Миролюб Влахов

Първото, което видя, когато отвори очи, бяха високите стройни бедра на сестрата - предателски открити от късата манта, равномерно загорели, с цвят на добре узряла праскова. Тежка сънена умора люлееше тялото му и притъпяваше болката в тила и лявото рамо. Беше изтръпнал, чувстваше се като след премръзване - със засъхнали устни и пареща кожа.

Сестрата бе наведена над отсрещното легло, говореше нещо тихо, но не се разбираше какво. Болният също не се виждаше, закрит от нея и потънал в грубите и безразлични гънки на тъмносивото, почти черно одеяло. Тя взе ампула от кутията, оставена на шкафчето, огледа я срещу светлината, преряза шийката й и изсмука течността със спринцовката.

Движенията й бяха плавни и спокойни, като в танц, при който нямаше значение дали ще бъде изпълнен съвършено, но именно това го правеше естествен и красив. Той се любуваше на профила й - нежно златист от косвените отражения на залеза, увенчан от непокорни руси къдрици, случайно или нарочно изпуснати от касинката. Косата й изглеждаше гъста.

Запита се наистина ли е така и му се прииска да я пипне, да зарови пръсти в нея, да се увери, че е прав. Тя постави инжекцията и зави болния, подпъхвайки обшития с ивица от сатен край на одеялото под брадичката му, но Павел Ванков и този път не успя да зърне лицето му.

Сестрата се обърна и той затвори очи. Дрехата й прошумоля край леглото му и след малко стъпките й се стопиха в коридора.

Човекът от другото легло остана невидим. Павел Ванков напразно се напрягаше да усети някакъв шум или движение, не се долавяше дори дишането му. От мястото си той виждаше само напластените от безброй боядисвания решетки на таблите и безформените завивки. По нищо не личеше, че под тях лежи човек. Павел Ванков се надигна. Болката, която дремеше в тила му, го повали обратно.

За миг загуби съзнание, после отново отвори очи, в които бавно се избистри отражението на стаята. Последните слънчеви лъчи се плъзгаха по сиво-белите стени, скоро щяха да се стопят напълно. Беше привечер.

Сякаш цял ден тези лъчи бяха отлагали да кажат нещо, а сега вече бе късно и те просто си отиваха недоизказани и неразбрани и в това имаше и съвсем мъничка, едва загатната, тъга - може би защото едни слънчеви лъчи не биваше да са толкова тъжни. В малката, правоъгълна и необичайно висока стая имаше само две легла - неговото и на невидимия мъж - и наредената около тях апаратура.

Беше тихо. Беше в болница, но къде и каква? До леглото му имаше празен стол, побутнат така, сякаш някой преди малко е станал от него и ще се върне всеки момент. Върху стола лежеше плетка, до нея очила. Колко беше спал? И как изобщо бе попаднал тук? Бавно, много бавно, повдигна дясната си ръка и натисна бутона на звънеца - дълго и настойчиво. От посоката, в която преди малко бяха изчезнали стъпките на сестрата, някъде от края на света, към него заситниха нервни чехли…

С мъжа отсреща се видяха едва на третия ден. Той имаше смугло лице, изпито и длъгнесто, с изхвръкнали скули и рижаво-черна брада. Гледаше го втренчено и неподвижно право в очите. Павел Ванков не затвори уста и рядката каша се стече по брадата му. Санитарката я избърса преди да се плъзне към яката му и няколко пъти повтори: „Яж, миличък, яж. Трябва да ядеш…” и му поднесе следващата лъжица.

Той покорно преглътна блудкавата смес, помисли си, че тя бърза, за да се върне по-скоро към плетката или романа, който четеше. Навярно й бе скучно да стои с часове в стая на неподвижно болни, мълчащи и безпомощни мъже. Не беше жена за скучни мъже.

Мъжът не отместваше очите си. В началото му се стори, че погледът му преминаваше през него и стената зад главата му, че е бездънен, безкраен и безцелен поглед, но после осъзна, че мъжът се взира именно в очите му и именно до тях достига погледа му. Павел Ванков се почувства като хипнотизиран и продължи да се храни, окуражаван от санитарката.

Преди да го преместят в обща стая, един санитар го избръсна. Лицето в огледалото изглеждаше смутено и мрачно, със застинал поглед, сякаш огледален на погледа на мъжа от леглото с тъмносивото одеяло. Брадата му бе набола корава и гъста, очите блестяха. Също като оня - помисли си Павел Ванков, - той се е страхувал от мен, аз от него - и се усмихна. Срещу него огледалото му прати мудна гримаса, санитарят го остави настрана и прихвана с привично движение бръснача.

