Петко Каневски

От детството си бях запомнил една крилата мисъл на големия френски скулптор Огюст Роден. А тя е, че “изкуството е великолепен урок по искреност”. Неусетно през годините тази мисъл стана мой основен критерий за художествените произведения, до които се докосвах. Радвам се, че познавам много отблизо поезията на Кръстьо Кръстев. От първата му лирическа книга “Викай ме по име”, до седмата издадена, “Глухарчета”, той ни поднася най-тежкия кръст в живота – кръста на чувството за искреност. Далеч от суетата на деня, от виеватите слова и напомпания оптимизъм. В поезията на Кръстьо Кръстев битува тъгата. Онази тъга по забравените човешки добродетели, онази тъга по най-великото и изконно човешко чувство, наречено любов. Кръстьо Кръстев не е от гръмките фанфарни поети, той е от филигранните майстори на словото. Дълбоко осъзнал силата на думите, той изгражда с тях невероятни пейзажи на божествената родна природа; по неповторим начин внушава величието на духа, на национални икони като Паисий, Левски, Кольо Фичето…
Той владее до съвършенство културата на тишината, мъдростта на дъжда, надеждата на светлината… От чернозема на неговото детство препускат ветровете покрай баирите на родното Длъгнево, белязали рицаря на словото с бръчките по лицето, сякаш огледален образ на напуканата родна земя – кърмилница и майка. В своята свята обител – поезията Кръстьо Кръстев се чувства властелин. Там той разпъва сърцето си на жарава. Класическият стих за него е олтар, пред който могат да коленичат само богоизбраните. Не го смущава гълчавата на столичния литературен булевард, нито рекламните напъни за слава на ежедневието и неговите пътници! Осъзнал дълбоко в корена си величието на себеконтрола, той отдава чест само на трайните светкавици в непрекъснатото движение на словото – Ботев и Яворов, Смирненски и Гео Милев, на живите класици Валери Петров и Павел Матев. Сигурно неслучайно последните двама са негови приятели, а другите – духовни учители. Истинските апостоли на лириката са малко. За щастие сред тях е и Кръстьо Кръстев. Знам, че присъдата си времето ще каже така, както и хората със сърце, които вече са я казали.
Преди време сънувах, че Кръстьо Кръстев е починал. Плаках неистово насън. За да разбера наяве, че трубадурът на Викай ме по име ме беше поръсил с лилавия Среднощен сняг и преминал през еретичната Есенна любов, ми пращаше най-трайния Отвъден знак на Щурците глухонеми със своята Душа безпризорна, целуваща ни с белите Глухарчета на страдащото човеколюбие, проправяйки пъртина в Светулковия сняг.

28 август 2004 г. с. Златна ливада