Елена Алекова

Слово за „Низ ужаса на пламъците. Ехо от родовата памет”

24 април 2010 г., Сливен
Земляческата среща на потомци на бежанци от с. Булгаркьой

1. История на издаването на книгата

Винаги ми е било интересно как миналото пробива пролуки към настоящето и намира тези, на които е нужно. Защото по закона на кръвта човек освен настояще е и минало - не само това, което сам е проживял; но и онова, което е било начало, живот и свършек на предците му. Техните горчивини и щастия, техните пропадания и полети, техните низини и висини. Много отговори и решения на днешни въпроси, проблеми, лутаници можем да намерим тъкмо в проживяното от тях.

Винаги ми е било интересно и как миналото намира сърцата, които ще го пренесат към бъдното. За да не прекъсва споменът. За да е вечна паметта. За да не пресушим кръвта, която ни е дала живот. Защото човек - освен настояще и минало - е и бъдеще. И проживяното от нас ще дава отговори и решения на въпроси, проблеми, лутаници на хората, които идват след нас.

Паметта на кръвта. Всеки от нас я носи. Всеки може да я събуди, стига да се досеща за това и да вярва, че тя винаги само помага, без ни най-малко да вреди. Мълчаливият, съкровен, честен разговор с кръвта, с миналото на предците ни разплита много възли - днешни и бъдещи, наши и на нашите потомци. Затова ми беше интересно да науча как книгата на Никола З. Шумарев „Низ ужаса на пламъците” е дошла до нас.

Излиза през 1939 г. Или поне оттогава е предговорът на автора, където четем:

„Този разказ е само един исторически етюд за българския народ и трябва да се прочете от всеки истински българин…”

После, през 1966 г., тънката - само стотина страници - книжица попада в ръцете на такъв истински българин - Иван Тодоров Иванов от Казанлък, който пише простички, покъртителни думи:

„Настоящата книга заслужава да бъде позлатена, но понеже това аз не мога да сторя, извърших възможното. Присъбрах разкъсаните листа от много прочитане и я подвързах. С това я направих годна да може да бъде четена още много години, за да не се забрави това, което стана през лятото на 1913 г. в този край на Балканския полуостров. Съвременник съм на събитията.

Моля, пазете настоящата книга!
Тя е много ценна.
Да се прелиства много леко, за да не се къса!”

И ето, през 1998 г. Божана Богданова, в търсене на корените на своя род, се среща със Станка Димитрова Гаджолова от Сливен, която й дава завещаното от Иван Тодоров Иванов.

Божана се свързва с Костадинка Димитрова от Казанлък и благодарение на тях книгата излезе тази година и вече е пред нас. Излезе с есета и на днешни хора, потомци на някогашни българи от Одринска Тракия. И затова заглавието е „Низ ужаса на пламъците”, а към него и - „Ехо от родовата памет”.

Книгата е пред нас, за да ни напомня, че на тоя свят има болка, която не може да бъде забравена. Че на тоя свят има насилие и грехове, които трябва да бъдат простени. И всичко, което се случва на човека, му се дава за негово изпитание, за негово изкушение, изкупление и превъзмогване, за негово очистване към оня час, когато ще се явим пред Бога.

Нали всеки от нас - и този, който вярва, и този, който не вярва, в крайна сметка, отива при Бога, само че пътят на единия е по-лек от пътя на другия, защото по пътя на вярата - дори в мрака - светят упованието, надеждата и любовта, а по другия път е само мрак. Та затова изпълнен със съпричастност и светла човечност е заветът на тракийците, преживели ужаса на ония дни:

„Не забравяйте, но не отмъщавайте!” Защото, казано е, „който изгуби живота си заради Мене, ще го намери”.

Оставям всеки от нас да постига сам за себе си в мълчание и озареност след прочита на книгата тези парадоксални - но само на пръв поглед парадоксални! - думи.

И за да завърша с темата за пътуването на миналото към бъдещето, ще споделя още едно свое изумление. В книгата си „Разорението на тракийските българи  през 1913 година” (София, 1918 г.) проф. д-р Любомир Милетич в края на очерка „Село Булгаркьой” уточнява:

„В Дедеагач видях още един булгаркьоец от 8-тях, които се намирали в групата на застреляните и се спасили с бягство. Той е Христо Тодоров, когото фотографирах заедно с Карамфил Стоянов. Фотографирах и група булгаркьойски жени, заедно с дядо Димитър.”

