Миролюб Влахов

На Ани Славкова

Жената седеше облакътена в ъгъла на терасата, плътно приближила стол до решетъчния парапет, чиято бяла някога боя бе посивяла и покрита на места с ръждиви петна, и гледаше към улицата и паркинга с чинарите зад нея. Изглеждаше по-скоро унесена, отколкото замислена.

Виолина Кондева се извърна и проследи как се отдалечава съпругът й Християн Кондев. Бяха се разделили преди минута и той бе обещал да звънне, когато се прибере в Ярмолово. Запита се дали жената вече я бе забелязала и дали бе изтълкувала вярно сцената. Не би било трудно да си представи, че са съпруг и съпруга и че се уговарят нещо, дори че се изпращат. Поколеба се дали да се притеснява или радва, ако си е помислила, че са само нескопосано прикриващи се любовници. Напоследък отчуждението им бе престанало да изглежда временно. Отдавна не бяха толкова близки и тя си даде сметка, че другите биха съзрели неловкост, дори нелепост, в общуването им.

Той не се обърна. Фигурата му се полюшна над покривите на такситата, после се отдалечи по тротоара между пиацата и редицата павилиони за закуски и цигари, завършващи с оранжевите стикери на офиса на ЕсДиАй, и продължи към „Била” и спирката след магазина. Стъпваше равномерно и упорито, леко приведен напред и преметнал през ръка демодираното си сако. В другата висеше платнена торбичка - полупразна и също така демодирана. В нея бяха принадлежностите му за бръснене и кърпата за лице, захабена и безцветна, които бе настоял да вземе в болницата, въпреки че бе влязъл там само за двудневни изследвания. Виолина Кондева се опита да изцеди поне подобие на жал в душата си, но не успя. Бе убедена, че е по-скоро уплашен, а не толкова страдащ от болката в корема, за която твърдеше, че е като подвижен камък - не голям камък, колкото жабок може би, не повече, но нахален и досаден жабок, който само чака да се обърнеш, за да изплува с изцъклените си очи над блатясалата  плитчина и да ти се присмее. Сравнението бе негово и тя го смяташе за некадърно, във всеки случай за не особено подходящо и точно. На ръба на терасата се обърна още веднъж. Християн Кондев бе стигнал до спирката и застанал встрани от навеса и будката за вестници. Не бе посмял да продължи към автогарата, до там имаше още две спирки и няколко кръстовища, и ако се бе напътил пеш, щеше да й дойде в повече. Така и не бе свикнала с ината му.

- Тъжно е, нали? - Каза жената без да се представи. После кимна към стола срещу себе си.

- Може ли? - запита Виолина Кондева сякаш не бе забелязала жеста й. Остави чантата си на свободния стол. Жената бе закачила своята на облегалката му, където бе преметната и връхната й дреха, после разкопча якето си, но в последния момент се отказа да го съблече, и се отпусна срещу нея. - Ноември ми харесва. На мен не ми е тъжен. Кара ме да се чувствам най със себе си.

- Тъжно е, когато някой си отива - поясни жената. - И аз харесвам есента, но по-ранната, когато е още топла и ласкава. Успокояват ме пастелните тонове. Навяват поносима тъга.

Жената издърпа цигара от кутията пред нея - чу се как фината хартия, сивкава и прозрачна,  изсъска в ръба ? - и без да бърза я запали. После сви ръка под гърдите си и подпря върху нея тази, с която държеше цигарата. Не изглеждаше неучтиво. Виолина Кондева извади своите.

- Не знам дали има поносима тъга - каза след като изпусна дима от първото дръпване. - Мен тъгата ме смазва. Не се научих да я понасям.

Тя поръча на момичето, което сервираше и се загледа през рамото на жената. Виждаше се източния край на паркинга, почти пуст, пътеката към старческия дом, който бе на другия край на парковата алея, наскоро направена по някакъв европейски проект, с още неизподраскани пейки и неокършени фиданки, и  след това училищния двор, който бе пуст, въпреки учебното време. Жената не бързаше да отговори. Виолина не знаеше името й и откъде се бе появила. Идваше вече трета или четвърта седмица, поседяваше час-два на някоя от масите до парапета и си тръгваше, увивайки в движение виолетовия шал около раменете си. Беше широк и плътен вълнен шал в наситено виолетово, което оставяше усещане за спокойствие. Но сега Виолина Кондева бе седнала на масата ?, възползвайки се от поканата й, и все още не можейки  да се справи с тревогата си, която се бе свряла някъде встрани в душата й - не чак толкова далеко, за да я пренебрегне.

