Димитър Арабаджиев

Из „Поличба” (1986)

***

Сънува конят, че го гонят
и неговият щур галоп
в нощта красиви искри рони,
а те пък се превръщат в зоб…

А след това сънува конят,
че е възседнал върбов клон,
но нещо се огъва клонът
и ще остане май без кон…

Не спира да сънува конят,
не би желал сега да спре:
да яздиш или да те гонят,
все пак - насън е по-добре.

КОТЛОВИНА

Тук пътищата разтоварват
праха си и източват шии.
И слънчев лъч изчакват заран
терлиците им да подшие.

Тук винаги мъгла юнашка
валма от руното си скътва:
остава си една опашка -
по нея да намери пътя.

Тук нивга влагата не свършва
и от сезон в сезон прелива:
за устрема на всяко върше,
за корена на всяка нива.

Тъй синее от силни чувства,
цеди живота като цедка
и след години ги отпуска
в котловината на сърцето.

ДЕКЛАРАЦИЯ

Към мен живота бе почти добър -
едно ми даде, друго ми отне.
Дори и днес не е припряно върл -
оставя ми илюзия поне.

Не се съмнявам в неговия стил,
пред който още съм съвсем неук:
след като мен от нещо е лишил -
навярно го е подарил на друг.

На мен ми стига вече и това,
че още имам радост за живот
и че не бързам да се отърва
от тая орис - да проливам пот.

И все продавам сливи срещу смет,
а някакъв човек си е внушил,
че аз съм неговият лош късмет
и с нещо важно съм го ощетил.

Но той си е избрал погрешна цел.
Не зная от какво е бил лишен:
ако животът нещо му е взел -
най-малко би го подарил на мен.

ДЕН ОБИКНОВЕН

Деветмесечен, цял ден в леглото,
рови играчки синът като в кюп.
Нека свиква - нали и живота
ще му струпва всичко накуп.

А аз на бавен огън се пържа,
до гуша в свои неща забит,
и все се мъча в едно да вържа
идея и бит.

Все съм нащрек какво ще ме емне
ту на една, ту на друга страна.
Нова играчка от сума време
не съм купил нито една.

Днес из леглото синът се рови
разочарован, ядосан, смутен,
че и на него нищо ново
не му поднася новият ден.

Струва ми се, чак ще заплаче
или ще проговори дори:
- Тате, кажи ми със стари играчки
как се играят нови игри?

***

И аз имам свое тегло.
Но досега
не се научих да живея зло.
И няма за кога.

НАДЕЖДА

В дреболии живота си губя
и за нищо пилея глава,
но се мъча сред глупост и грубост
по-красиво да става това.

Да изглеждам и весел, и бодър,
да превръщам горчивото в смях…
Предизвиквам си сам периоди
на успехи, провали и грях.

Сам измислям пролуки с надежда,
настроения с весела стръв -
и тогава, когато се свеждат
от душата ми капчици кръв.

Не привикнах разбрано и кротко
да живея до днес - „ден за ден”.
Вече знам: не печеля в живота.
Но дано той спечели от мен.

ДНЕС

Аз не зная кога ще си ида.
Нямам време сега за това:
и не ми е „до болка обидно”,
че над мен ще расте трева.

Не презирам смъртта героично.
Не изпитвам от нея и страх.
Не че съм изключителна личност,
но дотук достойно живях.

Надживял съм мечтата детинска
да загина на някой връх.
С чиста съвест поел съм риска
да живея до сетен дъх.

Знам, че няма да ми олекне
след раздялата със света.
Настоявам духът ми да екне
като залп на живота в смъртта.

***

Живота ми е труден.
Няма изход.
Предлагат му вратичка или брод.
Но ако стори, както други искат -
той няма да е вече
мой живот.

ДРЪВЧЕ

То беше още младо и зелено.
Учуди го самия му цъфтеж.
И пърхаше от радост, уловено
за корена си. Но го жилна скреж.

Така и не разбра какво се случи.
Усети, че кръвта му прегоря.
Но нямаше понятие за участ -
навярно затова и не умря.

Навярно ето тъкмо тук е краят
на приказката за това дръвче.
То оживя, но и до днес не знае
защо мъзга в стеблото му тече.

ПРАВО НА ГЛАС

Гневи се на това, което спъва
живота в неотменния му ход.
Гневи се неумерено и стръвно
за най-красивия и по-добър живот.

Гневи се. Нещо може и да сториш.
Душата си докрай излей от гняв
и обърни я с дъното нагоре,
щом вярваш, че си истински и жив.

Гневи се. Не унивай. Протестирай.
И нека твоят светъл гняв расте.
Макар че там, където адресираш -
не се намира кой да прочете.