- Красавец си - пошегува се не съвсем на място той. - От женското веднага ще ти налетят, стига да се мернеш пред очите им.

- Ахъ - едва шавна под острието Павел Ванков. Чуваше как стърже по кожата му. А на себе си добави: да, страхува се, стреснал се е от мен, аз от него. Двама уплашени мъже в тясна стая един срещу друг, без да знаят дали това е битка. Кое ги плашеше повече - битката или незнанието?

- И си и късметлия, прескочи трапа - каза санитарят.

Павел Ванков не знаеше дори името му. Подразни го фамилиарната безцеремонност, нещо не й достигаше, за да му има доверие, каквото навярно си мислеше, че заслужава санитарят. Понечи да го охлади, но се въздържа. Навярно така трябваше да се държи един санитар, който е и болничният бръснар. Сигурно не му бе приятно, навярно дори досадно му бе да обслужва неподвижно болни и объркани хора, без да има правото даже да се пошегува с тях.

На следващата сутрин отново видя сестрата от първия ден. Поставяше инжекция на друг мъж в ъгъла. В стаята се гнетеше гъста тишина. Павел Ванков бе новият и мълчеше. Но мълчаха и останалите докато, сестрата със същите плавни и автоматизирани движения, като първия път, когато я видя да го прави, сложи инжекцията на мъжа, а той дори не изсумтя. Павел Ванков се огледа…

Другите сякаш предугаждаха и улавяха погледа му миг преди да се спре на лицата им. Те, един по един, отместваха очи от краката на сестрата и за момент се вторачваха в него - отвръщаха му мълчаливо, от упор, като че ли с враждебност, която държаха да усети, за да си знае отсега мястото, но която не искаха да изкажат на глас. Той се усмихна. Напрежението, което разпъваше ума му, започна да се топи. Засмя се беззвучно и щедро. Мъжете един след друг извръщаха очи от него.

Повтаря се, каза си той - всичко се повтаря, този път пред публика. Мъжът от ъгъла се разшава престорено небрежно, това бе неговият начин да покаже мъжество в тази ситуация на безпомощност. Ластикът на пижамата му шляпна, някой се изхихика. Сестрата взе легенчето с формата на бъбрек, в което държеше ампулите и спринцовките, и спря пред Павел Ванков. Очите им се срещнаха и тя се усмихна служебно.

- И вас ще надупча, не се смейте - постави тя легенчето върху шкафчето. - Хайде, запретнете ръкава.

След десетина дни, на терасата, още веднъж видя мъжа от изолатора. Павел Ванков вече ходеше с патерици. Беше излязъл да изпуши на спокойствие една цигара. Мъжът седеше в подпряна до парапета инвалидна количка, завит с одеяло.

Лицето му бе избръснато гладко, до синьо, но погледът му бе все така втренчен. Павел Ванков няколко пъти се извръща шумно към него, искаше да го извади от вцепенението му, да го заприказва, поне заедно да погледат към хълмовете зад града, но мъжът остана вглъбен, може би не враждебно, но все пак достатъчно отдалечен от всичко наоколо.

Реши да не се натрапва повече, чешити всякакви бе срещал, а с тоя бяха вече и нещо като съзаклятници, забъркани по неволя в обща завера. Хвърли фаса в тенекиената кутия в ъгъла и се обърна. Главата на мъжа бе климнала, от устните му течеше тънка, пенеста струйка кръв.

Не обичаше да лежи в стаята. Мъжете се оказаха дребнави и бъбриви като съседки, непрекъснато се караха за един отворен прозорец. Намяташе бозавия халат и излизаше…

Една вечер вратата към терасата се оказа заключена. Той се помота край нея, но фоайето бе пусто. Не искаше да моли санитарките да отключат и се върна. Повечето мъже вече спяха - над леглата им се стелеше, като отегчено църковно пеене хъркане на няколко гласа. Не му се стоеше на този концерт. И трапезарията се оказа пуста. Отвори един прозорец, придърпа стол, седна и се облакъти на перваза.

Лъхна го свежият въздух. През клоните, зад болничния парк, прозираха светлините на града, на глухи, неравни талази, прииждаше шумът на близкия булевард. Някъде съвсем наблизо, сякаш правеше серенада лично на него, свиреше щурец. Опита се да установи къде точно се е сврял, но не успя. Песента прииждаше отвсякъде, сякаш съществуваше извън всичко останало.