- Не знам дали това може да се научи - отбеляза след почти минута жената, сякаш през тези петдесет-шестдесет секунди бе проверявала за по-сигурно значението на всяка дума. - Аз също не се научих. По скоро се примирявам или съгласявам. Второто е по-коварно, но помага повече за справяне с тъгата. Есента също.

- Не съм се запитвала доколко моята зависи от есента, мисля, че не. Просто харесвам ноември. Не само с цветовете на гората и носталгията по август. Обожавам  го със студения дъжд, с пръските заметнати срещу ми от вятъра - би ми се щяло все пак той да не е така силен и резлив, какъвто е понякога, - с мъглите и шумът зад пелената им, с влагата, която прониква в дрехите и кожата ми. Но това не увеличава тъгата ми, нито я намалява. Дано не ви е прозвучало твърде поетично…

- Сторихте ми се огорчена, затова споменах  тъгата. За пръв път ви виждам такава. Обикновено излъчвате вглъбеност, не знам защо днес реших, че тъгата е виновна за всичко.

- По-скоро съм напрегната… - Виолина Кондева се поколеба дали да приеме разговора, още не беше късно да откаже. Можеше да се измъкне с някои обичайни фрази за есента, да смени темата или набързо да изпие кафето и да си тръгне, и така да сложи край на импулсивно приетата покана, но реши да продължи. - Може би е заради празния училищен двор. От тринадесет години съм пенсионерка, а още не мога да се отърся от  детската гълчава.

- И той ли беше учител? Не му личи. И на вас не ви личи, но сега, когато го споменавате, си казах  - ами да, тя е била учителка, и всичко си дойде на мястото.

- Част от орисията на учителя е да му личи. Той се отказа твърде рано и белезите му останаха невидими, поне за околните.

- Питах се коя каква е? Не само за вас. Стига  някой да се задържи наоколо и започвам да гадая. Какво се вижда наистина от него и какъв е всъщност в дълбочина? И за жените, които сядат с вас - онази едрата, с мъхестите пуловери, и другата, по-ниската, с капелите - сигурно има цял склад с шапки, представям си, че живеят в специална стая в дома й - съм се питала. Реших, че сте интелектуалки.

- Днес трябваше да го изпратя. Да, такива са, макар  понятието вече да е твърде размито и обезсмислено.

- То в днешно време какво ли не изгуби смисъла си. Имената останаха само имена и думите само думи.

Тя пушеше спокойно, поемайки дълбоко дима и оставяйки го да насити всеки капиляр в дробовете й с никотинова наслада, но го правеше незабележимо. Цигарата не й трябваше за убиване на времето или успокояване на нервите, носеше й съкровеност. Виолина Кондева си представи как пуши тя самата - прибързано, всмуквайки начесто и плитко, непрекъснато играейки си с цигарата, стържейки безшумно с нокът върху мекото на филтъра и после пробваща с език дали го е накърнила, и смачквайки я в пепелника преди още да е станала фас за изхвърляне. В ръцете й цигарата оставаше цигара, при жената с виолетовия шал тя дори не се забелязваше.

- Едната е реставратор на икони, по-скоро - беше, другата - тази с капелите, е уредник в градската галерия - все още. Реших да ги изчакам тук. Може да се помотая и по магазините. Не че нещо ще купя - ще позяпам и ще ядосам някоя продавачка. Сега продавачките са големи досадници.

- И аз не бързам. Наскоро се нанесох в квартала.

- Не съм ви виждала преди наистина, питахме се коя сте?

- Бях стоковед в стола на Радиозавода. После работих каквото намеря,  висях по борсата. Наскоро успях да се пенсионирам.

- Личи си, че сте млада.

