Тодор Янчев

Много път пъти приятелството се заражда като че ли от само себе си, без никакви предисловия и презумпции. Срещаш се в даден момент с човек, за когото едва ли не ти се струва, че се познаваш отдавна, но и че отдавна не си виждал.

С подобно чувство съм запомнил запознанството си с журналиста, белетриста и човека Петър Ненов. Стана по време на тържеството по повод юбилей на Димитър Светлин в гр. Враца. В един голям и препълнен салон прочетох творчески портрет за битието и писателската съдба на Димитър Светлин - този изключително талантлив поет за деца и за възрастни.

След официалната част /доклад, рецитация, подаръци, цветя и поздравления от СБП, от Дружеството на писателите във Враца и от други организации/, гостите от София и местните величия бяха поканени на тържествена вечеря. То не бе вечеря, а истинско продължение на юбилея. Започнаха да валят приветствия, спомени и честитки от всички присъстващи.

А те не бяха малко - цял екип от Държавно Военно издателство /Евстати Бурнаски, Николай Павлов, Христо Минчев, Димитър Тончев и други/. Имаше представители от Издателство “Народна младеж”, от Радио София и почти всичките му колеги от списание “Славейче”, където Димитър Светлин беше заместник-главен редактор.

Разговорите бяха толкова неумолими, сърдечни и нескончаеми, че не усетихме как се разсъмна и кога сме се озовали на гарата. Разказвам всичко това, защото е свързано с моето по-близко запознанство с Петър Ненов, което се превърна в дълготрайно приятелство.

Имаше повече от час до пристигането на сутрешния влак за София. Имаше време и да се пие по една бира на бюфета на гарата. Петър Ненов беше в центъра на вниманието. Ползваше се с уважението на всички свои познати и приятели. Той си говореше, както винаги, с висок тембър на гласа: ясно, ярко и открито.

По едно време се обърна към мене и ме попита къде и какво работя. Казах му, че съм завеждащ редакцията за художествено-документална проза в Издателство “Народна младеж”, където тогава се издаваха по 20-30 книги годишно в библиотеките “България в образи” и “Имена върху гранит”, както и отделни заглавия със спомени на изтъкнати участници в съпротивата.

- Охо! - възкликна той, - Това е сериозна и трудна редакция. Особено са трудни, според мен, ръкописите със спомени на активните борци против фашизма. Повечето от тези живи участници в събитията, които пишат спомени и лични биографии, за съжаление са с недобра езикова подготовка, а някои са направо неграмотни. Не отричам техните заслуги, но, според мен, за да се издадат книгите им, вероятно редакторите полагат много усилия…

- Не само че има трудности, - подех аз разговора. - Трудностите идват понякога от натиска на висши партийни органи и ръководители. Понякога ние, редакторите, им дописваме ръкописите, за да се отчетем пред началствата.

А началства тогава, колкото искаш - с лопата да ги ринеш… Е, имахме и достойни автори - те сами си намираха талантливи писатели, които да им направят литературна обработка на ръкописите. Такава беше практиката не само в Издателство “Народна младеж”, а и в “Профиздат” и издателство “Труд”. Така се явиха на бял свят сериозните документални книги на Иван Винаров, Цола Драгойчева, генерал Гено Генов, Желязко Колев и още 50-60 участници в съпротивата…

В това време влакът дойде.

Цялата софийска агитка се настани в един вагон със словоохотливия си шум. Петър Ненов с неговата приятелка Павлина, си избраха едно купе, в което и за мен имаше място. Той - млад, хубав и контактен компаньон, тя - Павлина, да, и тя хубава и привлекателна колкото си иска…

Тогава едва ли подозирах, че ще дойде време, когато тя му стана съпруга, семействата ни ще се сприятелят така трайно и здраво. Заедно, в общи компании, посрещахме Нова година, не пропускахме и семейните празници за именни или рождени дни, а когато нямаше поводи, измисляхме си такива, само и само да се съберем. Хубави, приятни и незабравими бяха нарочените семейни сбирки.

Имаше случаи, когато те се превръщаха в кръжочни обсъждания на автори и книги. Всякога намирахме теми за какви ли не разговори, понякога с известна доза клюки, вицове и смехотвории. Павлина и Руска, жена ми, бяха неизтощими в своите женски разговори, а ние с Петър Ненов бистрехме политиката или споделяхме мнението си по литературни новини за новоизлезли книги на приятели и събратя по перо.

Дъщеря ми Яна, тогава ученичка в гимназията, която имаше литературни интереси и наклонности, също се вместваше в сериозните разговори. В съседната стая синовете ни - Петър Ненов-младши и моя син Васил, бяха неизтощими в детските игри и лудории. Ненов-младши носеше няколко скицника с нарисувани от него графики и не пропускаше да се похвали с новите си постижения. И той наистина се разви и като талантлив художник - почти всички корици и илюстрации на книгите на Павлина Павлова са негово дело…

Това вече е минало, което няма да се повтори. Как бързо се източи времето на нашата младост, което ни остави само спомена за големия човек и талантливия писател Петър Ненов.

Той си отиде от този свят ведър и светъл, неопетнен от никого и от нищо. Завеща ни своето име, претворено в стотици статии, очерци и художествено-документални книги. Особени са и неговите лични заслуги за утвърждаването на много млади поети и журналисти, които той, заедно със Стефан Симеонов и Никола Гаговски привличаше като сътрудници на Младежката редакция, а по-късно и на Военната редакция на Радио София.

