Димитър Аджеларов

„Едни са слепи с очите,
други със сърцата”
Древноиндийска пословица

Аз, йеромонах Евмений, оставям тези редове, за да се знае кога се съсипа манастирът „Св. Троица” близо до село Брацика.
Защото много години преди това ние - трима непокорници, луди-млади, които бяхме потърсили късмета си като гурбетчии по чужди земи, по божи неведоми пътища станахме доброволци на страната на християнската обединена флота с кораби на Испания, Венеция и папската държава. По неволя станахме моряци и в лютата морска битка при залива Лепанто успяхме да надвием над неверниците, да запалим и да потопим стотици техни кораби и повече агаряните не можеха да останат господари на Средиземноморието…
После, доволни от получените дукати, тръгнахме за родния край през Македония. И навсякъде, където бяха минали войскари преди нас, виждахме запустели села, непожънати ниви, изгорели къщи… Един ден, беше привечер, като минавахме през едно опожарено наскоро селце, главните от чиито къщи още димяха, чухме зад окадена стена детски плач… Надзърнахме и видяхме в една стаичка без покрив как едно пеленаче пищеше, окачено на една полуобгоряла греда…
„Да го оставим ли?” - се запитахме мълчаливо с очи, но като го съжалих, протегнах ръка и го откачих от пирона, на който висеше…
Извън селцето седнахме да починем под едно дърво, забъркахме му малко брашно с вода да го нахраним. И не ни мина през ума на нас, окаяните, че понякога стореното добро посява нечакани злини…
Като се прибрахме при своите в Брацика, го дадох на баба ми, защото само тя седеше у дома, да го гледа, да го храни и повива… А ние, като видяхме, че работата по видните и самоковите в нашата долина е непоносима под строгите очи на гьозеджиите на Гаванозооглу, решихме напролет да съберем хайдушка чета от смелчаци от нашето и околните села, да причакваме държавната хазна от Доспат-даг и Чепинското корито, да събираме имане… Защото една голяма мисъл бе запалила чергата ни след победата при Лепанто, която не ни даваше мира…
И почнахме след Гергьовден да причакваме конете, натоварени с пари, там по калдъръмените пътища под Къркария… Един ден наш човек ми донесе Тихомирчо, станал момче на четири години, баба ми умряла, а майка нямах… Детето вече ходеше и говореше, та го занесох в манастира „Св. Троица” при братята монаси да преживява покрай тях.
А ние - дузината хайдути, всяка есен по Димитровден се разделяхме с уговорката да се съберем по Гергьовден на хайдушкия кайнак в Орова падина. И така изминаха цели осемнадесет години, когато взехме с нас и Тихомир, та станахме тринадесет мъже, готови да влязат в огън и вода…
И така обикнах най-младия от нас като роден син, че той за мене стана като хляба и водата, без които ден не можем. Никога не му подвикнах, никога не му се скарах, никога не го укорих, че му е мокър барутът или ръждясал ножът… И вярвах, че ще продължи делото ни, защото го бях заклел по хайдушки - да не общува с жена и да не вдига чаша с вино и ракия…
Късно разбрах, че комуто е меко сърцето, са мокри очите. И че под свирепата хайдушка руба трябва да тупти сърце на вълк, а не на гълъб…
След година-две, на празника на манастира „Св. Троица” в деня на св. Дух, отново бяха надошли много люде от околните села - едни варяха курбана, други свиреха на гайди, там, под вековния чинар се виеше хоро… И тогава Тихомир съгледал една мома от Пещдере, толкова хубава, че както той казваше, нито с думи да я опишеш, нито с перо да я изографисаш!
