Пелин Пелинов

Разказ от цикъла “Щрихи към портретите”

Може всичко, което Марин Дринов (1839 - 1906) е сътворил и оставил на България, да умре един ден и да се забрави. Може дори да се забрави, че той е първият български историограф, етнограф, фолклорист и хабилитиран професор.

Но две неща от неговото културно наследство не подлежат на смърт и забрава. Това е Българското книжовно дружество (БКД) и Столичната библиотека, които той е създал. Те са безсмъртни и вовеки веков ще правят името му също тъй безсмъртно.

Защото, както Българската академия на науките (наследник на БКД), така и Столичната библиотека са задължителни атрибути на всяка съвременна цивилизована държава. Така както са задължителни Софийският университет, Народната банка и Народния театър. Без тях не може да съществува и да се развива нито един народ.

Разбира се, има и други задължителни институции за просперитета на една нация, но без тази “петорка”, никой не е преуспял. Тези институции са “Condicio sinequa non” на съвременния свят.

Марин Дринов е роден на 20 октомври 1838 година в никому неизвестното тогава село Панагюрище, разположено в Южните склонове на Средна гора.

То става известно като Център на ІV Революционен окръг на Априлското въстание през 1876 г. А сега е известно като родно място на големия учен Марин Дринов, както например Карлово е известно с Васил Левски, Калофер - с Хр. Ботев и Екзарх Йосиф, Сопот - с Иван Вазов, а Копривщица - с Георги Бенковски и братя Каравелови.

Бащата на Марин Дринов - Стоян Делчев, е бил сапунджия, бояджия, шивач и дори поправяч на часовници, а майка му - Мария Николова е родила 10 деца - шест дъщери и четирима синове. Марин е бил второто по ред дете, като по-големият му брат Делчо починал рано, още като ерген.

Първоначалното си образование Марин Дринов получава в родното си село при учителите Ат Чолаков, С. Радулов и Ю. Ненов. Съученик му е бил с една година по-младия Нешо Бончев (1839 - 1878) от същото село. След завършване на училището, двамата, като най-събудени ученици, станали веднага подучители в същото училище.

А три години след това - 1858 г. , пак двамата, заминали за Русия и се записали в Киевската духовна семинария. След завършването и в 1861 г., станали студенти в Историко-филологическия факултет на московския университет. Завършват го през 1865 г. и оттук нататък пътищата им се разделят, макар че са останали най-близки приятели до смъртта на Нешо Бончев през 1878 г.

Марин Дринов станал частен учител на децата на княгиня Голицина*, а Нешо Бончев - учител по класически езици в Първа московска гимназия, а скоро след това - преподавател в Лазаревския институт**.

Тук за читателя възникват много въпроси, най-малко от които са три: как тези две момчета, синове на голтаци, са успели да стигнат до Киев и Москва и са завършили Духовна семинария и Историко-филологически факултет?

Отговорът е ясен и лесен - със стипендия на Панагюрската община, “защото момчетата били будни и ученолюбиви”. Има и много други примери от това възрожденско време, когато бедни, но надарени момчета, са завършвали висше образование в чужбина с общински стипендии.

Например Гандю Кътев (Гаврил Кръстевич) от Котел, Лазар Йовчев (Екзарх Йосиф) от Калофер, д-р Стоян Данев от Шумен, Константин Величков от Пазарджик, (макар че баща му е бил богат и можел сам да го издържа във френския лицей в Цариград), и много други.

Другият въпрос е: как Марин Дринов и Нешо Бончев са стигнали от затънтеното Панагюрище до Русия, като се знае, че Русия наскоро е загубила Кримската война и според Парижкия договор не е имала право да държи флот в Черно море.

А през Дунав е било също тъй трудно, защото след Кримската война, Турция е прекъснала връзките и взаимоотношенията си с Русия. Остава третата възможност - неофициално промъкване през реката във Влашко, а от там - в Русия, както са правили българските хъшове.

И третият въпрос е: защо Марин Дринов и Нешо Бончев, които са били еднакво надарени от Бога и са завършили едно и също образование, имат различна съдба след това в живота.

Марин Дринов е станал професор в Харковския университет и е създател на две забележителни институции в България, а Нешо Бончев си останал само един добър книжовник, за когото историята е отбелязала, че е първият български литературен критик?

Тук отговорът е много труден, защото се знае, че в живота едни личности успяват да се реализират на много високо равнище, а други, макар и по-надарени - не успяват. Освен на амбиция и воля, успехът винаги се дължи и на други две причини - късмет и случайно стечение на обстоятелствата.

