Денчо Владимиров

Размисли пред Бузлуджа’2016

В зората на привнесената ни като чума по говедата и кокошките отвън, приложена първо на индианците, западна олигархична демокрация, Сценаристът на Подмяната у нас отстрелваше методично неслучайно вестник след вестник… бум, бам, бум, бум, бам, тряс, пляс, хряс.

Като този, в който работех като безпартиен журналист - пловдивския “Отечествен глас”.

Появилите се изведнъж от небитието редакционни дисиденти във вестника, довчерашна богопомазана партийна номенклатура в него, първо премахнаха от шапката крилатия призив “Пролетарии от всички страни, съединявайте се”.

Призив, който 70 години бе успявал да съединява в една обща цел народ като съветския, от стотици националности, народ, успял в единението си от този призив да събере чутовна сила и да освободи поробената от хитлеризма Европа.
А да спаси от премеждия и САЩ, за които Адолф също бе наточил ножа.

А след като се справиха с неактуалния им и неудобен пролетарски призив от главата на вестника, “дисидентите”, станали за броени дни нови революционни редакционни шефове, продължиха с хирургията - премахнаха от името на вестника и тоталитарно звучащата им и бодяща новия им демократичен взор дума „отечествен”.

Така като заглавие на полувековния всекидневник остана само… “Глас”. Както ми казваше тогава изумен един китаец, Ван Дзи Бо, читател на вестника, това значело нищо повече от „звук”. Съвсем друго значело и при китайците да си глас на отечеството…

А накрая “редакционните ни хирурзи” уморени зарязаха повратливо останките на осакатения вестник и с парите и благословията на преустройващата се панически в нови модерни тоалети партия-майка, се прехвърлиха в нови надуваеми, създадени специално за тях медийни ладии, покрай които в мътното море плаваха с хиляди захвърлените червени партийни книжки на довчерашни медийни началници.

Е, медийните ладии бързо биваха разбивани в скалите на мътното демократично море поради некадърността на новите си кормчии, които правеха журналистика вече по наръчниците на Ройтерс…

След потъването на едни надуваеми спасителни ладии, партията-майка тутакси грижовно създаваше нови и т.н. Така че без заплати и хонорари ИЗБРАНАТА медийна челяд на мутиращата партия не оставаше и не бедстваше. А за непреустроените журналисти в Пловдив и в страната място в тези нови спасителни демократични ладии нямаше!!!!

Къде отиде в онези вълчи времена крилатият партиен лозунг “Човек за човека е брат”? Действаше друг принцип - “Всеки извън „групата на Шаро” да се спасява сам”.

Имаше в страната все пак журналисти, които се опитаха да дадат някакъв урок по доблест на бягащите пълчища от плъхове от потъващите редакционни кораби. Те, довчерашните безперспективни безпартийни кадри, държани далеч от всякакви шансове за развитие, подаваха молби… за встъпване в партията на Димитър Благоев. И с това автоматично си затваряха вратите за работа в “новите демократични медии”!

А там, залостили здраво отвътре вратите, спотаили се, слухтящи, грухтящи, лаещи и мяукащи по новому, вече се трудеха снишилите се в бурята, ни лук яли, ни лук мирисали довчерашни перспективни редакционни воини на партията, които годинясваха по висши партийни школи в Москва и други братски столици.

За чест на българската журналистика сред тях не бяха мои честни колеги, членове на БКП, които не пожелаха да участват в този маскарад на общорепубликанско медийно превъплъщение и даже напуснаха журналистическото поприще.

Някои станаха таксисти, други - продавачи в магазини за риболовни принадлежности, трети - даже и портиери. А аз бях принуден да хвана дневника в една прогимназия и да уча децата на езика на Шекспир. Не разпрегнах като журналист Росинант, продължих да си служа и с перото, но избутан предвидливо от Сценаристите в плитчините на журналистиката от мътния порой на Прехода.