Това не бе особено скопосен, но все пак бе някакъв комплимент и Виолина Кондева реши, че си струва - беше добрина от нейна страна. В двора на училището се пръсна паралелка, която имаше час по физическо. Децата бяха шести или седми клас и повечето не изпитваха радост от това, че са ги извели навън, въпреки че изобщо не бе студено. Жената не бе отговорила откъде всъщност иде. Може би от някое село - сега всеки можеше да дойде отвсякъде и отиде навсякъде - или от друг квартал, градът все пак не бе малък. Изглеждаше така, сякаш можеше да е откъде ли не. Блузата й бе с ниска яка. Шалът бе навит нашироко през раменете и отпуснат в дълбока елипса към гърдите й така че откриваше шията й - с изумително гладка кожа в опровержение на твърдението, че възрастта при жените първо проличава на шията. Виолина Кондева знаеше, че и нейната кожа е все още гладка, макар и не като на тая жена, но бе и избледняла и позагубила от оня матов блясък, който някога така привличаше мъжете. И Християн също. Опита да извика забравеното от десетилетия усещане за устните му впити в шията й, за ръцете му, които я прихващаха за тила, за  натискът на дланите отстрани и палците му под брадичката й в моментите, когато телата им изтръпваха замрели от страст. Било ли е това или е усещане - не, по-скоро спомен - от нещо нереално, култивирано от многото четене на книги и гледане на филми в нощите на очакване, които също се бяха изгубили някъде през годините и тя дори не бе забелязала кога точно? Сигурно затова бе толкова силно и ярко - защото сама го бе  създала  и сега не смееше да си обясни от какво повече бе съградено то - обич или гняв?

- Още е там - каза жената и изгаси цигарата си със същата търпеливост, с която я бе изпушила. - Купи си вестник и го пъхна в торбичката. Посъбраха се хора, вече почти не го виждам.

- Не обича да чете в присъствието на друг. Още като студент се затваряше сам, затова и не остана в общежитието въпреки че мизерстваше на квартира.

За малко да й благодари. Нямаше как да е предугадила, че е готова да се предаде и обърне към спирката.

- Прилича на човек, който не само си отива, а и няма повече да се върне - добави жената, но не продължи.

- Страх го е - каза Виолина Кондева, питайки се дали дрезгавината в гласа й ще издаде задоволството й. - Не го признава. Беше на изследвания. Иска да е железен, да е над нещата.

- Изглежда ми по-скоро встрани от това, което му се случва. Сериозно ли е? Съжалявам, че ви питам, може да не отговаряте.

-  Не казаха. Държат се така сякаш всичко е в реда на нещата, но допускат и най-лошото - само че не го казват. Мислят си, че това оставя надежди.

- Той вече не разчита на надеждата. Може би защото има доверие само на себе си.

- Прави се на корав. Не е. По скоро е инат.

- Не ли едно и също в крайна сметка? - Жената говореше плавно. Думите й заемаха местата  си подобно на начинът, по който пушеше - незабележимо и без да дразнят, предразполагайки, но и провокирайки. - Колко му е да набедим нечия воля за инат.

- Той никога не отстъпва. Това е инат, не е воля. Волята предполага и някакъв компромис. За компромиса също се иска воля, вторична може би, но не и по-слаба - отвърна Виолина Кондева. - Той отдавна е принизил целите си. Но това не е компромис, а  безхарактерност. Дори не се опитва да го отрича. Не спори, не защищава позицията си, инати се. Изхитрил се е да е над нещата, всъщност се страхува да е в тях.

- Може наистина да няма нужда или да не вижда защо да ги защищава. Може би за него смисълът е в това, което прави, каквото и да е - аз все пак не знам какво е то, - не в защитата му.

Жената оправи някаква незабележима гънка в извивката на шала. Виолина Кондева се съсредоточи в търсенето на нещо, което да я предизвика в думите й, но не успя да  го намери. Жената побутна леко към ръба на масата книгата и вестникът под нея и Виолина едва сега забеляза съществуването им. Върху тях лежаха калъф за очила и дебело писмо, обърнато с лицето надолу и неразпечатано.

