Людмил Вълчанов

Ние сме по-взискателни към нашата драма, сякаш и тук прилагаме нравствената норма да изискваме повече от себе си, отколкото от другите. Тази мисъл ми дойде, когато слушах отзивите за новата пиеса на Й. Йовков. Преценките отиваха дотам, че я намираха по-слаба от досегашните му пиеси.

А казано искрено и непредубедено, пиесата „Обикновен човек”, която гледах на второто й представяне в Народния театър, прави голяма крачка напред от досегашните му пиеси. Има по-малко повествование от другите, самият строеж е твърде сценичен, авторът е по-близо до драматичния сюжет.

Недостатъкът и достойнството на пиесата е, че Йовков създава своите герои прекалено добри, повече човешки или повече морално отвратителни, с една преднамереност в положенията, в думите, в позата, понеже такива трябват на автора, за да сглоби пиесата.

И въпреки това зрителят все пак ги приема като живи образи, не изкуствени, герои от действителния живот. Има вдъхнат живот в тези инак съчинени положения и фигури - ту само добри, ту само зли, без да се очертае психологическа цялата им натура.

Йовков дава известен живот на героите си, какъвто има винаги в творбите на надарените писатели, дори когато създават слаби произведения. Защото иначе мъчно би се приел образа на Бор. Бранков, както и доверчивостта на висшистката Аничка Борова, безкрайната човечност на останалите герои и тоя тъй обикновен край, който напомня сантименталната литература на миналото, а все пак трогва и увлича зрителя.

От цялата пиеса лъха наивитет, който облагородява живота в крайния квартал, като го отделя сякаш от грубата действителност. И ако тоя наивитет не бе тъй много подчертаван от инак добрите изпълнители, постановката щеше да спечели.

Нашата драма ще напредне, когато тръгне по пътя на скромните и възможни постижения, както върви Йовков. Той може да не стигне дотам, докъдето трябва да отиде въобще драмата ни, но трябва да се мине през него, както руската драма мина през Островски.

У Йовков конфликтите произлизат от външни причини без задълбочено действие, чувствата се променят бързо и, бих казал, изкуствено, без психологична основа често пъти, но затова от сценично гледище пиесата върви равно, поддържа интереса, въздействува ако не напълно художествено, то поне сценично върху зрителя. А последното е достатъчно.

Йовков е повествовател от най-добрите и това му качество пречи твърде много да стане драматург, но с „Обикновен човек” той постига значителен успех и допринася за укрепване на националната ни драма.

Рядко артистите са играли с такова въодушевление. Всички са добри, кой повече, кой по-малко, според ролята си. Най-добрите, Л. Золотович (Рашко) и П. Хранов (Николачко) щяха да бъдат още по-добри, ако не се правеха прекалено наивни. Н. Милошева (Аничка Борова) се развива и за средствата й като артистка постигнатото е достатъчно. Бранков на Кисимов изглежда твърде бездушен, бих казал сух. Може би това е недостатък на самия образ, но би трябвало артистът да го оживи, някак да го допълни.

Пешев дава А. Струмски живо, но е твърде кинематографичен и в позите, и в цялото изпълнение. даден естествено, той би бил по-убедителен и по-близък за цялата среда. Така даден, той излиза от рамките на пиесата и става неприемливо доверието и измамата на тия хорица от крайния квартал.

Добри са Вл. Тенев (бащата на Аничка), Н. Костова, М. Ламбрева, З. Шаранкова. Пенкова като махленска жена би трябвало да поизменя маската си, която остава непроменена през четирите действия.

в. „Литературен час”, г. 2, бр. 21, 5.02.1936 г.