ПОД ДЪГАТА
Из „Ждрело” (1981)
ПОД ДЪГАТА
Дъждът по лятному бе кратък.
Под слънчевата синева
блести една дъждовна капка
от връхчето на стрък трева.
Да дойде вятър, да въздъхне -
дъха му тя ще отрази.
От топъл вятър ще изсъхне,
студеният ще я смрази,
а всеки друг ще я събори.
И без да е добър и зъл,
ще прати капката при корен,
ще я даде на някой кълн.
Не би могъл да предположи,
че - взел последния й дъх -
на капката е дал възможност
да се завърне в своя връх.
ЖДРЕЛО
Вода безпаметна в ждрелото бърза,
приплясква върху камък като мряна.
В слуха и в погледа заобля странно
звука и камъка, самия въздух.
Във всеки миг картината и жива -
с един замах завършена картина.
Но ни за миг не може да застине
и в още по-завършена прелива.
И ни една от тях не ти омръзва.
Реката от душата ти те грабва.
А може би картините й трябват
за следващия бързей.
ВЪЗМОЖНОСТ
Видях едно дърво, каквото
не бе се случвало да срещна:
пламтеше пролетно дървото
с короната си - като свещник.
Дълбоко в него бе се вмъкнал,
разцепил го и врастнал здраво
огромен камък - както мъка
в сърцето влиза и остава…
Дървото дълго бе сълзило,
уплашено, че ще повехне,
но слънце сълзите изпило
и то намерило утеха.
Съвзело се и към небето
изгряло с новата си хубост -
живеейки с това, което
бе искало да го погуби.
МЪЖЕ
Разпъпват се пъпки. Отвръща им с екот
на дълги талази отсрещният хълм.
А върху хълма изниква човекът -
сред тревните хълмове сам като кълн.
След малко до него израстват и други
широко разкрачени млади мъже.
Под длани оглеждат димящата угар
и хвърлят разпалено жест подир жест.
Разпукват се пъпките. Чуват ги ясно,
тъй както подушват и времето с нос.
Слухът им долавя сигнал за опасност
на ранните пъпки в неравния морз.
Мъжете изваждат цигари и пушат.
Мълчат със замислени строги лица:
сякаш самият живот се заслушва
в своите най-непослушни деца.
ЧЕРЕША
Където я обелил ножа -
сълзеше нейната кора,
тъй както нежна детска кожа
сълзи, ранена при игра.
Аз близнах този сок. Горчеше.
Сравнявах малко наизуст,
но не напомняше черешов
или пък друг подобен вкус.
И тъкмо затова поисках
да го запомня. За беля
внезапен слънчев вятър плисна
с порой лицето ми обля
и взе от лепнещите устни
усещането за мъзга.
Един въпрос не ме напусна,
не ме напуска и сега:
кое така преобразява
кръвта в една сърцевина,
че сладки плодове узряват
от сбраната горчивина?…
ДАРБА
Всеки носи своя дарба.
Тъй на другите е равен.
Случи се - не му потрябва
и човекът я забравя.
Но защо ли го тревожи
дарбата му? - Тя е жива
и душата му пробожда
с жило като златна жила.
Често спастряна небрежно,
смислена или стихийна -
всяка дарба неизбежно
в нещо друго ще избие.
Би могла да стане доблест,
вяра, справедливост, храброст.
Странна или неудобна -
всеки носи своя дарба.
А когато тя напира
много силна, непродажна -
никой просто не умира.
Като че не се е раждал.
ВЕЧЕРНА РАЗХОДКА
Вървя и кротко философствам,
че този същият площад
е бил - преди да е сред София -
площад и на изчезнал град.
И както днес - е приютявал
любовни срещи и сплетни,
спокойна реч и глъч, и врява,
достойнства, правди и вини…
И както днес: сприятелявал
добър човек с голям подлец,
светеца - със самия дявол,
белязания - с някой жрец…
И както днес - е обещавал
веселие или поне
непреднамерена забава,
забрава и какво ли не…
Това е просто пръст и време.
Или обратно: време - пръст.
Площадът бавно се възземал
чрез пръст към своя днешен ръст.
Ще си отиват непрестанно
ей тези хора - и след век
навярно няма да остане
от тях нито един човек.
Но те нехаят. И не трябва
да мислят за това на глас.
Площадът бди. Площадът грабва
унинието… В този час
очарователно ни мами,
че всичко ще е все така.
Отсреща спира дъщеря ми
и чака да го пресека.
ОБРЪЧ
Раздавайте с радост на халос
жест хубав и дума добра…
Достоен е всеки за жалост -
дори който вика ура.