И през вечер, през две, започна да ходи Тихомир до Пещдере, на час път, там, където управляваше Шефкет ага над цялата яка-олу. Там имаше турска махала с джамия, защото чалмоносците надзираваха топенето и извозването на желязото и самоковите на биволските каруци до Марица… Не знаехме тогава, когато Тихомир прескачаше до Пещдере, че синът на Шефкет ага е хвърлил око на хубавата българка. И като е надушил, че един хайдутин слиза до дома й, казал на баща си, а той му наредил да не изпуска от очи момичето… И започнал да готви потеря хитрият ага, та по стъпките на Тихомир да ни изловят! И когато по Димитровден той слезе да отведе Теменуга, за да тръгнем заедно за Влашко, Али предупредил баща си и тръгнал подир тях…
И когато в полунощ двамата млади пристигнаха на бивака, вече оседлавахме конете - за всеки от нас по един и два други за събраното злато, което трябваше да вземем със себе си. Защото от старопрестолното Търново бяхме получили вест, че напролет владиката Дионисий с първенци от Никопол и Шумен ще провъзгласят в патриаршеската църква за български цар Шишман ІІІ. И тогава от север на помощ трябваше да се спусне трансилванският княз Сигизмунд Баторий, на когото да се даде много злато… Ето, че бе настъпил нашият час!
И когато тихо разговаряхме и товарехме златото на конете - два биволски толума, а Тихомир и Теменуга, с онези две дълги плитки до кръста й, наливаха вода до кайнака за из път, осветени от луната, която се подаде иззад поръбен със злато облак като нащърбена подница, чухме писък… Теменуга се свлече на земята с нож, забит в гърдите…
Сякаш се сковахме на място, останахме като зашеметени: „Предадени сме!” - си рекохме всички… Оставих пушката опряна о дънера на вековния орех, висок повече от петнадесет аршина, покачих се бързо от клон на клон, за да огледам и да се ослушам…
И чух от изток звън на чанове, обърнах се на юг - отново дрънчене на звънци, сякаш пасат овце. Обградени бяхме от потеря…
Набързо слязох от дървото и казах на мъжете да изкопаят три дълбоки ями, три гроба - един за златото, другият - за пушките и силяхлъците, а третият - за Теменуга с еленовите очи и дългите плитки… Върху гробовете натрупахме суха вършина и трева, запалихме ги, а огънят поде и гората… Казах на всички да се пръснат в различни посоки, да се омешат с потерята, а на другия ден да се срещнем при Синия вир. И така сред пукота на огъня, дима и виковете сякаш потънахме в земята, но конете хукнали към манастира, откъдето бяхме ги довели. Османлиите помислили, че ние сме побягнали с тях да търсим закрила в Светата обител, спуснали се по тропота на препускащите коне и видели как монасите затварят високите порти след тях…
Нахлули с голи ятагани и изстрели, претършували навсякъде, за да ни намерят, извели седмината монаси под кичестия явор, за да ги разпитват за нас, после ги закарали някъде да ги затрият… Други се спуснали и запалили от четири страни манастира, влезли в църквата, за да се гаврят със светините…
Когато след три години се върнах и видях опожарените стени и кръстосаните обгорели греди, опустошената църква, останала без покрив, ослепените светци по стените, прозрях греха си - бил съм заслепен от доведения си син и престъпих хайдушката клетва! Бях се завърнал от далечен път…
През пролетта онази година се събрахме от разни краища на България в Търново, обявихме свободата и за наш цар избрахме Шишман ІІІ, после потеглихме и превзехме София, но трансилванският княз Сигизмунд Баторий не удържа на думата си, не дойде, макар че нашето злато го чакаше…
Когато видяхме, че останахме безпомощни срещу османските войски, всеки потърси спасение по неведоми пътища… Като стигнах в нашия край, се озовах на хайдушкия бивак и сякаш отново преживях станалото през онази нощ, после потърсих манастира… И тука, сред съсипните му видях греха си… И реших да стана монах в манастира „Св. Богородица” над с. Кричим с вярата, че българският род ще пребъде, докато река. Въча събира сълзите на Орфеевата планина и утолява жаждата на Тракия…
Защото аз, йеромонах Евмений, писах това в лето господне 1620, за да се знае, защото писаното слово остава, а рука человеческа изгнива, как сторих голям грях и дойдох в тази обител да търся изкупление…