Георги Н. Николов

Среднощно тържество завършва с убийството на седем души. Всички - жертви на показна разправа. Кой е извършителят и каква - причината? Това е тематичната идея, взидана в новата творба на Павлина Павлова „Лунното куче”, криминален роман (1).

Изтъкан от умело поднесена загадка и тревожно очакване за разкриването й. Сюжетът, нажежена топка лава, динамично ни вкарва във въртоп от събития. От сцената на които, по оригинален замисъл на авторката, част от персонажите „изчезват” почти веднага след фаталната сбирка. Защото намират края си…

В цялата внезапност на случващото се Манол Барутски и синовете му, игуменката Харула, Тано, Босилка, Радой, се подреждат в енигматична галерия. Какво отнасят в небитието мъртъвците, всеки така различен от останалите? Едни на възраст, други - Йовко и Орлин, съвършено непотребни на обществото, а самият домакин - тежко болен?

Това трябва да отгатнат частният детектив Чавдар Паскалев и инспектор Милутинов, а по-късно да научи и Смарайда - годеницата на Чавдар. Образът на която в разказа „изгрява” постепенно, добивайки с всяка поредна сцена пълнокръвна убедителност.

В дома на милиардера Барутски цари заплашителна атмосфера, сякаш в съзвучие с химн на унищожението. Напомнящ, че нищо в живота на човеците не е вечно. Различен е само начинът за преминаване в отвъдното.

Предварително „оправдан” тук, в книгата, с обяснителните надписи, поставени върху всеки труп: „Аз убих едно мекотело”. „Аз убих, за да живее вечно”. „Аз убих, за да не я оставяш сама”. „Аз убих, за да го върна към живота”. „Аз убих, за да се събуди за живота”. „Аз убих, за да ти докажа…”

Странни постулати на психически модел, нямащ нищо общо с реалността, а любовта към ближния е сякаш взета от наръчник на средновековната Инквизиция. Самата къща напомня кърваво Чистилище, но по странния интериор - и врата към космичния безкрай. Асоциации, втъкани като символи чрез историята за Сириус и Ордена на слънчевия храм.

Тя е необходимо допълнение, поднесено от Павлина върху историческия гоблен за историята на египтяни и траки и Панагюрското златно съкровище. За африканските догони, олицетворени от Марта. За християнството и сектантството, миналото, съвременността. За пътя на човечеството към нещо много по-зловещо от криминална история. Още повече, че финалът е далеч от нещо радостно и очаквано:

„Движим се към нов световен ред. Защото само тогава властта може да бъде неограничена. Не си ли забелязал, че всички големи световни икономически кризи започват от Уолстрийт, а обяснението е, че едва ли не извънземни сили са виновните. Целта е хората да бъдат държани в непрекъснат страх и безпокойство, в несигурност за утрешния ден”. С тези разностранни разсъждения-анализи на места романът ясно напуска жанровите си рамки.

Приемайки ролята на наш морален водител през портала на времето в различни тематични измерения. Бих го оприличил с кипящ извор на словото. Около неговата идейно-емоционална същност - криминалния сюжет, гравитират редица исторически, нравствени, икономически, общочовешки проблеми. Те взаимно се преплитат, допълват, влизат в спор с читателя чрез средствата на дискретно публицистичното.

Или отново възраждат гордостта ни, че сме българи, с немалко редове, посветени на далечните предци. Нещо, което е особено значимо в объркания ни, балкански ХХІ век…

А върху постамента им изненадите в основната тематична канава не секват. Играта на авторовата мисъл продължава да взривява читателя с внезапни разкрития: за скритата любов между Манол и Харула, преди да се замонаши. За наследницата на огромното му богатство Смарайда и двойника на милиардера.

Типажът-двойник в историята на световната криминална литература не е нов, но у нас е отдавна забравен и сега в „Лунното куче” влива допълнителни струи оригиналност… За връщането на Паскалев в полицейската професия и пр.

Нерядко в творбата се прокрадва числото 7 - магически закон на кармата. На философската проницателност и предопределеност, стигащи до фатализъм. Като съдържание романът е разграничен на седем дни, убитите персонажи са също седем. Самата книга пък прилича на буреносна нощ, в която играта на сенките преследва битието. Докато на далечния хоризонт бавно и предпазливо открехва завесата новият ден.

Но повествованието съвсем не е бавно. Неговата динамика е умело завоалирана в непрестанна броеница от събития. Често осмислени с емоционалното внушение на диалога. Чрез гамата от чувства творбата силно напомня трилър, а тематичната идея е разчупена, многопластова, нееднозначна и затова - още по-завладяваща в общия обем на книгата.

Над всичко доминира мотивът за съдбата на личността, моралните й ценности и нерядко: за фалшивите идоли, пред които поднася дарове. А по-правилно: за смисъла на понятието „личност” в цялата й палитра от атавизъм до светлите принципи на чистата човечност.

Тук някъде е и криминалното, сгромолясващо я от пиедестал в безумните мигове на безконтролна алчност, омраза към себеподобните, егоизъм, вождизъм. Истината винаги възтържествува, за жалост, в повечето случаи - късно…

В много хуманни истини е желала да повярваме Павлина Павлова чрез разказаното в „Лунното куче” и несъмнено е успяла. Не ще я нарека „нашенската Агата Кристи”. Мисля, че с подобни сравнения се обезценява истинската стойност на българския писател, сам по себе си значим и актуален.

Но че Павлина е майстор на загадката, не подлежи на съмнение. „Лунното куче” е сполучливо допълнение към цялостното й творчество досега и принос към българския криминален жанр. Може би, продължавайки в тази област, ще развие героя си Чавдар Паскалев в поредица от още книги. Впрочем, нека се осланяме на даровитото й перо.

Но не искам да отмина вечните скрижали, възродени по страниците на романа: че по-важна от купчината пари е любовта, а доверието между хората тласка поколенията напред. С многото си отчетливи достойнства книгата си заслужава да бъде прочетена. И след последната страница да се замислим: а нашето вярно място сред людете къде е?..

——————————

1. Издателска къща „Р. А. ПОЛИ-Н”, С., 2016 г.