Тримата полковници се бяха превърнали в своего рода меценати за млади таланти, предоставяйки на десетките автори възможности за изяви по Националното радио, творчески командировки и високи хонорари.

Петър Ненов започва своята творческа биография като отговорен редактор на отдел в “Младежката редакция” към програма “Христо Ботев”, а по-късно, от средата на 60-те години поема редакторската работа на предаванията за Строителните войски. Тогава е произведен в чин майор и с годините достигна до чин полковник.

Жизнените и творческите биографии на такива писатели като Анастас Стоянов, Никола Инджов, Димитър Стефанов, Димитър Светлин, Матей Шопкин, Кирил Гончев, Лъчезар Еленков, Йордан Милев, Найден Вълчев, Димитър Дублев, Петър Ангелов, Александър Костов, Любен Лолов, Власо Власов, Петър Китински, Кристин Христов, Боян Ангелов и още дузина автори със заслужено присъствие в българската литература и култура трудно биха се изградили без помощта на Военната редакция. Стефан Симеонов и Петър Ненов с неизтощима енергия помагаха за творческото утвърждаване на десетки автори, някои от които и сега са на гребена на нашата съвременна литература.

Самият Петър Ненов, като редактор със силна воля, караше хората да му вярват, защото беше прям, точен и вярващ в доброто начало на живота. С тези си качества той се наложи като един от най-ярките и всепризнати автори от сферата на художествено-документалната проза.

За това свидетелстват и книгите му “Ще ви разкажа за моя син” /повест за Боян Чонос/, “Смъртта не побеждава всяко сърце” /повест за Александър Димитров-Сашо/ претърпяла няколко издания в големи тиражи, както и нашумелите му художествено-документални романа “Смъртните присъди на Антон Прудкин” и “Обичай и няма да умреш” /за Живко Пуев-Димо/. При нормални издателски условия тези книги би трябвало да бъдат преиздадени и днес, за да ги прочетат и по-младите поколения читатели.

Останаха неиздадени още няколко написани книги, да, написани книги, намиращи се в чекмеджетата на писателя. Това вероятно ще е работа на съпругата му Павлина Павлова - да направи това, което прави, примерно, Надежда Захариева за Дамян П. Дамянов. Тя написа и две биографични книги - за себе си и за Дамян. Разбира се, творческата амплитуда и на двамата автори е различна. И оттук ми хрумна да споделя едно свое наблюдение.

Става въпрос не за двойнственост в художествените изяви, не за семейни съавторства, а за благородно творческо сътрудничество, влияние и творческо въздействие. Примерите за писатели - мъж и жена - които живеят и работят под една стряха, са много. Ще посоча само някои от “официалния”, както го упоменават някои, Съюз на българските писатели.

За отбелязване са тези наши “писателски” сватби, станали по времето на така наречено следсептемврийско време. Преди промените на Девети септември има само няколко такива семейства - от тях заслужава внимание единствено семейната връзка Людмил Стоянов - Мария Грубешлиева.

След това се редуват доста такива писателски тандеми, които ще подредя не дословно по годишните календари: Младен Исаев - Людмила Исаева, Ст. Ц. Даскалов - Лиана Даскалова, Дамян Дамянов - Надежда Захариева, Николай Кънчев - Надя Филкова, Атанас Мандаджиев - Радка Александрова, Николай Христозов - Стаменка Христозова, Ана Александрова - Михаил Берберов, Александър Томов - Екатерина Томова, Младен Денев - Лиляна Михайлова, Власо Власов - Елена Славова, Михаил Григоров - Ася Григорова и други.

Не по-малко са синовете и дъщерите на наши писатели, които са приети за редовни членове на Съюза на българските писатели. Според мен това, колкото е интересно като факт, чрез който се утвърждават нови таланти в сегашното ни литературно развитие, толкова може да се разбира като сигнал за еднотипност в художествените изяви.

Петър Ненов и Павлина Павлова не са застрашени от упреци. Той работеше всеотдайно, понякога без почивка часове наред и нямаше време да се занимава с нейните творчески изяви в областта на мерената реч.

Даже и при нашите срещи просто отклоняваше вниманието, ако станеше въпрос за някаква публикация или книга със стихове на Павлина. А Павлина е особен тип човек и поет. Тя винаги имаше и продължава да има трескаво поведение, особено пък в случаите, когато трябва да се свърши нещо важно.

Правеше всичко възможно така да подреди нещата вкъщи, че да създаде на Петър творчески уют. По дух и материя те си съвпадаха и си помагаха и творчески, и приятелски. Макар трудно да се поддържа незасегнато приятелството между мъж и жена изобщо.

А освен това вземи и го натовари и с творчески грижи. Но Павлина умееше да създава добра атмосфера. А той беше широко скроен човек с голяма емоционална закваска.

Петър Ненов винаги, като истински алтруист, се грижеше за някого, като себе си деликатно поставяше в сянка. Живееше динамично, гледаше на хората като на чеда на светлината през днешния и утрешния ден.

Всичко това се отразяваше в творчеството му чрез обаятелните герои, а чрез белетристичното си изкуство придаваше особен привкус на живота.

В кръговрата на големия свят човекът се превръща в символ на собствения си живот. В книгите на Петър Ненов мярката за духовното величие е в стремежа духовното и материалното да се преливат в един хармоничен свят от надежди, мечтания и любов към човека.

В книгите му се задомиха вярата и духът на душата, на разума и красотата в този многолик и изпъстрен с багри живот.

януари 2005 г.