Пелин Пелинов

Разказ от цикъла „Щрихи към портретите” - 2

„Рипна ми Чавдар от радост,
че при татка си ще иде,
страшни хайдути да види
на хайдушкото сборище…”

Христо Ботев, “Хайдути”

Има много места и местности в България, свързани с борбите на народа за освобождение от турско иго. Някои от тях вече са се превърнали в светини, органично са свързани с националната съдба на българите.

Ще спомена само няколко от тях. На първо място - Оборище, което се намира недалеч от гр. Панагюрище, където на 13 април 1876 г. е открито Събранието на българските бунтовници - апостолите и делегатите на Четвърти революционен окръг. Макар участниците в това събрание да са били само от тази страна на България, то има характер на ПЪРВО ВЕЛИКО НАРОДНО СЪБРАНИЕ, защото е взело съдбоносното решение за вдигане на Априлското въстание.

Същият величав дух притежават върховете „Шипка” и „Свети Никола” (днес връх „Столетов”), където българските опълченци и няколко руски военни части са устояли на 11, 12 и 13 август 1877 г. на безумните атаки на превъзхождащите ги пълчища на Сюлейман паша. По този начин са предрешили до голяма степен успеха на Освободителната Руско-турска война.

Същият величав дух притежава и град Плевен, където след три кръвопролитни щурма на руските войски през лятото и есента на 1877 г. и след петмесечна обсада, коравият Осман паша бил принуден да се предаде на 10 декември с.г. и с това да се отприщи настъплението на юг, към турската столица и към победата.

В тази поредица от светини, почетно място заемат върховете „Бузлуджа” и “Вола” в Стара планина, където са загинали войводите Хаджи Димитър и Христо Ботев. А ханчето край село Къкрина, Ловешко завинаги ще остане като най-трагичното място в историята на България, защото там е заловен на 27 декември 1872 г. Апостолът на българската свобода Васил Левски.

В поредицата от забележителни места съм длъжен да отбележа и трите подбалкански града - Карлово, Калофер и Сопот, защото в тях са се родили великите Васил Левски, Христо Ботев и Иван Вазов.

Хайдушкото сборище, което е тема на настоящия разказ, се казва „Агликина поляна” и се намира в Елено-Върбишкия Балкан, на около 80 километра от Сливен, по пътя за прохода „Демир капия” („Железните врата”) и Стара река.

То не притежава нито величието, нито трагизма на отбелязаните по-горе места и местности, но е обслужвало българските хайдути и бунтовници дълги години.

Преди четите на Хаджи Димитър и Стефан Караджа да потеглят за Българско през лятото на 1868 г. , Хаджи Димитър казал на своите момчета: „Ако някой от вас се загуби по пътя, да гледа да се добере до Агликина поляна, където ще ни намери…”

Но за съжаление, тази най-голяма българска чета не успяла да се добере до това забележително място. Още при „Канлъ дере” („Кървавата кория”), край село Вишовград, Севлиевско, тя е била разбита от турците, а вторият войвода Стефан Караджа бил тежко ранен, заловен и обесен в Русе. Няколко дни след това остатъците от четата били настигнати на връх „Бузлуджа” („Хаджи Димитър”) и унищожени, заедно с главния войвода.

Агликина поляна представлява едно закътано, недостъпно и много красиво място в споменатия Балкан. Тя е заградена отвсякъде с гъста дъбова и букова гора. А по зелената и морава пролетно време растяло и цъфтяло дивно планинско цвете, наречено иглика. Цветовете и са жълти и много красиви. А когато игликата разцъфти и покрие цялата поляна, човек придобива чувството, че са разпръснати хиляди жълтици.

Великият Йордан Йовков е забелязал тази красота и я описва в една от знаменитите си „Старопланински легенди”. Неговото око на голям художник е видяло тези жълти цветове не като жълтици, а като запалени свещи, които се полюлявали в настъпващата вечер.

И тези “запалени свещи”, като че ли са по-сполучлив образ на разцъфтялата иглика. А още по-сполучливо е прекръщаването на поляната - от „агликина” в „игликина” поляна.

Хайдушкото сборище е един кът, където посетителите му не се чувствали като раи, а като истински свободни хора. И там не е имало нито сълзи, нито кръв, както по другите лобни светини. Лете тук са се събирал и много бунтовници, които са въртели чевермета и са леели бисерна сливенска ракия или руйно станимашко вино.

А вярата, че скоро ще настъпи краят на игото е обладавала всяка хайдушка душа. Някога древните неаполитанци са казали за своя красив град: „Виж Неапол и умри!”. А българските хайдути, минали през Хайдушкото сборище, са имали девиз: „Иди на Агликина поляна, за да разбереш, че си свободен човек”.

Турските поробители са знаели за това Хайдушко сборище, но никой не е припарвал там, защото се е боял за живота си. Планината, гората и най-вече обитателите-хайдути им навявали страх.

Освен това, на Хайдушкото сборище не е имало нищо за грабеж, поради което правоверните са го отбягвали, за да се запазят от огъня на хайдушките шишанета.

Хайдушкото сборище се е превърнало постепенно в легенда, а всеки знае, че легендите са вечни, дори безсмъртни.