Людмил Симеонов

На една стара, пожълтяла от времето снимка сме се строили, преди да започнем поредния си футболен мач на поляната, всички момчета от махалата - от най-малкия до най-големия - на брой колкото за два отбора.

В онези години почти във всяка селска къща имаше по две-три, че и повече деца, навсякъде кипеше и преливаше живот. Сутрин пъстропери петли цепеха тишината с дрезгавото си кукуригане, заскърцваха коли, ранообудни стопани потегляxа за къра.

Надвечер, когато животните се приберяха от паша, семействата сядаха да вечерят, след което мъжете слизаха до хоремага, а жените се събираха на пейката пред къщата на шивача дядо Трайко и обсъждаха новините от селото. Ние, децата, пък ловяxме светулки или играехме на криеница.

През лятната ваканция по цял ден скитахме по баири и поляни, измисляхме си разни приключения, често се впускахме в махленски битки, от които понякога се връщахме вкъщи с пукнати глави или разбити носове.

А колко страхове сме брали от пъдарите, когато ни залавяха в чужди лозя и бостани! Обикновено ни се разминаваше със заканата „Ще кажа на баща ти”, която иначе рядко се изпълняваше и си оставахме само с уплахата. Така в битки и премеждия минаваше лятото и идваше септември, когато училищното звънче ни зовеше отново в класните стаи.

…Няма го вече училището - закриxа го. Само допреди двайсет-трийсет години масивната двуетажна сграда жужеше като кошер от гласчетата на близо двеста малчугани, днес школски автобус всеки ден откарва десетина циганчета до „средищното” училище в близкото по-голямо село.

Сега в махалата е мъртвило и пустош. По-старите й обитатели постепенно се преселиха на белия хълм - в селските гробища, по-младите се изнизаха по градищата да търсят препитание и никога повече не се завърнаха, малцина само успяха да продадат за жълти стотинки къщите си на цигани.

Наскоро в старческия дом в града почина полусмахнатият особняк Монката, когото всички от махалата вземаха за подбив. Пословично мързелив, макар и вече на възраст, разчиташе на родителите си за прехрана, но когато те умряха, започна да разпродава керемидите от къщицата си, докато покривът й съвсем се оголи. Добри роднини се разтичаха и го настаниха в приюта, където, казват, развил необикновена лакомия и за кратко време неузнаваемо надебелял - следствие вероятно от предишното полугладно съществуване.

Няма го вече и селският политикан Лазьо - останал стар ерген, издържаше се с мизерната си пенсийка, а докато беше по-здрав, отглеждаше и две-три кози. Беше добродушен и услужлив, с готовност пазаруваше на стари и немощни жени от махалата, сечеше им дръвца, поправяше им домашните уреди.

Голямата му слабост бе политиката - зобнал тук-там нещо от вестниците, можеше да коментира с часове световните и българските събития. Негов познат го намерил мъртъв една сутрин в леглото -издъхнал от бронхопневмония.

В махалата от предишните жители остана само една престаряла мома, бивша учителка, която денем постоянно щъка из двора с мотичка в ръка -все нещо прекопава или плеви, колкото да се залисва в самотата си, а нощем трепери от страх да не бъде ограбена или убита (в селото ни вече бяха станали няколко зловещи случки - цигани удушиха две самотни бабички, за да им вземат скромните пенсийки, друга една мургавелка съсече с брадва възрастен мъж в къщичката му).

Кажи-речи, всеки ден крадци разбиват и плячкосват къщи без стопани. Повечето от тях са вече порутени, без врати и прозорци, от някои са останали само по една-две стени - печални останки от предишния богат и пълнокръвен живот.

Запустяха китните някога дворчета с градинки, овошки и асми. На тяхното място нахално се настаниха треволяци и бурени колкото човешки бой, змии, гущери и смоци плъзнаха из тях.

След смъртта на майка ни (баща ни си беше отишъл петнадесет години по-рано) се принудихме и ние с брат ми да продадем на безценица нашата къща.

Отдавна с него живеем в близките градове, самите ние сме вече на години, закъсахме и със здравето, стана невъзможно да поддържаме имота и на бърза ръка пазарихме къщата барабар с всичко в нея, включително с двора, на млад мъж от малцинствата, който припечелил някой лев в Германия и решил да се установи в селото с многобройната си фамилия.

Сбъдна се това, което предвидих в едно мое стихотворение, писано далеч назад в годините, когато още правех първите си опити в мерена реч:

ЗАРЪКА

Като останете сами, продайте къщата
Мама

И си представям аз, че някой ден
наистина ще трябва да го сторя.
И в къщата, където съм роден,
ще заживеят вече други хора.

И няма никога като преди
да ме посрещне бащината стряха,
да трепне тихо в нечии гърди
„пред гостенин очакван радост плаха…”

Проклет да бъде, мамо, оня час -
най-черният навярно във живота ми,
когато пред купчинката банкноти
ще се почувствам страшно беден аз!

Понякога тъгувам за стария орех пред къщи с широка и могъща корона, който лете ни спасяваше от жегите с дебелата си разлата сянка, а през есента ни даряваше с няколко щайги едър плод.

Мъчно ми е и за лозето, засадено и обгрижвано с мерак и усърдие приживе от баща ни, за крушата, която наричахме „присада” и която раждаше късно зреещи, но необикновено вкусни плодове; за вишните, джанките и дюлите, за цветната градинка на майка ни, от която тя ни набираше букетче всеки път на изпроводяк - за целия този малък рай, където изтекоха блажените ми детски години…

Няма я вече някогашната махала. Когато минавам понякога с автобус през селото, отдалече се опитвам да зърна старата ни къща и усещам как нещо се надига в гърлото ми и болка стяга гърдите ми…