Иван Манолов

ЦЕЛУВКА

Как исках любовта да дойде пак,
спокойния ми ден да преобърне.
И скочил от потеглящия влак,
пред смаяния свят да я прегърна.

Да разтревожим градския морал
и гълъбите гладни да нахраним.
И да забравя колко съм живял
без нейните очи, коси и длани.

А ето тя стои сега пред мен…
Защо билета в джоба стискам здраво?
Кънти дори перонът, възмутен:
- Какво направи, ах, какво направи?

Но аз мълча. Така ще се стопи,
ще се изгуби кратката измама.
Във къщи ме очаква и не спи,
преди да я целуна, дъщеря ми.

ОТКРОВЕНИЕ

Ти си някаква друга жена
и се питам дали ме обичаш.
Близостта ни е пълна с вина,
затова и на битка прилича.

Падат жертви невинни край нас.
Всеки ден е инфарктно обтегнат.
Ала знам, ще го кажеш на глас,
чак когато децата си легнат.

След поредния куп за пране,
между две неизмити чинии.
И безпомощно свил рамене,
свойте сълзи от тебе ще скрия.

Пепеляшке, греха ми прости -
вече истински принцове няма.
Мойто малко богатство си ти…
Аз навярно съм твоята драма.

***
Както отлагаме решенията за после
и възпитаваме чувствата в благоприличие.
Както теглим браздата на делника
между задълженията към родителите и децата си.
Както храним надежди за бъдещето.
Така неусетно миналото ни затрупва.
И времето бърза безсърдечно,
като гробар, за който смъртта е работа.

КОЛЕБАНИЕ

Докато разсичаме Гордиевия възел на чувствата,
болката ще напомни, че единственият ни
живот изтича,
а ръката още не знае страхът ли я води
или вдъхновението.

СЛАБОСТ

Незащитена от любов, Душа, ти все така остана
заплетена като кълбо, измъчена и неразбрана.

Делят те мрак и светлина, разграждат те вода и огън,
но и кръвта да вледеня, от грях да те спася не мога.

Не ме упреквай, че съм слаб и гасна в чувствата си клети.
Скалата е от камък здрав, ала и там пониква цвете.

И нея болка я души, и тя полека се разпада.
Над вечността недей кръжи, за смъртното търси пощада.

Светът бездруго е суров и малко щастие ни дава.
Незащитена от любов, Душа, любов ти пожелавам.