Драгни Драгнев

„Мъртъв сезон” - книга на поета Иван Овчаров. Чета я на един дъх. Препрочитам я, но съм объркан. Силни стихотворения. Богато образно мислене. Открития. Обобщения. Ярки метафори… Изпитвам неудовлетворение.

Прониквам в тъканта на тази поезия. Искам да я анализирам с усета си за дълбините и завоите на мерената реч. Упорито разчоплям стих подир стих, за да намеря връзката между петте цикъла в книгата. Не стигам доникъде.

Като че ли има нещо пропуснато, ненагласено като композиция, недостатък някакъв, който се изплъзва от погледа. Може би сборникът е разхвърлен и не е овладяна докрай неговата цялост. По-точно, не е улучено единството между стихотворенията. Не се държат ръка за ръка. Не се преливат, да не говорим за пълнота и монолитност. Колкото и да се взирам и спускам в словото и да изстрадвам значенията му, неудовлетворението остава. Но засега необяснимо.

Иначе ясно и категорично се очертава идеята за обречеността. Хората са обречени поначало, както и да променят и направляват съдбата. На човека всичко му е изписано в душата. Ще се бори срещу неправдата и злото. Ще съди себе си и другите, живота ще проклина. Ще търси пътища на доброто и спасението. Но като че ли всичко това е предопределено и дори фатално понякога.

Поетът, разбира се, не се примирява. Дали чрез чувството за вина и чрез гнева си срещу лицемерието - лирическият герой се противопоставя на времето, в което живее… Но защо го прави? Към кого издига своя укор и удар? Изстрадва ли мъката и отчаянието си или само ги декларира?

Отговор няма. Едновременно и волю-неволю героят приема предрешената съдба. На тази идея Иван Овчаров посвещава крилато образно мислене : „Свито в гърлото сляпо мълчание… Остър писък в сърцето потискаш…” Или, да речем, другите стихове: „И какво че за нови пространства се пее и спори - всеки договор с гузната съвест остава безсрочен!”

Човекът е необятна вселена от скърби, радости и желания. Така може да се обобщи мисленето на поета. Както и да се продължи, че е сложно да останеш човек в съвременния свят. Но обобщението не е безапелационно.

Стихотворения като „След празника” и „Съдба” или „Прощаване с небесата” и „Изгаряне на мъртви патета” имат символен и абстрактен привкус и характер. В тях на преден план излиза не обобщението, а загадката на душата, разноликото тълкуване на човека. Какво значат стихове като „преглъщаш всяко чувство за вина и учиш как се прави политика!”? Или „бавното пространство свети като рана - нощем е въздишка, денем е измама…”?

Стихосбирката е пълна с енергия от въпроси, което е една от сполуките й. Естествен въпрос в началото - защо „Мъртъв сезон”? Има ли такъв сезон въобще в живота? Кога точно настъпва? Когато човек продаде съвестта и душата си ли? Когато се превърне в демагог и мисли как да подреди щастливо живота си за сметка на другите?

Или когато загуби всичките си надежди, че някога доброто ще победи злото? Може би става дума за мъртвилото, в което затъваме всеки ден, опустошени от завист, омраза и ненавист? Или пък за нравствената пропаст, в която пропадаме с регулирано съзнание?

Отговори няма и няма.

А може би „Мъртъв сезон” идва от цикъла „Посвещения”, от болката и скръбта за неосъществените докрай поети на България? Така и кълбото от натрупани въпроси оформя целостта на книгата и единството на стихотворенията.