***

Пропуснах рано да умра.
Налага ми се да живея.

СЪРЦЕ

Защо сърцето все намира
достоен повод и претекст
злопаметно да консервира
горчива дума или жест?

Нали твърдят специалисти,
че то било работник пръв:
защо не смогва да пречисти
отровена от думи кръв?

Таи отколешни обиди
с обидна преданост… Защо
отново почва с тях корида?
Щом все е победено то.

***

Със страшна сила
пада сълза от окото! -
Ех, ти, съвсем свобода!
Сълзата попива
в ревера на сакото.
И не оставя следа.

***

Не е виновен славеят, че пее
и аз не проумявам нито звук
от песента, която той умее,
тъй както не умее никой друг.

Не е виновна никоя пътека,
че по средата аз загубвам дъх
и не дъхът - сама душата секва
в стремежа си към своя стръмен връх.

Не е виновна моята случайна
съдба на скитник сред какво ли не,
че тя самата все избива в крайност
и радостта от всичко ми отне.

Не е виновна никоя омраза
и никоя любов към моя грях,
че аз все някого за нещо дразня
и все от нищо не изпитвам страх.

Не е виновна простата ми мъка,
че аз за нула време омрачнях
и не успях до края да изтъкна
с какъв възторг живота си живях.

Дотук не става нищо за поанта -
не ми е до тъга и до шега.
Добре, че нося в себе си таланта
да бъда роб и воин на дълга.

БАЛАДА ЗА ПЕТЕЛА

Той времето вярно предрича.
Петелът е вечно на пост.
Петелът - красива поличба
за слънце, за дъжд и за гост…

Но въпреки всички заслуги,
макар регистриран без грях -
решават съдбата му други
и той е безсилен пред тях.

Решават, че бил непотребен,
не бил вече толкова млад.
И заедно с яркия гребен
откъсват му дългия врат.

И топлото пъргаво тяло
подскача след страшния съд -
подскача съвсем пощуряло,
невярващо в своята смърт.

Това е последният гъдел,
последна изява: туп-туп!..
Кокошките тичат отвсякъде,
край него се струпват накуп.

Сащисани, в ужас се щурат -
не им го побира умът.
Но после стремглаво се втурват:
кълват го, кълват го, кълват!

И в някакъв унес - не спират,
а няма и кой да ги спре:
догдето петелът умира,
когато петелът умре…

СТУД

Дали от гърлото на кратер
извира есенният студ?
Дали един и същи вятър
листата брули като луд?

Едни запраща към земята,
разкъсани като след сеч,
а други към небето мята
и ги отнася в стръмен смерч.

Със себе си се надпреварва
кое да стори по-напред:
да събере листа за лаври,
да хвърли и листа за смет.

***

Поезията става сприхава,
когато е бездомна.
Аз помня всички свои стихове
и много чужди помня.

И никога не ми е струвало
усилие и воля.
Навярно някои са чували
и за такава болест.

Почти талант. - Но допълнителен.
Без точна диагноза.
Каква ти болест - то е скитане
върху „цветя и рози”…

Поезията става сприхава,
щом някой не я помни.
Но който приютява стихове -
най-често е бездомник.

***

Ту скръб, ту радост - бод след бод -
душата клъвне:
напред е някакъв живот -
не знам какъв е.

Дали ще бъде по-добър,
или оскъден:
дано не властва в него смърт -
живот да бъде.

Дали ще го живея сам
и неуютно:
не бих желал сега да знам
дори минута.

Любов, доверие и стих
съм посвещавал:
кому каквото посветиш -
изневерява.

От буренясала межда
какво не пръква:
но щом засяваме вражда -
пониква мъка.

Тъга, омраза. А любов?
И още нещо:
кое от всички си готов
в мига да срещнеш?…

След много думи, много страст
и много тленност:
най-важното остава в нас -
несподелено.

ЖИВ

Дори да си ме отредил
за жертва
в стихия
или в някоя игра,
дори с погрешен жест
да ме зачеркнеш,
дори за нищо
утре да умра:
свети ми, свят!
Свети ми, щом все още
живея в теб
и ти живееш в мен.
Най-страшните и най-бездънни нощи
за моя сметка
преобръщай в ден.
Измъчвай ме с най-трудните въпроси,
с несъвместимости
и с необят.
И до каквото в тебе се докосна -
искри да се роят!
Свети ми, свят!
И нека властва
с твоя препоръка
над глупост,
самота и суета,
над всички радости
и всички мъки
все тая сладка болка - мисълта.

——————————

Бележка от Атанас Теодоров: Това е последното стихотворение от последната книжка на поета, едва третата за полувековното му присъствие в националната ни поезия.