И така, в зората на Подмяната изведнъж се оказа, че в България, само с няколко изключения, левият печат скоростно, още с първите джепанета по него се беше… изпарил! Освен “Дума” в столицата, героически, като редник от Брестката крепост, например, отстояваше истината срещу лъжата в провинцията таблоидът “За и против” в Пловдив. И май това беше…

Дано да е имало и други, смело афиширали се като леви вестници тогава из България, за които не знам. Но и да е имало, те бяха изчезнали от реповете.

Чумави времена! По това време единственият вестник на руски език, който се получаваше в Народната библиотека в Пловдив, бе „Ню Йорк Таймс”!

Впоследствие в Пловдив /обявен от сценаристите на Прехода грандомански и за… синя столица на България!/, непродалата се интелигенция започна трудно и героически да издава вестник “АртКлуб”. Вестник, в който се документираше доблестта на не един автор!

Не броя за автентично леви и насъщно полезни за изпадналия в беда народ изникналите в бурното мътно море на пенещата се демокрация някои теоретични, модерно леви печатни издания - списания, бюлетини и други, които имаха и имат и днес съвсем тесен кръг автори, повечето от тях с титли и очевидно не можещи да живеят… без добри хонорари като някога, през „соца”.

Тези, в голяма степен, чисто елитарни теоретични издания, и днес достигат до съвсем тесен кръг от читатели - в библиотеките не може да ги видиш, няма ги и по вестникарските будки, получават се може би само в левите партийни централи, където се не знае дали въобще някой ги чете. Тогава какъв е КПД на такива “леви издания”? И за какво столетната партия си харчи парите, а ги стиска за създаване на свои леви вестници и по места?

Защо например вече години наред не се намериха пари и за издаването на едно от големите явления в сатиричния ни ляв печат, каквото бе по „Продево време” вестник „Пардон”, където не е мръднал от бойния си пост създателят му Чавдар Шинов ?

Продължаваха да се роят през изминалите злощастни години на чумавия ни преход към Небитието на държавата и народа ни нови и нови вестници, списания… По идеология - от десни по-десни - все инструменти на вече на набралите ГМО-демократична мощ икономически групировки.

Неизвестно как финансираните печатни издания днес си приличат като две капки вода най-вече по това, че в тях не се допуска да се каже и една добра дума за социалистическото минало на България, за живота и труда на цели поколения българи.

Все едно не сме живели тогава, братя и сестри, или ако се приеме, че все пак сме живели, то сме живели като пълни глупаци и дебили. Това се отнася и за нас, и за бащите и майките ни, че и за дядовците. Ха, честито!

А от години, и в самата БСП, ставаща все по-модерна, непонятна и отдалечаваща се от обикновените, смазани от връхлетелия ги нов дивашки капитализъм незащитени хора, не се чуваше вече даже и думичката “социализъм” от устата на заредилите се като в зловещ кадрил нови, с някакво неизяснено модерно ляво мислене, заможни ЧЕРВЕНИКАКВИ лидери.

И така, пита се и сега - всъщност има ли у нас, за разлика от десетки страни в света, все пак… автентично ляв вестник?

Вестник, в който да сте прочели истинска разследваща журналистика срещу дивата ни капиталистическа действителност?

Вестник, в който да сте прочели остро критични, изобличаващи публикации по стотиците дивашки престъпни явления? С адреси и с имена? С публикации, заставащи смело в защита на конкретни нещастни социални съдби на хора?

С публикации за престъпното разграбване на народния капитал, за кърджалийските изстъпления на ликвидационни съвети по селата, за превръщащи се в нови бейове арендатори и собственици на земя.

Да сте прочели през тия изминали години и за престъпните издевателства над градското и селско население от енергийните и други монополисти!?

Да, напоследък новият омбудсман на републиката реши да разрови вонящата четвъртвековна сага с кърджалийското ограбване на народа от топломистификациите и „ерпетата” и в някои вестници все пак от немай къде се появиха публикации на тази тема.

Но защо чак след две десетилетия бе „отворена” раната за лечение? Колко народ си отиде смазан и огорчен, колко народ си разби здравето заради безхаберието на една държава срещу вакханалията на издевателствата на енергийните монополи?

