Георги Михалков

Галина бързо прелисти вестника, търсейки страницата с обявите. Започна да ги чете и намери своята обява, която беше изпратила преди две седмици. “Шейсет и петгодишна, самотна, без ангажименти, търси мъж, с когото да заживеят заедно и прогонят самотата.”

Остави вестника и се загледа към картината, окачена на стената. Беше морски пейзаж. Спокойно синьо море, безбрежно и безкрайно. Само в далечината, потънал в прозрачна синкава мъгла се виждаше малък остров, самотен и навярно безлюден.

В левия ъгъл на картината се издигаше стръмен скалист бряг, а на скалата - фар, който да насочва параходите към брега и в непрогледна бурна нощ да им изпраща светлина и надежда.

Галина обичаше тази картина. Вече не помнеше кой и кога й я беше подарил. Може би на някой от рождените й дни, когато беше млада, имаше много приятели, а животът й беше безкраен празник и тя плуваше в море от радост и безгрижие.

Тогава нямаше нужда от фар, който да я насочва към спасителния бряг и да й дава надежда. Но годините отминаха без да ги усети, стопиха се и ето вече е на шейсет и пет и е като този самотен, може би безлюден остров на пейзажа.

Вече нямаше близки, нямаше приятели, дните не летяха, а се влачеха бавно, мъчително като монотонното тракане на стария будилник, останал от родителите й. Много рядко някой й се обаждаше, много рядко някой я търсеше, а искаше да намери мъж, с когото да заживеят заедно, да прогонят самотата, както беше написала в обявата.

Но до този момент не успя да срещне мъж, когото да обикне и той да я обича и с когото да продължат живота заедно, а това беше най-съкровената й и най-голяма мечта.

Когато беше млада, имаше приятели, но с никого от тях не успя да създаде семейство. Вината може би се криеше и в нея самата. Беше адвокатка с добри доходи и самочувствие. Мъжете, които я харесваха, тя не харесваше, а тези, които тя харесваше - не харесваха нея. Така се размина с брака. След време започна да се самоуспокоява, че може да се живее и без брак, а сега й беше мъчно, че не се омъжи, не роди дете и остана сама.

Още докато работеше публикуваше обяви за запознанства и четеше обяви, обаждаше се, на нея й се обаждаха, търсеше в интернет, срещаше се с различни мъже. Не се отказа от обявите и до ден-днешен. Все й се струваше, че мъжът, когото чака, ще се появи всеки момент, но и тя не трябваше да стои, затова продължаваше да пише и да праща обяви във вестниците.

Сега, след появата на поредната обява, със свито и тръпнещо сърце очакваше телефонът да започне да звъни. Какви ли щяха да са мъжете, които ще й се обадят? Дали симпатични, интелигентни, сърдечни или ограничени, без образование, без планове и цели в живота? Вече не беше и много взискателна. Искаше й се да намери мъж, който да е добър, грижовен, да я разбира и да е готов да сподели остатъка от живота си с нея.

Телефонът внезапно звънна и Галина подскочи. Сякаш се събуди. Вдигна слушалката. По гласа отгатна, че мъжът е на нейната възраст или почти на нейните години.

- Добър ден. Обаждам се във връзка с обявата - каза учтиво той.

- Да - отговори Галина.

- Бих искал да се срещнем? Кога ще Ви е удобно?

- Може би другата седмица - съгласи се колебливо тя.

Гласът му й се стори познат и се опита да си спомни кога и къде е чувала този глас. Сигурно й се беше обаждал и друг път. Реши да го задържи известно време на телефона, за да се сети кой е, откъде го познава и започна да му задава въпроси.

- Бих искала да Ви попитам откъде сте?

- От София - отговори мъжът.

- Пенсионер ли сте?

- Да, от една година.

- Какво сте работили?

- Бях инженер в голямо предприятие, но последните години работех в частна фирма - обясни той.

Очевидно беше му приятно и отговаряше с желание на въпросите й.

- А как се казвате? - попита Галина.

- Михаил Ноев.

Галина изтръпна. Сега си спомни всичко.

- Благодаря Ви за обаждането, господин Ноев. Този е Вашият телефон, нали, изписан е на апарата.

- Да.

- Ще Ви се обадя - каза тя и побърза да затвори телефона.

Остана права, неподвижна, загледана в пейзажа. “Михаил Ноев” - прошушна неволно. Запознаха се пред тридесет и няколко години. Тогава бяха все още млади. И тогава се срещнаха по обява. Вече не си спомняше тя ли беше пуснала обявата или той.

Михаил й харесваше много, висок, строен с атлетическо тяло, чернокос, с дълбоки тъмни очи. Беше от Варна, но живееше и работеше в София. Когато се срещаха, Галина тръпнеше от вълнение, а сърцето й пърхаше като врабче, което всеки миг ще излети. Беше внимателен, учтив и по всичко личеше, че ще се разбират чудесно. Виждаха се почти месец и имаха незабравими мигове: театри, опери, дори прекараха цяла седмица в Боровец.

Всичко беше като в приказка, но в един миг Михаил изчезна, потъна в земята. Не се обаждаше, не си вдигаше телефона. Галина не знаеше какво да мисли. Напразно се опитваше да го открие, да се срещне с него, да го попита какво се случи. Не успя. Най-после изгуби интерес, умори се да го търси и се опита да го забрави.

И ето сега, съвсем неочаквано, този същият Михаил Ноев й се обади. Може би и той не се е оженил, останал е сам, без семейство и продължава да се обажда на обявите, а може би хобито му е да събира обяви и да се среща с различни жени, без ангажименти, без намерение да сподели живота си с тях и с тях да прогони самотата.

София, 23. 06. 2016 г.