Анастас Стоянов

АВТОГРАФ

Преди да хвърлиш скромната ми книга
във кошчето на старите ни дрязги,
повзри се в нейните невинни драски,
пред себе си подръж я два-три мига.

Не знам ще можеш ли - не дай си, боже! -
сърцата си да укротим. Но знам:
човек не е от хляба по-голям!

От книжицата - тоже!

ПЛАНИНСКО ЦВЕТЕ

Аз пътьом спрях край тая къща бяла
и пътьом щях да мина през селцето.
Не знаех аз, че тук си разцъфтяло,
планинско мое цвете.

И всичко стана просто помежду ни:
съгласие в очите ти прочетох,
прегърнах те и първи път целунах
планинско мое цвете.

Тревогата дойде у мен по-късно,
едва сега тревога сви сърцето -
че можеше и друг да те откъсне,
планинско мое цвете.

***
Ако честта на битката познаваш,
по-лесно ще ме разбереш:
позорно е
не сам да се предаваш,
позорно е
да предадеш!