За тези фотографии ми е думата. Ако някой е забелязал, че от време на време във в. „Тракия” публикуваме една и съща снимка, когато става дума за бежанци, то това е тъкмо снимката на булгаркьойските жени, която проф. Любомир Милетич им е направил.

Тези примирени скръбни хора, тази бездънна мъка, почернила лицата, угасила огъня на живота в очите им, тези претръпнали боси нозе, тези преломени съдби, струва ми се, по някакъв начин сбират в себе си цялата величава трагичност на тракийската Голгота. Те са неин безусловен символ.

Допреди десетина дни за мен това беше просто снимка, макар и наситена с извънмерната енергия, за която вече стана дума. И ето, идва Божана Богданова в Тракийския дом, носи най-новото издание на книгата все още в ръкопис, случайно отваряме на снимката - същата тази снимка на жените от Булгаркьой, и… тя започва да ми показва: „Това е баба ми, до нея - сестра є, а тази тук - другата є сестра, това дете отпред е едно от децата на баба ми… А, виж, този е бащата на Костадинка от Казанлък… На другата снимка - там двамата мъже, единият от тях - ето го, Карамфил Стоянов, след време се жени за по-голямата сестра на баба ми”.

Когато срещнах Костадинка Димитрова, тя ми показа своята баба Костадина Ерменчева с двете й деца Пейо и Петко, едно от които - Пейо - е баща на Костадинка. Така снимките от онова време се превърнаха от история в настояще. Станаха живи.

2. Самата книга „Низ ужаса на пламъците”

Трудно е да се говорят каквито и да е думи за нея. Когато очевидци свидетелстват за злодеяния, които душата не може да побере и, ако побере, не може да проумее, нито да понесе, думите са излишни. Това, което ми дава сили да се одързостя и да продължа, е паметта за тези хора - тези мъченици в най-новата българска история. Искам да бъда съпричастна към съдбата им. Затова продължавам…

„Тогава бях в IV-о отделение.
Беше страшно.
Война…
Грохот на топове и пукот на пушки се чуваха от десетина дни.
И всеки ден - все по-наблизо и все по-гръмотевично.
Никой не смееше да излезе в полето на работа.”

Както започнах да чета, тъй и не разбрах кога съм свършила, дали е нощ или ден, дали дъжд вали, или е слънчево… Тази книга се чете само през сълзи. Тежки, безутешни, пречистващи. Няма друг начин…

Не помня и колко време я четох. Все едно беше паднала непрогледна мъгла за света, в който живея, и по някакво непонятно сечение на времето се бях оказала в друго време, в друго пространство, където пред очите ми не просто се редяха като на лента картина след картина от трагедията на булгаркьойци, а самата аз вървях с несигурни крачки към Бойдиновия мост, мен парнаха куршумите и слънцето застина и угасна в потъмняващите ми очи.

Аз тичах като обезумяла по улиците и градините, към гората, където можех да намеря закрила - боса, с изпръхнали, изпоранени крака и виждах да тичат другите, и виждах просветващите им лица в мрака, спуснал се внезапно - като спасение за нас.

И бягахме разпръснати - като стадо без пастир, като агнета за заколение, оставени на произвола на съдбите. Аз бях гладна и жадна, и уморена до смърт, и без надежда - дни и нощи, нощи и дни. Край мен хората гинеха като мухи, покосени от злото. Мен унижаваха, с мен се гавреха.

Нямаше място за клетви в душата ми. Нямаше сълзи в очите ми. Защото трябваше да издържа, да съм жива, да предам на другите, да не угасне споменът за това, което се случи с нас. Това беше главното. Аз приближих до онзи, младия турчин, който „бе постлал шинела си до една шубрака и лежеше по корем, като криеше лицето си в шепата си”… Не, май не аз бях, а Бояджийката, тя приближи до него и го запита:

„- Защо, момко, плачеш? Когато ний не трябва да млъкнем, че всичко изгубихме, а ний самите не знаем къде отиваме.

- Всекиму на ваше място биха изсъхнали сълзите, бабо. Аз плача, загдето съм безсилен и не мога нищо да ви помогна. Защо са тия войни?… А ако без тях не може, то какво сте извършили вий, цивилното население, жените и децата, та ви подлагат на нечовешки страдания?

Бояджийката не отговори нищо.”

