ТЕМЕЛ
Марин не усети кога точно му дойде в излишък конякът, но след третата чашка нещо му подсказа, че трябва да стане и да си ходи. Дори не се запита откъде се появи това желание да си тръгне, но то бе силно, не можа да го овладее и притисне в ъгъла и той му се подчини. Стана, без да се опитва повече да търси защо го е завладяло, бутна настрана стола и излезе.
Посрещна го умореното око на телевизора - жена му беше заспала, без да дочака края на програмата. Той се учуди, че е станало толкова късно, Мария обикновено заспиваше след последния филм и той си лягаше преди нея, а после в просъница усещаше как гаси телевизора, как шуми из къщата, как се съблича и после как потъва матрака откъм нейната страна, докато се опитва да не го притисне и събуди. Може би ако не бе решил да мине по обиколната улица, щеше още да е будна и да си поговорят. Говореше му се и той си мислеше за нещата, които искаше да й каже, докато си сипа от изстиналия боб и го изяде, стараейки се да не вдига шум. Странно колко силно звучеше чукването на лъжицата по порцелана, когато в къщата е тихо, навън е нощ и искаш да говориш, но и да не те чуят.
Мария похъркваше леко и това го подразни. Преди жена му спеше като дете, нежно и кротко, та той дори се страхуваше да не би да й е станало нещо насън, надигаше се внимателно да провери дали диша, да усети дъха й, не смееше да шукне в кревата. А беше здрава и силна жена.
И сега Мария бе останала яка и корава и това най-много й харесваше Чантията. Спомни си как навреме то Тодор Керека и братовчедите му го биха заради нея и как Тодор, който бе с цяла глава над него и педя по-широк в раменете, го остави проснат в несвяст в калта на селището, докато острата миризма на фъшкии не го свести. Тогава Марин беше чирак при майстор Райко. Дюлгерин искаше да става, но майстор Райко не го вардеше много. И май нищо не му обясняваше. Все на киреча и камъка го пращаше. На втората есен, като си взе пазареното, Марин нищо не рече, обърна гръб и тръгна към протката. Дълъг бе двора, та докато стигне до края му, усещаше как носи върху плещите си и тежкия поглед на майстора. Тревата, изкарала между плочите на пътеката, вече бе повяхнала и изглеждаше като оредяла коса на старица, Марин не я жалеше, а отриваше цървулите си о нея.
- Марине, върни се! - спря го гласът на майстора.
Той бавно се извърна. Майстор Райко стоеше под чардака.
- Ела да пием по ракия.
Ракията беше силна, но Марин не я усети. На гърлото му бе заседнала буца, която даже първака не можеше да изгори. Вкъщи го чакаше майка му, парите им трябваха, за да купят още царевица за качамак и семе. Не посмя да каже на майстора, че бърза и че няма какво повече да прави при него, омръзнало му беше две години да разнася кофи и да го занасят и фиркат останалите.
- Напролет си с мен - каза майстор Райко и му доля от ракията. - Може и множко да ти е дошло чиракуването, но няма как. Така стават нещата при мен. С баща ти бяхме приятели - заедно сме расли с него, занаят заедно сме учили, на фронта ни взеха заедно. Като се върнах и научих, че е оставил син, си обещах един ден да го направя майстор. Затова напролет си с мен, чу ли!
Марин стана и излезе. Ядът му се стопи в ноемврийската мъгла. Мислите за баща му, когото никога не бе виждал, и за новия пазарлък с майстор Райко не го оставяха на мира и той не се прибра веднага вкъщи. Беше на Селището, когато чу зад гърба си стъпки и се обърна. Из мъглата срещу него изникнаха три фигури с увити в шалове лица. Нямаше време дори да отстъпи с половин крачка, някой хрипкаво извика „Удри!”, нещо го парна в тила. Политна напред и се хвана за кръста на единия, докато отгоре му се сипеха юмруци и ритници. В шепата му попадна нещо кораво, той го стисна, сякаш това бе спасението, което можеше да го избави, опита се да се изправи, но нов удар го свлече в краката им.
Когато дойде на себе си, бе целият овъргалян в кал и овчи изпражнения. Гадеше му се. Тилът го болеше, хълбоците му тупаха като на пребито куче. Наоколо мъглата бе станала по-гъста и бяла, като току-що издоено биволско мляко, и на Марин му се прииска да има едно котле, та да отпие от него. Чак когато се довлече до тяхната протка, усети, че стиска нещо. Разтвори със схванати пръсти шепата си - беше лъскава лозарска чекия. От дръжката й висеше остатък на скъсано синджирче. Такова синджирче от ергените имаше само Тодор Керека…
Краката го боляха. Невидими мравчици лазеха по тях и го щипеха. Беше му топло под юргана и се измъкна от леглото. Излезе навън и приседна на стъпалата. Беше пълнолуние и нощта се канеше да отстъпи. Кучето, което нощем отвързваха, го усети, измъкна се от сянката на плевнята и се завря в краката му. Марин протегна ръка и започна да го гали и пощи зад ушите.
Майстор Райко удържа на думата си и пролетта го пусна калфа на скелето. Марин бързо схвана занаята. Под ръцете му камъните сами намираха местата си в дувара, стените никнеха стройни и прави, но най-много му лепнеше покрива. Започнаха да му викат Чантията.
На Димитровден майстор Райко отново го покани на ракия. Марин влезе и седна до синията. Ракията бе жълта и тлъста и той знаеше, че ще го удари веднага, пиенето не бе силата му. Майсторът му наля и вдигна чашата като го гледаше в очите.