Марин Дринов е имал щастливия шанс да постъпи като частен учител в семейството на княгиня Голицина и пет години да пътува с това семейство в почти всички европейски столици. Както и да общува с елитни личности от Русия и Европа. А Нешо Бончев не е имал тази възможност и в московската гимназия и в Лазаревския институт.

Освен това, при пътуванията си в европейските столици Марин Дринов е имал възможност да посети тамошните библиотеки и да види и научи онова, което Нешо Бончев не е могъл да постигне в Москва. И най-после, което е може би най-важното, Марин Дринов е концептуална личност, която има усет за голямото и трайното в живота, докато Нешо Бончев е само един добър книжовник-просветител.

Продължителността на живота на двамата също тъй има значение за крайния им успех. Нешо Бончев умира на 39 години, а Марин Дринов на 67, което означава, че вторият е имал почти 30 години повече за творчество. И то в зряла възраст.

Има една знаменита максима, която гласи: “Едно е да искаш, друго е да можеш, а трето и четвърто е да го направиш!” Марин Дринов не само е искал и могъл да създаде Книжовното дружество, а след Освобождението и Столична библиотека, а ги е създал. Възможно е

Нешо Бончев да е имал още по-големи идеи, но не ги е “направил”, поради което, според максимата, те не съществуват.

Да се замисли и създаде БКД през 1869 г., когато българското население е почти 99 процента неграмотно и когато турското иго, въпреки четите на Панайот Хитов, Филип Тотю, Хаджи Димитър и Стефан Караджа, е непоклатимо, е могъл да го направи само един мечтател-безумен. Марин Дринов не е бил такъв.

Той е бил прозорлив прагматик, който е знаел или се е досещал, че рано или късно България ще стане свободна и независима държава и ще има въпиюща нужда от такава книжовна институция. Неизвестно е кога точно е възникнала идеята за БКД в главата му. Но се знае, че през 1867 г., когато е бил в Прага, той я споделя с Васил Д. Стоянов и получава пълна подкрепа от него.

Васил Д. Стоянов е една друга светла възрожденска личност. Той е роден на 28 юли 1839 г. в с. Жеравна. Учил е в жеравненското килийно училище, а след това в класното училище в Шумен. Негови учители са били известните възрожденски културни деятели Иван Богоров и Сава Доброплодни.

След завършване на класното училище Васил Стоянов постъпил в театралната трупа на Сава Доброплодни и участвал в първото театрално представление в България на комедията “Михал”. (Театралните историци смятат, че първото представление е било на “Многострадална Геновева” в Лом, в постановка на Кръстю Пишурка!)

През 1858 г. той отива в Прага, където завършва гимназиалното си образование. След четири години, през 1862 г. , се озовава в Белград и се записва в Легията на Г. С. Раковски, където се запознава с Васил Левски, Васил Друмев и с други бунтовни чеда на България.

А след разтурването на легията се завръща в Прага и се записва студент н Историко-филологическия факултет (1862 -1866), а след това и в Юридическия факултет. И като студент-юрист той се запознава с пребиваващия през 1867 г. в Прага Марин Дринов.

Двамата обсъждат идеята за Книжовно дружество и се консултират с няколко големи чешки учени. През 1869 г. се прехвърлят в Браила, където се е намирала най-голямата българска колония. Там привлекли за идеята още две забележителни личности - Васил Друмев и Любен Каравелов. На 29 септември 1869 г. се състояло Учредителното събрание, което решило да се създаде такова Книжовно дружество, приело неговия устав и избрало ръководни органи, както и да се създаде печатен орган на Дружеството “Периодично списание на БКД”.

За председател е избран Марин Дринов. Такъв той ще остане чак до 1898 г. А за деловодител и редактор на “Периодично списание” - Васил Д. Стоянов. Васил Друмев и Любен Каравелов са избрани за редови членове на дружеството, което според устава е имало и “дописни членове”.

Цялата тежест по укрепването на новосъздаденото Книжовно дружество паднала върху неговия деловодител. Особено труден е бил въпросът за осигуряването на пари за издръжка на дружеството и най-вече на списанието. И макар Васил Д. Стоянов да имал безспорни организаторски качества. , проблемът с финансите куцал и останал неразрешен.

След Васил Стоянов деловодител на дружеството и редактор на списанието станал Васил Друмев, а след него д-р Тодор Пеев, директор на училището в Етрополе, който след обира на хазната в Арабаконак от Димитър Общи през септември 1872 г., бил изпратен от софийския мютесериф Мазхар паша в Букурещ, за да разбере от българската емиграция там кой стои зад този обир.

