Павлина Павлова

НОВИТЕ РЕАЛНОСТИ

Все по-жесток, забързан, зъл светът осъмва
и мигом лоши новини скандално гръмват.

До вечерта ще се тресе, ще стене тихо,
ще скърца зъби уморен, но уж усмихнат.

По улиците на вълни се движи в трафик
и всеки крачи устремен по своя график.

В ръка с мобилен телефон, в уши - слушалки,
очите - вперени в екран… Големи, малки

са омагьосани в една реалност друга,
в изкуствената светлина ще се изгубят…

А нейде там, извън града, съвсем наблизо,
над престарялата гора звездите слизат.
Те търсят влюбени очи, но там е пусто…

Различен свят.
Без чудеса.
С фалшиво лустро.

ПРОЛЕТНО НАСТРОЕНИЕ

Чучулиги ли довеждаха най-нежния ветрец,
или съм сънувала как те в браздите топли
хвърлят семенца на кукуряк, на мак и на синчец
и политат в синева със своите синкопи.

Този вятър ли подсвиркваше в комина през нощта
и като хлапак немирен рошеше тревите,
на дърветата издуваше полите от тафта
и гасеше в утрото неона на звездите.

Щом дъждът внезапен зазвънтя над жадната земя,
рукна сякаш в чаши от кристал вода небесна.
Слънцето надникна и дъга миражно се засмя,
в отговор отвред приветстваха я птичи песни.

С аромата от овошки вмъкваше се любовта
в хиляди сърца, пленяваше за миг душите.
Ако можех, аз бих омагьосала така света:
вечно сред нирваната на обичта да скита.

ТЪГА ПО ИЗГУБЕНОТО

Слънчогледовите ниви пак пламтят в съня ми -
като армия пленителна от мънички слънца.
Вятърът и птиците разбуждат мили гами -
връщат ме във времето при други, като мен деца.

В сините лагуни на съня ми има всичко -
цъфналите праскови и джанки ръсят аромат,
а пък ние до премала сме в игра “на жмичка”
и деляхме всичко в махалата, както брата с брат.

И макар зелените морета на тревите
да са същите, промяната настъпила е в нас.
Днес делят ни грубо бодигардове сърдити,
ако мълчаливо се разминем в ненадеен час.

Щом зад уморените прозорци пак угасне
моят ден и драговолно се предам на сънен плен,
нека детският ми свят отново да порасне
и приятелства възкръсват в онзи вид благословен.

МОЛИТВА

Сякаш птици сме, тикнати в клетка -
всеки размахва криле
и копнежът за волност
се блъска в крилете на други.
Тази клетка е здрава, бетонно-стоманена,
с монополни решетки и с банки-пиявици,
с тежки данъци, с глоби, с възбрани, закони…
Тази клетка, която сами изградихме,
ала бяхме помамени в нея с трохи-обещания…
Боже - ти, който безмълвен ни гледаш сега,
изпрати страшен гръм и стопи тази клетка.
Или всички, които сме вътре, да умрем,
или всички, които сме вътре, да литнем на воля.
Аз не моля.
Само казвам, че този свят
по-добре да изчезне,
да го няма,
ако все така в робство ще имитира летене.