Беше удивително, че тази песен се чуваше така ясно въпреки шума на булеварда и града, въпреки дишането на болницата зад гърба му. Като дете той ловеше щурци, затваряше ги в кибритени кутийки и чакаше да запеят. Така и не успя да ги измами. Те действително пееха, но рядко и само когато и извън техния затвор настъпеше мрак.

Животът му бе спрял на пътя, където бе пометен от тежкия млековоз. Беше спрял този живот, но явно още не беше си отишъл. Още неща имаха да вършат заедно и той мислеше за тях, макар и повече за несвършеното преди. Колата не ставаше за ремонт, щеше да отиде за скрап, но не му пукаше вече за нея.

Пътуването бе останало незавършено. Още не беше сигурен дали ще го продължи. Две години не бе минавал по този път, но знаеше, че все някога ще му се наложи да го мине за последно. Не се обади на никого, беше сигурен, че до вечерта ще се завърне.

Искаше само да я види, да я види за минутка, за две - ей така, тайно и отстрани, без да й се обажда - иззад някой ъгъл или от отсрещното кафене. Надяваше се, че след това щеше да успее завинаги да я изтрие от живота си - до дъно, заедно с ревността и лекомислените й флиртове, със страстта си към сочното й тяло и изневерите им, с безпомощната й миловидност и безпощадна надменност, която тя така умело превръщаше в презрение.

От фирмата се получи писмо. Бяха го открили. Питаха за свиждане… Не беше сигурен, че чак толкова са се затъжили за него, но все пак му бе приятно.

След първия разговор лекарят кимна разбиращо. Каза му, че може да идва в манипулационната, ако не е заета, или в кабинета му, ако няма пациенти - да си говорят, когато му дотегне да е сам. Тази негова откровеност бе по-красноречива от недоизказаното. Трябваше да напусне фирмата. Павел Ванков не възрази. Онова, което не бе решил в колебанията си преди срещата със млековоза, се превръщаше в неизбежност, която нямаше нужда да облича в решение.

Шумът от булеварда крееше, светлините в квартала зад него умираха една по една. Щурецът свиреше по-силно, по-ясно, зад неговата мелодия настъпваха със свои мелодии и други щурци, захласнати и предизвикани от песента на останалите.

И тогава чу плача.

В съседната стая някой плачеше. Павел Ванков се наведе в опита си да разбере по-добре откъде точно иде плача и плач ли бе, но го спря мрежата за комари. И така все пак се чу достатъчно ясно - някой наистина плачеше. Хлипането идваше от прозореца вдясно. Беше сестрата от първия ден. Павел Ванков остана до вратата, дори не се облегна на рамката. Тя се обърна, раменете й потрепваха, но не каза нищо, само го гледаше и той не знаеше дали няма да му се скара. Той пристъпи и седна до шкафа с лекарствата. Едва тогава тя спря да го гледа и отново сведе поглед към ръба на масичката, на която се бе подпряла.

- Какво има?

- Нищо - отвърна той. - Чух, че някой плаче. Оказахте се вие.
Очите й блестяха мокри, хлипането затихна, изправи се, избърса с опакото на дланта лицето си…

- Защо не сте в леглото, трябва да сте в него, да спите, да почивате.

- Не ми се спи. Ще постоя тук, ако не преча. Може ли да запаля? Терасата е заключена.

- Забранено е - отвърна тя, но веднага добави - После ще проветря. Запалете.

Тя стана и донесе чинийка от сервиз за кафе… Плъзна я безшумно на масичката и седна на мястото си.

Никой не идваше на свиждане. Това в известен смисъл бе по-добре. Помагаше да се разграничат нещата между спирането и продължаването на живота.

Лекарят каза, че ще го прати на санаториум, имало минерални бани като за неговите травми, повече не можел да направи.

- Задължително ли е?

- Трябва да отидеш - дори не се ядоса лекарят. - Стига си се дърлил като келеш, смешно е. Отиваш и толкова. Не можем да те задължим, но е глупаво да те моля.

Той се съгласи. Нещо му харесваше в този мъж - уморен и добродушен, сърдит и близък едновременно. По някакъв начин бе направил грижата си за хората, които лекуваше, естествено свое състояние. Тя отдавна не бе служебен похват и това се харесваше на Павел Ванков. Бяха почти връстници, дори подробно се заразпитваха кой къде е служил и учил - всеки бе убеден, че е виждал другия преди да се срещнат в тази болница. После дълго се шегуваха с тези разпити на надеждата - никога не бяха живели заедно дори за час на едно и също място.