Тодор Пеев заминал за Букурещ и не се върнал в България, защото не е искал да осведомява турците за революционните комитети на Васил Левски и Димитър Общи, в които и той самият участвал.

След Освобождението, през 1881 г., Книжовното дружество се преместило от Браила в София. А през 1911 г. се преименувало в Българска академия на науките, вече под ръководството на богаташа Иван Евстатиев Гешов…

През време на Руско-турската война от 1877 - 1878 г. проф. Марин Дринов придружава руската армия, като помощник на княз Владимир Черкаски, а след това бил назначен за вицегубернатор на София. Губернатор е бил Пьотр Владимирович Алабин (1824 - 1896) - виден руски обществен деец, публицист, славянофил и генерал от руската армия. А първи кмет на София е бил Михаил Боботинов.

Идеята за създаване на публична библиотека в София принадлежи на кмета Боботинов. Но Алабин, и особено Марин Дринов, я схванали като нещо задължително, което веднага трябва да се създаде.

Освен, че имал вкус към библиотеките, Марин Дринов познавал, от времето на службата си при княгиня Голицина, големите библиотеки на почти всички европейски столици. Затова той станал мотора на изграждането на тази супер важна институция.

Освен това, той знаел, че скоро София ще стане столица на България (идеята за това е негова), поради което библиотеката се превръщала в национална институция.

С протокол № 1 от 28 ноември 1878 г. на Софийската община е взето решение за откриване на Софийска публична библиотека. Членовете и с тайно гласуване избират библиотечна комисия, със задачата да се грижи за всичко по създаването и изграждането на библиотеката. И за председател на тази комисия е избран проф. Марин Дринов.

На този пост той проявява невероятна активност, по-голяма, отколкото в Браила някога за БКД. За библиотекар е назначен някой си Шумков Открива се и читалня, в която софиянци могат да ползват първите периодични издания от България и чужбина, получени в библиотеката.
По предложение и настояване на Дринов ползването на библиотеката е безплатно.

Най-важният въпрос на новооткритата библиотека бил набавянето на книжния фонд. В първите месеци то ставало чрез дарения. Първият, който направил такова дарение бил политмайсторът Паул, който подарил своята лична библиотека. По-късно, със специален кредит, била закупена библиотеката на Спиридон Палаузов (1818 - 1872) - деец на Възраждането, основоположник на научно-критическото течение в българската историография. Той е роден в Одеса, но баща му е габровски търговец, преселил се някога в Русия.

През време на временното руско управление на България (1878 - 1879) - Марин Дринов изпълнявал длъжността на министър на просвещението.

Освен за училищата, читалищата и другите културни институти, той полагал големи грижи и за своето отроче - Софийската библиотека. Отпускал и средства за издръжка на администрацията и за закупуване на нови книги и периодични списания.

На 5 юни 1878 г. библиотеката се превърнала в “Българска народна библиотека” с трима библиотекари - главен, старши и младши, с един разсилен и един стражар. За главен библиотекар , по искане на Марин Дринов, е назначен Г. Кирков. Определен е и бюджетът - 25 000 лева, от които 8 000 са предназначени за комплектуване.

Интересно е да се знае, че преди смъртта си Марин Дринов е завещал цялата си лична библиотека на вече Столичната библиотека.

През 1909 г. Пенчо Славейков, като директор на Народната библиотека и проф. Васил Златарски от Софийския университет - и двамата редовни членове на БАН, са командировани в Русия за тържественото откриване на паметника на Н. В. Гогол.

Но те имали и още една, по-важна задача - да отскочат до Харков, за да докарат в България тленните останки на Марин Дринов и да приберат неговата библиотека, завещана преди смъртта му.

И след големи перипетии, описани от Златарски, те успели да изпълнят и двете задачи. Чрез влака от Харков до Одеса, от там чрез кораб до Варна, а от там до София отново с влак, те пренесли ковчега и библиотеката на бележития учен - създател и дългогодишен председател на БКД.

Днес Народната библиотека се казва “Кирил и Методий”, но всеки знае, че е създадена от първия академик на България Марин Стоянов Дринов от гр. Панагюрище…

……………….

- Княгиня Голицина, Елисавета Александровна е дъщеря на Александър Дмитриевич Чертков, също княз от известен старинен род, участник в Руско-турската война 1828 - 1829 г. Тя е кума на сватбата на Марин Дринов, когато той се оженил за Маргарита Ивановна- Вилявс, племенница на почвоведа акад. Василий Робертович Вилявс.

- Лазаревския институт - учебно заведение в Москва, основано през 1817 г. от арменците братя Лазареви, за даване на първоначално образование на арменски ученици. След 1848 г. се превърнал в институт за източни езици.