Георги Н. Николов

Името на Иван Марков Турлаков, с псевдоним Иво Доля, е само искрица в общата галерия от забравени български творци. Независимо от усилията си, не открих негови биографични данни, нито снимка.

Логично обаче се налага близкото му родство с Марко Турлаков (1872 - 1940), виден земеделски деец и министър в кабинета на Александър Стамболийски. Творецът, за когото става дума, може би негов син, е също земеделец-активист.

Автор на брошури като „Зидари и гробари” (величие и падение) на БЗНС - С., 1931 и пр. Днес те имат историко-познавателно значение. Но истински надживяла времето е лириката му: стихосбирката „Очи”, книгоиздателство „Т. Ф. Чипев”, 1925 и редица стихове, пръснати по страниците на вестниците „Село”, „Глобус”, „Заря”, „Вестник на жената” и списанията „Листопад” и „Хиперион”.

Всички те - създадени между 20-те и 40-те години на миналия век. Самата книга трудно представя Турлаков като ярко дарование. Тя е израз на късно увлечение по символизма с неотменните му атрибути на отчаяние, нещастие, разбити съдби, изгубена любов, жаждана смърт, молитви към Създателя. И разбира се - с традиционното за тази поезия себевглеждане:

Кат езеро тихо, сребристо
са моите тъмни очи,
където сърцето ми чисто
зад черната мъка личи,
където се плахо оглежда
мечтата на моите дни
и грее светата надежда,
че радост скръбта ще смени…        „Очи”

Но пак тук срещаме и заглавия, съхранили по-различни послания. Изтъкани върху трагичната достоверност на събития, дали тежък отпечатък върху новата българска история: „Война”, „Септемврийска песен”, „Към родината”.

Сред тях се открояват размисли върху политическия антагонизъм, жестоко разделящ българския народ. Върху бедността и туберкулозата, от която може би страда Иво Доля и живота, прекалено груб и несправедлив към нищите от тълпата. Че авторът не е равнодушен към съдбата на хората от чернозема подсказват опитите му за политическа поезия. Отзвук на отшумелите неотдавна, с тежък стон, въстанически събития:

Над бедното българско село
пожарът високо изви
и с кръв изобилно проляна
смъртта се жестоко опи…

Безкръстни гробове покриха
в безкрая простряната шир…
О! Боже, на всички паднали
нек найдат душите им мир!      „Септемврий”

Всъщност, стихосбирката „Очи”, на места с несръчни и декларативни послания, е илюстрация на нещо много важно. Как в бъдещото си развитие Турлаков ще се извиси като певец на Тракия. На тежкия й земен труд и объхтани човеци, възпети с много разбиране и обич.

И без преувеличение сравними, като поетичен вариант, с „Вечери в Антимовския хан” на Йовков и още повече - с повестта му „Жетварят”. Апогей е великолепният цикъл „Тракийски сонети”, отпечатан през 1928 г. в сп. „Листопад”. Тук символната плащеница е съвсем друга: земята, водата, тежкият труд, кръстът над църковния купол, гробището.

Те пряко контактуват и се допълват с изстрадан реализъм, дълбоко познат на Иво Доля. А в центъра на техния многоцветен спектър са людете. Изпити от каприза на сезоните, със захабени слинести ръце. Подчинени на вековечна орис, завещана им от предците. Която те на свой ред ще завещаят на челядта, преди да си отидат завинаги. Канонът на хлебородната традиция при тях е неизменен. Заключен между рождената люлка, нивата и прощалния камбанен звън на прага за отвъдното.

Между кръговрата на утрото, слънчевия зенит и нощта, осмислящи им пътя на живота. Тук там накъсван от редки сиромашки веселби, помнени дълго в броеницата на дните. И тъгата по схлупената стряха, ако някому е писано да се изгуби в улиците на града, където се чувства сам и непотребен. В този цикъл Турлаков се показва като майстор на сонета.

И като тънък психолог, вещо разплитащ тъмната уж душевност на съвременниците от нявгашното село. „Познато”, а повече непознато за страничния наблюдател, прехласнат пред първите впечатления от патриархалната му романтика. Но неуспял да открехне истинната същност на единството от бит, християнски морал и нравствени ценности, опазили националната идентичност на българина през векове, нашествия, политически трусове. Но и на неприкрита, почти атавистична волност. Подхранвана от безкрая на полето. От реещия се над сърцето му орел и на подсъзнателния спомен за дива първичност. Огласяна от грохота на конски табуни във време оно.

А как е днес, пита се поетът? Днес е друго. И канавата на трудното битуване, което утре ще е миналото днес. И тълкуването на света, чийто грохот рядко долита през гори и планини. Вечна е само трудната, прокълната, опияняваща обич към земята. Пъпната връв с която никой от тях и никога не иска да прекъсне. Защото винаги са били част от нея и пак ще бъдат. Точно както е казано в светото писание: „От пръст си, човече и на пръст ще станеш…”

Но няма да бъде вярно, ако определим Иван Турлаков само като регистратор, натуралистично описващ видяното и запомненото върху белия лист. В стиховете му тупти и социален протест. Молба, неизвестно към кого, но не и към властниците, окървавили земеделските бунтове, че трябва промяна. Че някой трябва да се смили над тези люде не с думи. А с дела да направи престоя им на земята по-ведър и лек. Защото сега:

Отгоре модрият, куршумен свод
тежи като невярна, скрита болест
над хижите и бедния народ…

И те мълчат под горката си орис,
да бъдат вечен извор на живот
сред труд, и смут, и неизменна горест…     „Село”

Словесната тоналността в творчеството на Турлаков - Иво Доля, е минорна. Преобладават горестта, съчувствието, изведената на преден план съпричастност към тъжбите на лирическия герой. Но не остава равнодушен към красотата на българската природа. Изтъкана от разноцветни багри, мамеща погледа, многозвучна… добронамерена.

Успокояваща, макар за миг, човешките терзания. Като напомня на личността, захласната във вековечната й същност, че и тя е частица от нещо мащабно. Грандиозно по замисъл и изпълнено с много вещина. Адресирана към човешкото съвършенство така, както е съвършен Божият мир. А в добавка - и притегателен - родният край на поета:

В безбройните завои на Марица,
между редици клонести върби,
като премъдра реч на мъдра жрица,
извиват мудно златните води!…

То сякаш там узрялата пшеница
под слънцето топи се и струи
огромна, скъпоценна огърлица
на Тракия връз знойните гърди.     „Марица”

Известното ми досега художествено наследство на Иван Турлаков е малко по обем. Ще бъда благодарен на всеки, който има информация за живота му и още негови произведения и ги добави към тези скромни редове. Вълнува ме и друг един въпрос: „Създаваме ли днес поезия за българското село?” Мисля, че не.

Доколкото тя съществува, е олицетворена с детски спомени, идеализирана и в емоционален аспект - не винаги убедителна. Защото българското село в ХХІ в. не съществува иначе, освен като руини и неуспешни опити да бъде възродено. Човекът в него пък е оставен „на доизживяване” - самотен и някак встрани от обществото. Без надежда за положителни промени, независимо от пороя официални бодряшки обещания.

Разбираем е интересът, породен от стиховете на тракийския Иво Доля - псевдоним, може би неслучайно заимстван от Пенчо Славейков. Не препоръчвам творчеството му на съвременниците, не е и потребно. Само на ония, които все още имат сърце и душа за изконно българското. А то става в „европейския” ни делник все по-малко и по-малко…