Колко почтени хиляди хора бяха осъдени само по изпълнителни листи на монополистите, някои даже се превръщаха по присъди и рецидивисти, на домовете им налитаха постоянно какви ли не съдебни изпълнители, за да вземат и залъка и покрива от децата им, налитаха храбро на пенсионери, безработни и самотни майки, докато истинските бандити рецидивисти с десетки криминални присъди се разхождаха по улиците на България и света и си пиеха напитките по баровете и кафенетата в обкръжение на пищни гърли?

Основни журналистически жанрове в национални вестници си остават от 1997 насам - есето, антрефилето, леката медийна захапка, а основен стил на журналистическо пързаляне - слаломирането покрай ужасите в престъпната ни капиталистическа действителност, тичането “по тъчлинията” в “мача на истината”.

Заради икономии, повсеместно по нареждане на новите медийни барони отдавна бяха съкратени традиционните очи и уши на печата у нас - кореспондентите от провинцията. Виж, кореспондентите от чужбина поостанаха, сещате се защо, нали?

А журналистите от днешните “национални вестници и медии” отдавна вече не практикуват /пак заради икономии и печалби на медийните чорбаджии/ да мръднат из капиталистическото си отечество и да видят конкретно с очи и сърца какво непоносимо тегло и робия теглят хората по места и как се топи народът на Ботев и Левски под ударите на чуждоземски и новоизлюпени родни бандюги с бели якички.

Читателското присъствие с писма и отзиви също изчезна съвсем или излиня в съвременния ни печат. А в ефира - видяхте какво се случи с „Деконструкция”…

Аз съм завеждал в „додемократичното минало” в редакция отдел “Писма на читатели” и помня какви барикади в името на истината и хората през социализма бяха тези редакционни отдели и съм горд, че съм участвал с оръжието-перо в тях.

А и сега - да изпратиш от провинцията критичен журналистически материал и да очакваш да се публикува в съвременен столичен вестник, това е почти като участие в тототиражите. Какви ли не “съображения” действат вече навред из редакционните модерни офиси и най-вече съображението „абе, гледайте да не разгневим някой рекламодател”.

В дните, когато пишех този сатиричен трактат без чернова, е било съдено да изживея и още едно непознато до този момент потресение.

От седмици в сайта на ляв столичен всекидневник се публикуват съвсем “горещи пикантни сюжети” - жени, държащи в ръце големи краставици, мъже - маркучи, жени с разчекнати в някакво лесно разбираемо изживяване уста и всичко това с призивни текстове - “Увеличете своя жезъл”, “Увеличете мъжкото си достойнство със 7 сантиметра за 30 дни. Открийте този естествен метод на порнозвезди”, “Имате проблем с размера? Благодарение на това ще повишите самочувствието си до 7 см”, “Със 7 см повече! Поръчайте чудни хапчета за увеличаване на мъжката ви гордост!” и още един призив от партийния политически вестник към читателите му: “Гарантирано! Ако не увеличите пениса си с 5 сантиметра в месец благодарение на моя метод ще получите парите си обратно”. И в препратките на призива следват коментари на благодарни за чудото потребители като този: “Моят пенис порасна с 4 сантиметра, както е обещал производителят. Сега няма момиче, което да ми откаже.”

Какво означава това? Деградация и лековатост в уважението към читателите? Явно е, че и този вестник изпитва сериозни финансови затруднения, та затова се подпомага и по този начин чрез постъпления от реклама. Така, както става и при десетки още наши медии, правещи компромиси с традиции в ценностната система на българина с публикациите на пикантни, че и просташки сюжети.

И кой ще носи пред читателите отговорност за това деградиране на журналистическия вкус?

Вкус, завещан ни от първите учители в българската журналистика като Черноризец Храбър, Фотинов, Славейков, Раковски, Каравелов и най-вече от Ботев, войводата-журналист от “Дума на българските емигранти”, от всички велики българи, за които понятията „мъжка гордост” и „мъжко достойнство” са били разбирани съвсем иначе, а „уголемяването” на тези мъжки качества е ставало в борбата, в името на народа …