ОРЕДЯВАЩА ГОРА
Първият й осъзнат спомен за света беше за студена гора. Гъсти стебла крепяха зелен облак, прободен от мърдащи светлинки, облакът ръсеше едри капки. Влажна трева стигаше до раменете й, измокри се цяла, наплескаха я, след време проумя, газила е из папрат в букова гора. Вечер я разплакваше лютив дим, завиваха я с бодлив козяк, силеха я да пие мляко, лъхащо на агне. Бе прихванала коклюш, майка й я отнесла за месец на планина, подслонил ги в колиба край егрека си роднина овчар. Цял живот на сън, а понякога и наяве, бягаше от обиди в тази тилилейска гора, тя я привличаше и плашеше. Някогашната висока до рамене папрат се сниши под коленете й. Сивокорите дървета редееха, множаха се мъртви пънове, през гъстите някога стебла се запровиждаха голи урви.
Проживя живота си прилично. Докато караше фелдшерски курс, се събра със сговорчив мъж, той работеше като електротехник към трудовопроизводителната кооперация на слепите, направи я стопанка на наследствена къща с двор в Павлово. Събра трудов стаж като лелка в детска градина, цял ден подмиваше, кореше или утешаваше разплакани чужди деца. Два пъти абортира тежко в шести и осми месец, нямаха късмета да се радват на свое. И без друго трябваше да гледат на легло първо свекър, след това прибраха нейната майка от Стралджа. Мъжът й, уж държелив, заслабна, дали базедова болест, дали сърце, не можа да му се услади дълго пенсионерството.
Как-как свикна да се оправя самичка с каквото дойде, първо - липса на олио и захар, после - пълни витрини със шарени пакети и бутилки на плашещи цени. Пенсията отначало уж стигаше, ама токът, водата, дървата за огрев почнаха да я нахапват все по-лакомо. На младини не беше религиозна, но множащите се болежки, страхът от недоимък и отвъдното я подсетиха да пали по празници кандилце под евтина икона на Богородица в коридорчето, Бог, дано го има, няма да изостави праведните, за каквато се възприемаше.
Прекопаваше всяка пролет все по-приведена дворчето пред едноетажната къщичка и садеше теменужки и лалета, на лято ги сменяше с петунии. От съседките й останаха само две, с едната навремето не бяха се дип погаждали, караха се заради кокошки, проврели се под стобора и накапали в съседния двор джанки. Сега си говореха през зейналите талпи, оплакваха се взаимно, на стари години за какво да живееш, една самотия, нищо не се услажда и парите все по не стигат. Четири панелни блока нахапаха парцелите с рушащи се стари къщи, надойдоха шумни новодомци. В отчуждени буренясали дворове вдигаха врява белалии деца, навъртаха се бездомни кучета, жени тупаха постилки, мъжете паркираха коли, изхвърляха износени гуми и източваха машинно масло.
Рядко посягаше към телефона, да икономиса от разход и от боязън, че далечната братовчедка или съученик, с когото не се е чувала отдавна, може да се е представил. По радиото отдавна не пееха певците, чиито гласове помнеше от младини. Новите мънкаха гъгниви песни, в които се повтаряше до главобол една и съща фраза. Четенето на вестник я объркваше, пирамида, сив и мутра значеха друго, ядосваха я неразбираеми кесам, шоу и уъркшоп. За някакъв шоп ли става дума? От старост е забравила български. Дояждаха й се сливов мармалад, компот от вишни, с тях можеш да икономисаш от готвене. В супермаркета продаваха салата от морски дарове и ананас в сироп, пенсията трябва да теглиш от автомат. Ами ако металната кутия ти глътне картата, без да изплези няколко двайсетолевки? В превозни средства се качваше охкайки, изкривена от ревматизъм възрастна жена с оредяла, непохватно каносана коса, под която розовееше темето и с обидено изражение - трябва да й отстъпят място. Животът, изглежда, бе разделен на вагони, плашеше я съмнение, опасно е да надживееш връстниците си, да прекрачиш в следващия вагон, той е за младите. Влакът вече е откачил твоя.
…………………..
Връщаше се от супермаркета зад панелните блокове. Бе оглеждала пресметливо претъпканите от стока рафтове, надвиши с осемдесет стотинки предвидената за харч сума и напълни две найлонови торби с евтини продукти и преоценен зеленчук. С преразходените осемдесет стотинки си купи топла баничка със спанак и сирене, за обяд.
Тясна циментирана пътека пресичаше разкаляна след дъждове поляна. Крачеше накуцвайки, унесена в мисли за следобеда. Ще си свари кафе и ще изпие чашка без захар до кухненското прозорче, в късна възраст трябва да се пазиш от сладко. Насреща й по пътеката се зададоха трима избуяли на ръст ученици от училището отвъд реката, те се бутаха, удряха се като наужким и надаваха викове с мутиращи гласове. Подскоците им напомняха щуравия бяг на рошави шилета край отдавнашна букова гора, дано не я бутнат. Когато я наближиха, късогледите й очи доловиха, че са с някак ожесточени лица, сякаш търсят кой ще се изпречи на пътя им. Спря с двете торби на пътеката, рядкокосо, сгърбено джудже, дано да я заобиколят, инстинктът й за самосъхранение изцеди на устните й угодлива усмивка. Изблъскаха я безцеремонно в калта край пътеката, само дето не я събориха, подвикнаха й злобно.
- Ей, старо, защо не се застреляш?
По-добре да замълчи, все едно че не е чула, но в паниката си попита:
- Момчета, не се дръжте така, какво съм ви направила?
- Утре от нашите заплати ще режат за пенсии на такива отпадъци като теб! - сопна й се тарторът на тримата, той беше с нашарено от младежки пъпки лице и метална халка, промушена през зачервена ноздра. Ритна торбата й, картофи и домати се разсипаха в калта. Тримата отминаха като се хилеха доволно, продължаваха да подвикват.
Тя се разплака безпомощно, опита да клекне с ревматични колене и да събере разпиляния зеленчук. Случаен минувач се наведе да й помогне, беше мъж на ръст - като от сериал по телевизията, в гащиризон и с чанта инструменти. Заразказва му, преглъщайки думи, какво беше й се случило. Мъжът слушаше недоверчиво, малко ли откачалки се разхождат по улиците. Подаде й найлоновите торби, потупа я покровителствено по рамото и я утеши.
- Не плачи, госпожа, онзи, който ще изблъска след години тези тримата от пътеката, ще се роди непременно. И ще е по-безцеремонен от тях.
Не бяха думи, които да споделиш пред иконата на Богородица в коридорчето, но мисълта за възмездие утешаваше, тя преглътна сълзите си и закуца отново по циментената пътека. Все пак, за разлика от доста връстнички, беше хванала следващия вагон на живота и следобед щеше да седне с чаша кафе до перваза на прозореца, а в дворчето щяха да пъстреят весели летни цветя.
Дали пъстреят цветя зад прозорците на откачените от влака вагони? Не й се искаше да узнае скоро.
