Димитър Златев

МОНОЛОГ НА РОДОПСКАТА ПЕСЕН

Като жива вода аз извирам от мрака на времето.
Като бистра река съм понесла и жалба, и радост,
звън на чанове, глас на станове, зов на стремето
и душата ми трепетна вечно е млада.

Ако болката стори сърцето огнище разпалено,
полетя като стон от високо овчарско планище -
долу, дето изгора втъкава ме в халище алено,
и звъня като ручей, от белия вятър отприщен.

Ако видя душмани, в невестите наши загледани,
ставам гневна закана на оня горд Делю хайдутин.
Аз съм блага милувка и ромон на чанове медни
и приспивам тъй златната рожба на майчини скути.

Аз на болна Руфинка съм пролетна жал непрежалена,
от които и черният гроб ще заплаче!
Аз разкъсвам на Карлък мъглата с овчарчето галено,
като викна от извора: „Бела съм, бела, юначе…”

Зов на чухалче тъжно и звън на коси от ливадите,
и магия от билки съм аз, дъх на дрян и иглика…
Отворете сърца с мен да любите, с мен да страдате!
Аз ще дойда при вас, ако младо сърце ме повика.

Хайдушки поляни

РОДОПЧАНКА

Върви жена
по витата пътека:
върви като сърна
между елите.
Малини росни
я докосват леко
и дъх тръпчив
на билки
я оплита.

И планината,
в нея въплътена,
чрез формите й
се разкрива цяла -
бълбукат струи пролетни
във вените,
под клепките й
птица е запяла.

Върви жена
между тревите боса,
изопната,
звънтяща като струна!
И аз потръпвам
ням и омагьосан
пред чудото,
от слънцето
целунато.

Върви жена -
и призрачна, и зрима,
а погледа й
цветове разтваря!
И в красотата й
неповторима
земята ни
до капка се повтаря.

1972

ИЗГОРА

Девойко мари, хубава,
защо ми мира не даваш
със твойто ситно ходене,
със твойта снага-тополка,
със твойте очи грейливки!

На гурбет тръгнах да ида,
дано от тебе избягам.
Напред ми нозе вървеха,
назад ми очи гледаха,
та сбърках вити пътеки
и се назад повърнах.

Овчар поисках да ида,
дано ме юда отнесе.
ти ли й стори магия,
та Юда люто фучеше,
ала ми китка не прибра.

В манастир исках да ида,
черен калугер да стана,
на бога да се обрека.
Пуста черковна камбана
за твоя глас ми спомняше;
във ангелите писани
твойто лице грееше;
моите мисли греховни
към теб ми пътя казваха…

Девойко мари, хубава,
ела ми порти отвори,
че севда гори, не трае,
да ти не къща подпаля!

1996

ПРОСТИ ЧУДЕСА

Планина зелена,
сини небеса -
цялата зелена
е от чудеса!

От земя и слънце
зрее чуден плод;
крие всяко зрънце
тайната-живот.

Като древно чудо
в този свят ненов
ни увлича лудо
чистата любов.

С теб познах какво са
буря и покой.
Пръстен аз не нося -
белег, че съм твой.

Устните ти парят
моето лице,
в пръстен те затварят
моите ръце.

1974

БЪЛГАРКА

Повярвах във прераждането днеска.
Една жена, от светлина огряна,
излязла сякаш от старинна фреска,
се спускаше по росната поляна.

Лицето със загар от сенокоси
излъчваше първичната хармония,
каквато само ангелите носят -
мечтите на зографите в иконите.

На устните - две алени малини -
усмивка-пеперуда беше спряла;
два бистри извора - очите сини -
преливаха в сърцето ми премала.

Копнеж безмълвен, свян и ласка кротка,
достойнството на майка и царица
загатваше красивата походка -
потръпваща от полъх лек пшеница!

… Повярвах във прераждането днеска:
една жена, от древен плам огряна,
без слязла от оназ нетленна фреска -
Болярката от църквата в Бояна.

МАЙКА

Ой, Струно, Струно, невесто млада,
черни ли веди тебе проклеха,
та те вградиха в мраморна града,
та мили рожби теб ти отнеха?
Вятър повее - птица ли стене,
първата рожба ли вкъщи проплака,
та от гръдта ти, в камък вградена,
стича се бялото майчино мляко?
Ой, Струно, Струно - българко снажна,
майчице клета, света мъченице!
Вече пропука се мрамора даже,
в който вградиха сърцето-птица.
Твоята жалба - опната струна -
вика, заклина, моли, проплаква…
Аз коленича, за да целуна,
дето е капало майчино мляко.

ПРИКАЗКИ ОТ ПАМПОРОВО

1.

Във мълчанието бяло
кой гората омагьоса?
Девственото огледало
кой със две следи тропоса?

Кой брезите тънконоги
с обеци тъй украси ги?
Кой върху елите строги
избродира нежни мигли?

Катеричка скочи. Борът
тръсва бялата си лапа.
Храстът с дрямката се бори
изпод снежната си шапка.

