Атанас Теодоров

Сепна ме силно още почукването на вратата. Никой не чука така на кметска врата.
Този човек нахлу в кабинета ми безцеремонно - думата донякъде предава внезапното заграбване на пространството ми от една висока широкоплещеста, попрегърбена фигура с полагащото й се едро и грубо лице на неопределена възраст, във всеки случай над шестдесетте години. Заплашвали са ме много пъти, тъй че веднага се наежих за отпор, но непознатият седна кротко без покана и бях принуден да сдъвча беззвучно лютивите слова на езика си.
Седна и веднага заизважда от олющената си кожена чанта дебели подвързани папки. Ръцете му пипаха много спокойно в купчината и ги подреждаха по някакъв ред. Изглежда канцеларският уют го укротяваше и лицето му прие доволно благодушен израз.
Аз се почувствувах като на чуждо място и се притаих на стола си с послушната готовност да не преча на натрапника да върши съсредоточено работата си. Ако не се боях от внезапно нападение от негова страна, щях да се измъкна незабелязано и да потъна в тъмната нощ навън, която бързаше да изгълта дългата опашка на есенния ден.
- Тук съм събрал всички необходими документи! - строго, но съвсем добронамерено ми поясни посетителят.
Стоях прикован на стола, но очите ми опипваха разстоянието между двама ни. Плоското му лице и масивният топчест нос ми бяха противни с неприкритата си неприязън към всичко наоколо. В младостта си той вероятно е бил зъл и може би жесток, ако се съдеше по мигновените искри в очите му, но сега отпуснатите скули, провисналата долна устна и други външни белези издаваха умора, безсилие и примиреност. Внезапното застрашително нахлуване в моята защитена държавна територия е било остатък от стара мощ. Помислих си това още преди да знам какво искаше с твърд юмрук върху купчината от документи.
- Ние и преди бяхме мразени хора, а сега ще ни мразят отново! Бедните ни мразеха повече, не слушайте какво ви говорят с късна дата, те са забравили, че им помагахме!
Тая работа не ми е ясна. Помагал на бедните селяни, но те не разбрали. Такива още не съм срещал, а познавам всички в селото. Недоумението ми го принуди да промени тона:
- Младо момче, знам наизуст трите ти имена, знам къщата и двора ти. Знам баща ти, дядото и целия ви род! Те са тук, в тия книжа, но още по-здраво са ей тук! - почука по челото си. - Имам емлячните и данъчните регистри на всички села наоколо. Наизуст ги помня! Описвал съм години наред движимото и недвижимото имущество на хорицата…
Изумлението ми го зарадва и го накара да се усмихне доволно. Дланта му притисна купчината от документи. Не ме изчака да отворя уста.
- Аз съм бирник, младо момче, бирник съм! Ти ще речеш, че това е забравено, че няма такава служба. Няма бивши бирници, момче! Бирникът или е истински, или е лошо подобие като вашите данъчни инспектори…
Почвах да влизам в кожата си. Демонстрирах презрително любопитство.
- Сигурно търсите несъбрани данъци от шейсет и не знам коя година?!
- Недобори има! - сериозно отвърна той. - Всяка държава има да прибира недобори. Всеки човек и всеки народ е длъжник на държавата си, тя на това се крепи. Няма държава да държи да събере всички задължения, защото честният длъжник е предпочитан пред нечестния платец!
Речта на стария бирник ме накара да стана от стола си. Нямах желание да вниквам в афоризмите му. Това не го впечатли. Явно говореше на самия себе си не за пръв път. Исках час по-скоро да се махне. Не знам защо ми миришеше на картофеното пюре от оскъдицата на детството ми.
Не виждах смисъл да се ровя в битпазара на миналото. Стари данъчни книги не съм виждал. Чувал съм, че били захвърлени в мазето на стария селсъвет, от който отдавна няма и папер. Аз издавам само удостоверения за наследници по регистъра за населението, а той се води от по-миналия век. Хората търсят документи за нивите на дядо си в държавния архив, съда и бившето текезесе. Кой е стар длъжник в това село не зная. Новите ги имаме по години.
Не може да му се отрече - отгатваше буквално мислите ми.
- Данъчни книги имам по села и години! - вдигна масивния палец на дясната си ръка с дълъг вроговял нокът. - Запазих преписи от тях и след като нивите влязоха в текезесето!