- Сега разбра ли защо те държах чирак две години - започна той. - Не е майстор оня, който не знае как тежи камъка. Виждах, зор ти беше, ама най-лесно бе да бутна тухлата в ръцете ти. Защо да останеш цял живот нареждач на тухли? Къщи ще правиш, не само зидове, ясно ли е?
Кучето скимтеше и го лижеше по дланите. Марин го притегли към себе си. Като хората са и те, животинките - имат си характер, едни са чувствителни, други злобни, има умни, има и заплеси. Удариш го и то подвие опашка. Или се озъби насреща ти и чака да обърнеш гръб, за да се хвърли подире ти. Така и Тодор го сдави на времето - когато най не очакваше. Но и той не извади късмет. Болнава жена случи. Роди му две момчета и се повлече по болниците. Не се забеляза кога точно, но широките му рамене се подвиха и отпуснаха като подсечени. Марин цял живот бе избягвал да го среща. Ако случайно чуеше за неговото нещастие, обръщаше глава и отминаваше. Оная есен с побоя и изгубената плата бе потънала в млечната мъгла на Селището и той не искаше да си спомня за нея, но още пазеше ножката със скъсаното синджирче.
След смъртта на жена си Тодор се хвана в текезесето, товарач на ифата на Тончо Денев, но още на втората година канатата се откачи и прекълца ръката му върху ръба на една ограда, която Марин бе градил няколко лета преди това. Раната зарасна, но Тодор остана сакат и мина на инвалидна пенсия. С нея и с ровичкане в ястъците отгледа и изучи децата си.
На изток звездите гаснеха. Някой бе изпрал небето и сега то ставаше все по-бледо. Захладня. Марин си спомни за снощното излизане от кръчмата. Цял живот не изпусна теслата от ръцете си, освен когато не я сменяше с чука или мистирията. Строяха хората - някои години по-малко, други повече, но не спираха да строят, и майстори им трябваха. Преди месец го спря Тодор Керека. Случайно или не, но го спря точно на излизане от Селището. Марин можеше да кривне и да се разминат, но нещо го натисна, смали крачката му и го прати право насреща му. Под палтото саката му ръка лежеше кротко и Марин си помисли, че сега Тодор нищо не може да прави с нея, само шапката си да придържа.
- Марине, ти ми трябваш! - спря го гласът на Тодор крачка след като се разминаха. Бе накъсан и слаб, като че ли преди да го заговори бе бягал километри и сега не можеше да си поеме дъх.
- Кажи, Тодоре - опита се да отговори грубо Марин.
- Ти си майстор, Марине. Къщи правиш. Хубави къщи правиш, а аз искам къща да вдигна, близнак, че старата няма дълго да трае. На синовете поне за вила да я оставя.
- Майстори ли няма в Добриня, Тодоре, та дириш мене? - пресече го Марин. - И в Златарица има, и в Лясковец, във всяко село околовръст има майстори.
- Майстори много, Марине, но като тебе са малко, а аз искам моята къща майстор като тебе да я гради. Пък и не смея други да калесам, че скъпи са сега майсторите и все претупват нещата. Ти знаеш как съм, добре, че децата дадоха по нещичко, материал надокараха.
Марин стоеше в калта на Селището, още изпращаха стадата оттук, земята бе пропита с пикоч и тръпчива воня на фъшкии. Краката му отмаляха. Пред него лицето на Тодор бледнееше и устните му потръпваха трескави и бързащи да кажат всичко преди да го е напуснал куража. Сигурно има тик, затова така потрепва скулата му, каза си Марин, и сигурно нарочно е гледал да ме срещне тук. Той едва овладя импулса си да се озърне и да си тръгне.
- Ще я оправим, Тодоре - чу гласа си Марин. - Ще я оправим. Ти приготви темелите. Извикай синовете си и ги изкопай. Метър и двайсет дълбоки и петдесет широки, чу ли! Така кажи на момчетата си. И камънето да примъкнат по-наблизо, та да ми е под ръка, но не съвсем до трапа, на две крачки поне.
Чак когато отмина, усети ризата си мокра. А тази вечер от коняка го бе заболяла главата. От коняка, с който го черпеше Тодор Керека. Темелите бяха готови.
- Ще пиеш едно от мен, Марине - каза му той и отиде на тезгяха.
Марин не посмя да го спре. Хората ги гледаха и чакаха да видят какво ще направи. Тодор се върна, като стискаше и двете чаши в здравата си ръка. Протегна я към Марин. Конякът леко потрепваше в тях и за миг Марин си помисли, че може да се лисне, но Тодор държеше здраво ръката си и чакаше. На Марин му се стори, че се бави цяла вечност, отлепи припряно ръката си от масата и пое чашата.
- Ще настинеш, Марине - докосна го по рамото Мария.
Той потръпна и чак тогава разбра, че циментените стъпала са влажни. Беше паднала росата. Кучето го нямаше в краката му. Трябваше да каже на Мария, че и тази година няма да могат да изплатят апартамента на по-малката дъщеря.
- Хайде, върви полегни малко, че работа те чака. Той не може да ти помага, знаеш, болен е.
Марин стана, влезе след жена си в къщата и чак когато легна в затопленото от нея легло, осъзна какво му казва. Значи и тя знаеше, че се е наел да прави къщата на Керека. Заспивайки, той си помисли, че още днес, преди да почне, непременно трябва да му върне ножката със синджирчето.
След няколко часа Тодор го посрещна разтревожен. В темелите беше избила вода и той бе готов да се извини за напразното разкарване. Марин се изправи над изкопа, огледа купчината камъни наоколо, Тодор и синовете му, които стояха на няколко крачки зад него и мълчаха. После се наведе, запретна крачолите си и скочи в темела. Ножката с остатъка от синджирчето остана в джоба му.