Един знойна злъчка го гони.
Друг страда, че бил беловлас,
а трети - от буйни нагони
за много имане и власт.
Погубва се някой от дарба.
Друг с глупост разсмива света.
А трети от сила и храброст
внезапно си счупва врата.
От много ум някой пострадва.
Друг просто защото е прост.
И двамата чакат награда,
а заедно служат за мост.
Един изнемогва от обич.
Друг плаче - от обич лишен.
Пристегнат от смут като с обръч,
от страх или в грях притеснен:
достоен е всеки за жалост…
Взаимно се дебнем сега
с какво сме достойни за завист
и всеки от нас: до кога?
В ЗООЛОГИЧЕСКАТА ГРАДИНА
Той ни поглежда с поглед унил -
сякаш ни прави сметката.
И едва ли би ни простил,
ако не бяха решетките.
Но от смеха ни като от заек
просто настръхва тигърът.
Той вече знае какво е човек.
Пък и в това не е сигурен.
РАВНОВЕСИЕ
Добри приятели ме убеждават,
че не за връх се води бой - за хълм!
Не зная…
Поминува се без слава.
Без творчество човек не би могъл.
Не се ли счупи -
все тъй недопита
ще бъде чашата на моя смях.
Аз много бързах
всичко да изпитам.
И всичко ме изпита…
Проумях
какво надеждно нещо е живота
и колко странно
уравновесен.
Аз все си издевателствам над злото
и злото издевателства над мен.
НЕОБХОДИМОСТ
Ако се спусне рано вечерта
и не узрее ново утро -
ако не теглиш ни една черта
под никоя от своите минути;
ако презреш самата скука
дали си бил начало и начело -
ако загубиш всичко на света,
това не значи, че не си спечелил…
Това не значи, че не си спасен:
защото няма участ по-красива
и няма изход някакъв, освен -
да превъзпиташ слабостта си в сила.
ВЪЗРАСТ
Когато стане трудно да те лъжат
и невъзможно да се лъжеш сам,
опасно е да бъдеш слаб и тъжен
и да живееш в романтичен сън.
В самата възраст на горчивината
естествено е да не си щастлив.
Но си наблъскай с дяволи ината,
за да останеш още малко жив
и може би - полезен… Смут и немощ
надвий! Мисли, че си удостоен
да устояваш и да не приемаш
живота си такъв, какъвто е!
Внуши си сила: яростно извайвай
на волята си стръмната душа -
съзнавайки, че именно това е
най-истинската ти самолъжа…
Не знам оттук ли почва самотата.
Редът е хаос, хаосът пък - ред.
Намираш себе си и тъй нататък…
И всичко е съвсем добре наглед.
Но ти живееш в свят, към който никой
не може да открие лесно брод.
А който в твоя свят докрай проникне -
рискува собствения си живот.
СРЕД ОБЛАЦИТЕ
Човекът като ден изгрява
и като ден угасва.
Ти имаш слънчевото право
да грееш ясно.
Забравяй краткото си утро
и тъничките си следи.
Внимавай да не се залуташ
между изгряващи звезди.
Помни, че с облаци е пълно
и най-лазурното небе,
че може да те стигне мълния
и гръмко да те погребе.
Но ти не се плаши, защото
сред тази облачна игра
от тебе се страхува злото,
когато теб не те е страх.
И не мисли, че ще увиснеш
над вечерния хоризонт -
и в залеза се крие смисъл,
щом той е залез на живот.
Дордето бързо остаряваш
и всъщност ставаш пак дете -
ти като ден ще се смаляваш
и сянката ти ще расте.
РИСК
1
Какво са за бездънната природа
студени векове, безкрайни ери
и скучни ледникови периоди?
Навярно тя дори не ги измерва.
Човекът ги измерва с мисълта си.
Кръщава ги. От дързостта си трогнат -
той вдига поглед и нагоре търси:
и някой може би ще му помогне!
Дори като дете да се залута,
човекът би се съгласил на риска -
но да обгледа тази странна пустош,
която го смущава и потиска…
2
Дали вселената ни съзерцава,
тъй както съзерцаваме я ние?
Нима не сме добили още право
да ни потърси и да ни открие?
Нима със самота ще ни накаже?
И за какъв ли грях е самотата?
Ще ослепеем в цветните миражи
за нейни пратеници на Земята.
Дори да сме сами - ще го надмогнем.
И тази самота ще ни прилича
на пълното надмогване на бога.
Но - жалко за летящото килимче.