Дългият нокът! Виждал съм този нокът да преполовява някакво печатно листче на два отрязъка. Притисках се до крака тате, а горе над главата ми той казваше нещо на едроглавия морав човек. От гласа му идваше страх и аз хълцах безшумно, докато ръката му покриваше главата ми. Едва дочаквах тате да вземе своя отрязък от листчето и да изтичам навън.
На улицата с гръмък вик прочиствах гърлото си от бодливата каша, налепена по езика ми от хляба, омесен от баба с брашно от ечемик и лимец. Баба го печеше направо върху капака на печката. Преглъщахме плоските, стиклени питки с армеева чорба, а дал бог от нея! Но като си помисля, от тоя осилест хляб всичките ми набори и до днес са гръмогласни.
Сега дългият нокът не ме плаши с нищо.
- Предлагате да купя данъчните ви книги ли?
- Държавата да мисли за борчовете си! При нея може, но при нас нищо не пропада. Тя също ни е длъжник! Защо не си пази документите?
Вече съжалявах, че губя времето си за брътвежи. Исках да го ядосам.
- В това село земя не стига само в гробищата!
- Там тях никой не ги търси - каза старият бирник, - но тук скоро ще ги търсим. - Има ги при мене, ще ги търсим за всяка педя земя!
- Земеразделянето върви ускорено. Скоро всичко ще се парцелира в реални граници, както е било по ваше време.
- Реалните граници са само на гробищния парк!
Този човек ирония не го лови. Вдига заповедно грозния си палец с внушението да седна. И то на собственото си място. Проявих възпитание. Земната ми агрономска душа потисна яда ми. Денят се прибира на небето. Искам и аз да си тръгна спокойно и за дълго. Преливам от любезност:
- С какво мога да ви бъда полезен, господин данъчен инспектор?
- Бирник, господин кмете! Посещението ми е от частен характер. Три десетилетия обикалях тези села, но корен не пуснах. По земя ходех, но почва под краката си нямам. На моите години нямам къде да стъпя на здраво!
- Стига да ви се работи.
- Стар съм за земеделие, пък не го и разбирам. Местенце, дворче търся да се прислоня на тия години.
Той не отправи молба, а изразяваше правото си да го признаем за един от нас в един момент, когато още не се питахме кой кой е. Селото е пълно с бивши градски величия. Рангът определя старшинството между тях, ние само го признаваме. Но иначе ги оценяваме по своя мярка. Някои вече ги признаваме за съселяни. Още един няма да ни дойде в повече. Много мои колеги не допускат в селото пришелец на по-ниско равнище от директор. Но това е остатък от времето, когато вилите са били привилегия. Сега се продават според кесията.
Старият бирник чака отговора ми, който няма да му послужи за нищо. Селото е пчелен кошер без покрив. Някой е вдигнал капака и пчелите летят на рояци - нагоре към дълбокото синкаво небе. За пръв път могат да избират реенето във въздуха вместо труженическия си път през тясната портичка над дъното на кошера..
- Земята се отваря! - каза нощният ми пришълец. - Длъгват пътеки от нива до нива и който не знае къде е стигнал, ще пита. Мене ще пита, аз ще му го отмеря. Затова съм дошъл!
- Имаме служител по земеразделянето, господине! Момичето е събрало документи от архива на текезесето и държавния архив. Хора без документи за собственост пишат клетвени декларации
- Нека си пишат, господин кмете! Аз ще надникна в пивницата, все може да се намери стар познат… Утре е Димитровден, запалете една свещица за баща си от мене…
Не поиска да му осигуря нощувка, както правят командированите. Сам каза, че още има стари конаци в селото. Останах дълго време в кабинета си с намерение да пропусна последния автобус за града. Аз съм като портиер на селото, трябва да знам движението на всеки пристигнал и заминал. Безпричинното посещение на стария бирник ме шокира. Исках да се убедя, че той не ме застрашава с нищо. Точно сега ми се ще да поговоря тая вечер с някого за стария бирник и имам предвид с кого, но трябва малко да си помисля и затова се бавя. В ъгълче на душата ме наляга лепкава тъга, както когато възрастен човек не може да се отлепи от натрапчиви детски видения.
Прекосих чернеещия се площад с полагащото ми се самочувствие на повелител на това малко пространство. Лампите не светеха по моя вина, защото не съм намерил пари за уличната мрежа. На гърба на пивницата познах по сгъстения контур на мрака стърчаща масивна фигура. Несмислено се насочих към нея, но бързо завих в обратната посока.

Ямбол - София, декември, 1990 г.