Георги Н. Николов

Нерядко, когато чета отзиви за книги срещам сравнения, като „българският Хемингуей”, „нашенската Агата Кристи”, „истински Жоржи Амаду”, „почти като Стайнбек” и пр. Явно в стремежа си да подчертаят значимостта на тази или онази книга и да превърнат рецензията си в захарна близалка, някои „критици” прекаляват.

Уподобяването на писателите ни с колеги от странство, макар със световна известност, неволно девалвира стойността на родното художествено слово.

Ние имаме чудесни творци от различни поколения. Част от тях биха били гордост за всеки народ, където и да се намира.

Но никъде не съм срещал в чуждата преса техни автори, сравнявани и оприличавани с Валери Петров, Матей Шопкин, Евтим Евтимов, Драгомир Шопов, Станка Пенчева, Георги Константинов, Лъчезар Еленков, Никола Инджов, Надя Попова, Петър Андасаров, …

И никъде - разглеждани в цялостната проекция от тематично богатство, естетическа багреност и художествени достижения на нашите творци, още повече пък - в тяхната сянка.

Тогава защо ние го правим?

Защо принизяваме утвърдените си майстори на словото с подобни прибързани сравнения?

Може би - от липса на национално самочувствие.

Рушено с бяс от политизирани лакеи и чужди „приятели” вече 26 години. И защото официалната държава, повтаряйки до припадък, че няма пари, отдавна е зарязала, с много редки изключения, издаването на български автори в чужбина.

Ще добавя и липсата на каквито и да са литературни списания и сборници, стигащи както до големите ни общности в диаспората, така и в други страни, на чужди езици.

За да се запознава четящата публика в Европа и по света с художествения процес у нас.

Звучи химерично, нали?

Далеч по-лесно е литературните издания да агонизират от недофинансиране, а бившият печатен орган на Държавната агенция за българите в чужбина - списание „Ек”, отдавна си е прашен спомен.

Но никой не може да убие яркото дарование на съвременните ни творци. Нито да загърби създаденото от Андрей Андреев, да изтрие философските прозрения на Боян Ангелов, или пресуши щерната на мъдростта в лириката на Иван Гранитски…

Да ослепи ярката наблюдателност на Елена Алекова, гражданския протест на Георги Ангелов и Атанас Капралов. Да омаловажи създаваното от по-младата генерация в лицето на Боян Бойчев, или изтрие с гума драматургичните постижения на Елена Алексиева.

Имената са много, възходящият ни литературен процес е горещ и мащабен. Той пие живителни сокове от богатата си история, представена в по-нов етап от Априлското поколение.

Независимо от „буйните” мечти на някои наши потурести европейци благородното му излъчване да бъде стъпкано в калта. Ще подмина и модернистите-пъпосмотрители. Лапащи нектар и амброзия с предварително минал срок на годност в щедрата кухня на разни фондации уж за България.

Те никога не ще се превърнат в олицетворение на духовната ни същност и времето, този безпристрастен съдник, вече го доказва. Но…

Но, думата ми бе за друго. Че българските писатели, всеки в чернозема на своя талант, няма защо да бъдат милостиво сравнявани с Джон, Скот, Патриция, Бимбо, или нашумял някой друг.

Те са достатъчно значими с музата си, с творческата приемственост между поколенията и с ясно осъзнатата и опазена своя национална принадлежност.

Така също са равноправни граждани на планетата в очакванията й за мир и просперитет със средствата на художественото.

И светът, доколкото ги познава, а трябва да ги познава неимоверно повече, отдавна ги е включил в Пантеона на мъдростта.

Всичко друго е от лукаваго.

А да се извиняваме, че сме малка държава и всичко ни е малко, включително и литературата, затова се равняваме по големите „отвън”, си е чисто безобразие…