Свойто призрачно дихание
сливаш с приказката зимна.
Мила, в крехкото мълчание
мамеща повеля има:

да докосна мълчаливо
с устни къдра оснежена. -
Красотата е чуплива
като чувство съкровено.

2.
Боже мой! - Като зрители кротки
покрай бързата писта сме спрели.
Днес е рядката наша разходка,
пожалена от грижи неделя.

Сняг и слънце! И скорости луди!
Като мълния стрелне се някой.
Аз се вглеждам след него учуден
и потропвам - стар кон пред атака.

Гледай, спуска се нашто момиче,
скоростта черен кичур размята,
чак ми иде след нея да тичам
и ревнувам я даже от вятъра.

А синът ни - отчаян обесник -
нейде спори със риска и времето.
Той забравя съветите чести,
щом поеме на вятъра стремето.

Ах, как вярвам, че още сме млади!
Сякаш вятър в ушите ми свири…
Но уви, младостта се предаде
пред „разумните” навици мирни.

Да вървим! Нека лифтът превари ни.
Стъпка в стъпка - тъй както дотука…
Не унивай, Момиче Прошарено -
още пулсът отмерено чука.

3.
Две случайни следи ни доведоха тука.
Или, може би, споменът, скрит във кръвта ни?
Белота. Тишина. Нейде клонче пропука.
Снежен бинт е бинтовал оврази и рани.

Накъде тази бяла галерия води -
към очакван мираж или в спомена връща ни?
Уж е всичко познато под белите сводове,
само ние със тебе не сме вече същите.

Май че същият клон ни замери с шишарка?
Под снега криволичи май същият ручей!
Няма нови лица в тази приказка стара,
ала чудото пак надали ще се случи.

Няма жълтите лопени - сватбени свещи -
и магията, скрита в омайните билки.
Помня - Еньовден двамата с тебе посрещахме,
дето свързва сърцата със тайнствени сили.

Дай дланта си, преди да ти стане студено;
приближи се до мен да пристегнем и шала.
Всичко в нас и край мен бе тогава зелено,
а сега е
спокойно и бяло…

1990

РАЗГОВОР В ЗИМНИЯ ПАРК

На Костадин Костадинов

Кленов лист, дай ми своята длан
да здрависам достоен приятел!
От високо във спомена взрян,
ти изпращаш зеленото лято.

Сбрал от слънцето тен на бакър,
ти стопяваш снежинките хладни
и изпращаш със поздрав добър
на живота големия празник.

Във студения въздух горчи
стара истина неотменима:
след упойните летни лъчи
идва бяла безпесенна зима.

Строг, замислен и все пак красив
ти оставаш Последния войн.
Щом настъпи зеленият взрив,
ще политнеш в смъртта си спокоен.

Но сега, тихо в спомена взрян,
още виждаш зеленото лято.
Кленов лист, дай ми своята длан
да здрависам достоен приятел!

ЛЯТНА ВЕЧЕР

Залез над горите слиза.
Като уморен косач
с бавни стъпки, с потна риза
иде ласкав здрач.

Люшкан като тежко виме,
бавно екне меден чан.
По пътеките незрими
пъпли мравешки керван.

Загорели като заник,
селските лица пламтят
и в загадъчно сияние
крачат в своя земен път.

Плод, надежда и умора
пълнят свършилия ден.
Нещо родно ми говори,
нещо чисто блика в мен…

Във сърцето си понесъл
звуците на вечерта,
крача уморен, но весел
и се сливам със света.

1972, Чепеларе

ЕСЕН

Есента разгулна пръснала е щедро
по асфалта мокър хиляди жълтици.
Кленови банкноти, със усмивка ведра!
Брезови стотинки - есенни звездици!

Някоя настъпил, сякаш че изохка.
Някоя отминал - сякаш се обижда.
Улицата черна стоплена е в охра
и се стапя тихо в делничната грижа.

Крадешком събирам жълтите банкноти -
вместо лято слънце за сезона снежен.
Кой ще върне дните, пръснати в живота.
с есенно нехайство - щедро и небрежно?…

Есенно имане - лъч за сиромаха!
Красотата златна спастрям във душата.
Спомени и песни приютил под стряха -
тъй ще превъзмогвам зиме самотата.

ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ

Къпините със нокти завладяват
земята, от години неорана,
а хищен вятър плодна пръст отвява
и от оврага прави жива рана.
Земята подивява!

Човекът ненаситно наторява
и пръска препарати все по-нови.
Във алчността си уродства създава -
уж сей живот, ала растат отрови.
Земята подивява!

Реки асфалтови - безплодна лава;
от танкове раздрани полигони;
изсъхнали от кисел дъжд дъбрави;
от пушеци и газове зловонни
земята подивява.

Загърбил съвест, във самозабрава
днес собствения клон човекът реже.
Срещу Земята-майка се изправя,
отричайки и майчини надежди.
ЧОВЕКЪТ ПОДИВЯВА!