БАЛАДА ЗА СТАРИТЕ ПРИЯТЕЛИ
Моите стари приятели! -
ни един с огнен перчем…
Много от тях са препатили,
други не са
съвсем.
Но до един прилежно се сресаха,
хвърлиха „ези - тура”
/щом ги калесаха /
и се намесиха
в някаква странна игра.
Нещо не схващам докрай правилата й,
не ги разбирам добре:
в първия гейм се играе на ратаи,
вторият гейм - на царе.
Третият гейм
е за някаква публика:
пас и забиване - гейм!
Научавам от клюки и рубрики
кой е спечелил - о, кей!
И ми е радостно,
и ми е хубаво -
все едно кой победил:
временно само едните изгубили,
всички играли със стил.
Моите стари приятели! -
Жребият
носи и страх, и грях:
ако остана верен на себе си -
ще изменя на тях…
СЛЕД ПРЕПРОЧИТАНЕ НА РОМАНА „ЕВГЕНИЙ ОНЕГИН”
Навярно цензура ще има
до края на света.
И ще се рови тя интимно
в най-свидните неща:
с почти библейска убеденост
за своите права,
с тарифите за превоз - пренос
към други сетива.
Ще бъде тя необходима:
с невероятен код
да дешифрира всеки смисъл
за смърт и за живот.
Не съм аз, който ще я съди -
това е послеслов.
Ах, цензурата да пребъде
вовеки и веков!
И вечна вътрешна сурдинка
извършва чудеса:
като при грип и при настинка
променя се гласа.
И не прокълнати - проклети
за конюнктурен грях:
загиват истински поети
в чиновнически страх.
УПОВАНИЕ
Душата ми е все така зареяна
над пламъците на красиви истини…
Но неведнъж се питам: не старея ли
от много жестове икономисани?
И от пресита с разновкуси мъдрости,
от най-различни цветове събирани -
дали не съм по своему повърхностен
след дълго гмуркане в дълбоки вирове?
Защо изтлява тъмното страдание,
че в този свят нещата са разместени? -
За всичко се намира оправдание,
и най-драстичното звучи естествено.
Безсилни са и гордост, и презрение
към уродливите лица на маските!
И все се уповавам на прозрения -
студени, безутешни като максими:
Че някъде във времето, в пространството
над глупостта, интригите и кастите,
над всички демагогства и пристрастия -
ще си намери всяко нещо мястото.
Над всички вери, всички изневери.
Над всичко безпросветно и продажно.
А ако то само не го намери -
ще се намери кой да му покаже.
ХЛЯБ
Това навярно ще се изживее,
ще го наричат докосмичен грях
и хората след нас ще ни се смеят…
Да. /Позволете ми да вярвам в тях./
Но днес все още, който се докопа
до „нещо по” - забравя род и чест.
А подир него тръгват гняв и ропот,
какво ли не - във форма на протест.
И става истина многоизмерна.
А никой няма никаква вина:
свидетелстваме всеки достоверно
за времето ни в бъдни времена.
Не е въпроса до човешка слабост:
общочовешкият ни дух е слаб.
Но страшно е това, че тъкмо хляба
разделя хората, делили хляб.
ПУЛС
Рискувам да ви прозвучи мистично,
но с тъмните талази на кръвта
енергията на духа изтича.
Като река… А где се влива тя?
Нима в пламтящи пясъци попива
или пропада в стръмни пещери,
преди с една светкавица красива
дълбоки мрачини да озари?
Или духът нехайно я разхвърля
в искрящото, но трудно битие,
когато няма как да я превърне
в стремително и звънко острие?
Когато нещо все не му достига
за острието на една мечта…
Енергията на духа изригва
из тъмните талази на кръвта.
Изчезва някъде, но се завръща
да утоли митичната си стръв:
и променена, и една и съща,
но винаги се връща в чужда кръв…
Духът намята връхната си дреха:
усеща - още силен, още млад -
как в храма на живота се открехват
пролуки, през които вее хлад…
***
Би трябвало да имам два живота,
повторно в този свят да се родя:
едва тогава бих успял по ноти
единия от тях да подредя.
Единият живот - миниатюрен,
а другият - с космически обем.
В единия да се пилея щуро,
а в другия да се сбера съвсем.
Единия в атака да изпращам,
а с другия да си стоя в тила.
В единия да бъде всичко каша,
а другият - изява на стила.
С единия да се затворя в клетка,
а с другия да скитам по света.
Единият живот - за моя сметка,
а другият - за сметка на смъртта.
Единият - за бляскави паради,
а другият - за всеки божи ден.
Единият да висне върху клада,
а другият живот да я кладе.