- Гори по тебе - пресрещнаха го един ден след вечеря мъжете от стаята. За три седмици половината се бяха сменили, но новите не се отличаваха кой знае колко от изписаните. Сякаш постъпващите в отделението приемаха обет за точно определено настроение и поведение.

В първия момент Павел Ванков не се досети за какво става дума.

- Оная, малката - русата русалка - засмя се някой зад гърба му и на него му се стори обиден смеха му. - Ама е нахакана за три. Ти да не си сляп, я!

- Гори баба ти! - тросна се Павел Ванков. В гласа му имаше нещо повече от сръдня. Мъжете се смълчаха.

Оня от инвалидната количка оцеля. Лекарят потвърди, че всъщност го е спасил Павел Ванков. После добави, че било абсурдно. Болестта си знаела своето и рано или късно го взимала - кога, никой не можел да бъде абсолютно сигурен предварително. Но наистина имало хора, които не могат току-така да си тръгнат от този свят. Мъжът от количката май бил от тази порода - заключи той без да поглежда към Павел Ванков.

Не попита сестрата защо бе плакала. За малко ли неща можеше да заплаче човек. Тогава и тя поиска цигара. И събаряше пепелта от върха й старателно и бавно в същата чинийка. Личеше си, че не е истински пушач. Говориха си. По някое време я извикаха да даде приспивателно на една жена от шеста стая, разбра по светещия номер на таблото срещу масичката. Върна се и продължиха да говорят, сякаш бяха правили това и преди, може би не помнеха даже откога.

После тя каза, че дежурството й се случило леко.

- До седмица те изписваме - каза му след още някой ден лекарят. - Няма смисъл да те държа повече. А и не мога.

През прозореца Павел Ванков видя млада жена да отвежда мъжа от инвалидната количка. Той стана още на горната площадка и тръгна сам - неуверено, но с някакъв самоотвержен инат. Жената го подкрепяше, но той сякаш не забелязваше, че е до него, гледаше на три-четири крачки пред себе си и не се вълнуваше дали светът се интересува от него. Това не го засягаше. Той самият вече не се интересуваше от света.

На портала ги посрещна друг мъж, настани ги в опел с отвратителен керемиден цвят и ги откара. Павел Ванков очакваше оня да се обърне, искаше за последен път да види лицето му, да му махне, макар да не бе сигурен, че мъжът ще забележи именно него в редицата от прозорци и етажи. Но оня си замина без да се обръща - някои мъже си тръгват така.

Лекарят попита дали се радва, че ще напусне най-сетне болницата.

- Да - отвърна му той.

Всъщност беше му все едно. Колегите му питаха кога да дойдат? „Свиждане няма” - отвърна им той. Чакаше го едно недовършено пътуване, но Павел Ванков се питаше дали всъщност това не е било самото пътуване - ударът на млековоза и представата за неосъществената тайна среща. Толкова пъти си бе представял как отива и как я вижда, как се прощава завинаги с нея, че самото отиване бе станало безпредметно.

Обеща на лекаря, че след санаториума ще намине да се видят и да направят нови изследвания. Непременно щяха да изпият и по бира. Сега нямаше бира като едно време, но важно бе намерението. Той му даде документите и писмо до негов колега от санаториума. Павел Ванков ги мушна в джоба си.

Сестрата я нямаше. Не беше се явила на работа, не знаеха защо. Обещаха да я поздравят, но той настоя за адреса. Забранено е да се дават на пациенти адреси и телефонни номера на хора от персонала, отвърнаха му. Но аз вече не съм пациент, усмихна се Павел Ванков, не съм… Това беше аргумент и те също се усмихнаха.

Тя живееше на седмия етаж. Никой не отвори. След четвърт час той опита отново. Нямаше я. Съседите не знаеха къде е. Била разбрана жена, но живеела съвсем сама. Потърсете я в болницата, посъветваха го.

Павел Ванков прекоси улицата и седна в градинката срещу блока. Той не бързаше. Около него щъкаха минувачи, тичаха деца, ревяха автомобили. Той седеше и чакаше. Имаше достатъчно време и можеше да чака със същото търпение цял ден или цяла вечност - просто така, без причина, както понякога плачат жените.