На фона на ужасяващите събития, в страшната месомелачка на изтреблението и душевното преломяване този епизод е толкова неочакван, толкова непонятен, че няколко пъти се връщах да го чета.

Никъде в безизкусния разказ на Никола З. Шумарев няма присъда на злодеятелите, няма истерии, няма „ох!” и „ах!”, няма и сянка на протест срещу несправедливата съдба, и сянка на ропот към Бога няма. Злото е дошло. И то трябва да стъпче хората, да ги премачка. Защото само така мъждука надеждицата, че ще си отиде.

Не го ли оставиш да премине, то се загнездва за дълго в живота ти и не ще се отървеш току-така от него. Има време за радости, има време за мъка. Дошло е мъчното време и трябва да го преминем. Но дори и в него са възможни чудесата… Както е в епизода с младия турски войник, съсипан от случващото се, изпълнен със съчувствие.

Присъдата над злото се ражда откъм самото зло. Самото зло се самоотрича. И това не е епизод измислен, след прочита на който авторът доволно е протривал ръце: „Как само ми дойде наум!” Това е една от картините на самия живот. Дори би могла да остане незабелязана. И това е най-потресаващото.

Все в този ред ще отбележа, че Никола З. Шумарев избягва в книгата си гръмките думи, емоционалните изрази, които биха привнесли елементи на оценъчност.

Дори главата за първото, най-голямото престъпление над жителите на селото - избиването на мъжете до Бойдиновия мост, той е озаглавил просто „Словото на Енвер бей” (аскерът събирал мъжете на селото под претекст, че предводителят им Енвер бей ще произнася слово, за да живеят българите в мир и сговор с турците както преди).

Но зад горчивата ирония на това простичко заглавие, прозираща при сблъсъка на „словото” с грохота на картечниците и пушките, напира мощна, изобличаваща сила. И отново - забележете! - тя идва откъм самото зло: от сблъсъка между думите и делата на този, който е отговорен за изтребата на мъжете.

След много мъки и теглила, безсънни нощи и кървави дни, гонения и разселения за останалите живи идва спасението:

„Най-после дойде тържественият час. А все още на никого не се вярваше, че ще се спасят от турците. Най-напред схванаха настъпващата промяна децата. При качването в парахода, когато минаваха край матроса, който ги броеше, те радостно възкликваха:

- Мамо, български броят, български.”

И така… В сто странички - цялата история за освобождението, реокупацията, избиването и опожаряването на Булгаркьой - едно от многото български села в Тракия, превърнати в пустиня и пепел.

3. „Ехо от родовата памет”

Във втората част, озаглавена „Ехо от родовата памет”, потомците на страдалците от Тракия разказват спомени, скътани в сърцата им от детството - спомени по спомени на онези, които някога са преживели злото.

Търсят своите корени. Възкресяват миналото, за да не го забравим. Защото дървото не ражда плодове без корен. И самото дърво - без корен - го няма. Бих искала да спомена имената на всички: Божана Богданова, Анка Атанасова, Димитър Камбосев, Димитър Туджаров, Мария Лазарова, Димитър Николов, Костадинка Димитрова.

Следват - в раздела „Тракия: песен неизпята и сълза неизплакана” - стихове от поетите Атанас Стоянов, Никола Гигов, Ивайло Балабанов, както и от бежанеца от Булгаркьой Петко Диманов Петков, от Паунка Славова и Янка Ташева.

Снимките отзад следват хронологията: от Доганхисар са тръгнали основатели на Булгаркьой и виждаме темелите от родната къща на Капитан Петко Войвода. После - снимки на някогашни хора от Булгаркьой и на самото село, на моста, на бежанци от там, на потомците… Миналото прораства в настоящето и пуска филизи в бъдното чрез нас…

Бих искала да поздравя всички, които са съпричастни към издаването на книгата, както и нейния съставител..

И ми позволете да се поклоня пред мъченичеството и светлата памет на нашите предци! И ще кажа още веднъж: „Не забравяйте, но не отмъщавайте!”

Защото възмездието не върви по пътищата на човека, а следва своите пътища и неотменно настига тези, за които е предназначено.

Злото само убива себе си. Нека душите ни останат чисти, както останаха чисти душите на нашите предци.

Никола З. Шумарев и др. Низ ужаса на пламъците. Ехо от родовата памет. София, 2010. Издателство МАКРО СТУДИО