице, то и представляващият го шеф, трябва да си впише чинно във формуляра също данните от личната карта - ЕГН, лична карта №, издадена на, от… Странно изискване, противоречащо на закона за личните данни в Република България, нали?

Но „няма мърдане”, както се казва в такива случаи - като не си представиш задължително ксерокопието от личната карта, няма да ти се разгледат документите за финансиране, пък ако ще да си Иван Вазов и проектът ти за книга да се казва “Под игото”?

И третата причина, която ме разколеба да дебютирам в това общинско патриотично мероприятие като кандидатстващ автор, е една забелязана от мен тънкост в обстоятелствата около назначените срещу добро заплащане членове на журито /което е май в почти постоянен състав от години!?/. Членовете на журито /експертната комисия/, забележете, също са, основно, пишещи и издаващи книги люде.

Постановено е те да определят кой проект за книга, на кое издателство, заставащо зад проекта, да бъде финансиран чрез оценяване по десетобалната система - от едно до десет.

Конкурсът за финансиране всъщност е най-вече между издателствата в града, във формулярите като важна част от документацията са именно издателските оферти. И какво показва статистиката?

През годините досега в този конкурс за финансиране участват и печелят в проекти основно две-три големи пловдивски издателства, в които… сигурно съвсем случайно, издават или им предстои да издават книгите си и… оценители от журито!

Е, тогава теоретично погледнато - как ще предположите, че ще даде оценката си оценителят Х - за кого ще вдигне табелката с висока оценка за книга-проект той - за издателството, до което ще опре в издаването на свои книги пак или ще оцени самопожертвователно и обективно с десетица проекта на някое от малките издателства в града? Става май нещо като общинско първенство по вдигане на тежести от състезатели от различни категории.

Ето защо е реално кое и да е от малките пловдивски издателства да се въздържа от кандидатстване при очертаващата се предварително загубена битка.

И така, този общински конкурс за подкрепа на пловдивски автори и важни за Пловдив издания, от години, по мое мнение, има досега съдбата на относително обективен механизъм в даване рамо и шанс на творците от града.

И затова сигурно неслучайно има и такава лесно забележима повторяемост при победителите в конкурса - и като ангажирани издателства, а като автори на книги,”важни за Пловдив”.

И това може да се види и от протоколите на конкурса през годините, нали? Законът за достъп до информацията би позволил такова надникване даже от простосмъртен кандидатствал автор.

За повторяемостта в назначаване на членове на журито също има на какво да се удивлява човек. При толкова талантливи писатели, историци и литературоведи, които творят в Пловдив и които постоянно разперват криле от факултетите на университета, е напълно логично журито да не се състои от почти едни и същи особи. Още повече, че не е особено ясен и критерият по който се определят тези добре платени оценители.

И накрая - и нещо за възприетата в този конкурс десетобална система на оценяване.

Даже и не мога потресен да си представя, че с най-ниската оценка “1″ вече са оценявани дори и писатели с богата творческа биография, с издадени книги, хора, посветили живота си на писателското поприще, членове на Съюза на българските писатели?

Та нима, дами и господа общинари, е сериозно да оцениш един изстрадващ творбите си творец с оценка “1″?

Ами че то и в прогимназията “единица” се пише само за подсказване, а най-ниската оценка в школото ни е… двойката, която в днешното училище се пише съвсем рядко, за да не се стряска учениковата личност.

А да унизиш един български писател с такава, включена в оценъчната конкурсна система нереално ниска оценка за труда му, ето че се оказва за прието като нещо нормално в тази доста подлежаща на ремонт, ако не и основен, общинарска конкурсна практика в Европейската столица на културата - Пловдив!