- Той избяга от живота ни - продължи Виолина Кондева. - Дезертира без обяснение и безусловно. Макар ние все още да се надяваме да се върне или поне да се покае. Не съм сигурна, че ще му простим, но е по-важно той да има смелостта да го направи. А я няма. Ще се изумите, като научите какви надежди му възлагаха всички още в университета. Предричаха му кариера, момичетата кръжаха около него, едва успявах да го опазя, приятелите му не го оставяха и минутка сам…

Беше го разказвала безброй пъти и бе свикнала да не влага страст, гняв и разочарование - също. Нищо не влагаше  и това според нея бе по-силно от показването каквито и да било чувства. Разчиташе, че другите ще го усетят и разберат.

- А на мен ми се видя сам - вметна жената все така елегантно. - Но аз не го познавам. Дори не успях да го огледам. И вас не познавам, само дето съм ви виждала тук с приятелките ви, но това не е познаване. Запитах се къде ли отива? Едва ли щях да го направя, ако не ви бях видяла заедно. Помислих си, че е тъжно, защото ми се видя като човек, който не просто си отива, а който не мисли за връщане.

- Може и да сте права. Понякога непознатите успяват да уловят от нас онова, което очертава същността ни.

- Това е предимството да не са обвързан с някого. То обаче е временно и не винаги е обективно, дори да е искрено, но не съм сигурна дали поговорката за солта и опознаването е вярна. Имах прекрасен брак и верен съпруг, но преди смъртта си сподели неща, за които никога не съм подозирала.

- Значи ме разбирате за какво говоря. Някога Християн съсипа бъдещето си с ината да е на неговото. Изобщо не се съобрази с очакванията, дори и с моите не се съобрази. Захващаше се с какво ли не, но нищо не избута докрай.

- Може би не е имал нужда. Сигурно очакванията на другите са му пречели да се чувства на мястото си. - Жената проследи една бяла каризма, която излезе от паркинга и бавно мина под терасата. - Не е ли тъжно и това?

- Вие поне се стремите да намирате обяснение на нещата. Аз също. Вие сте разговаряли с мъжа си. Християн и това не прави. Колко пъти съм опитвала - напразно. Казва, че обясненията не го интересуват. Някога бе на път да съсипе бъдещето си. Сега това вече е факт: съсипал е живота си. Едно бъдеще, което е още хипотетично, може да бъде заплашено от съсипване, но все има някакъв шанс да  се избегнат грешките. От един момент нататък вече е късно, то се превръща в минало. Християн съсипа живота си. Скандали, раздели, събирания, очаквания, разочарования… И не само своя. И на децата си съсипа, и моя…

Виолина  Кондева запали нова цигара и пусна запалката върху масата. Тя се претърколи няколко пъти и подпря на калъч върху чинийката с кафето. Това й напомни, че е изстинало. Не бе изпила дори половината. Надникна в чашата. Кафето блестеше и отразяваше  вече голите клони на чинарите. Бяха като жилки на лист или кръвоносни съдове на зародиш. Преди години, когато все още не бе осъзнала, че връщането му в Ярмолово е завинаги, Виолина ходеше през седмица при Християн. Той бе направил люпилня от стар хладилник и всеки път отново й обясняваше как му е дошла идеята, как е събирал частите, колко важни са датчиците, влажността в инкубатора, автоматичното обръщане на яйцата - защото той много държал то да е автоматично, а не ръчно на дванадесет часа, - зареждането на новите яйца на всеки осем дни, така  че винаги да има равномерна среда за люпенето, и какво ли не още. Говореше й с часове и никога не му омръзваше да й обяснява нещата, които прави. Тогава й бе показал как да познава кои яйца са със зародиш и кои запартъчени. Сега отразените вейки на ноемврийските дървета й напомниха за кръвоносната система на вече развитите зародиши. Спомни си как вадеше от люпилнята двудневните пиленца и ги настаняваше под лампи и в кашони застлани с парчета овча кожа - да са на топло, и как ги захранваше с варен жълтък и ярма, преди да ги даде на някоя от съседките, които чакаха търпеливо ред, за да получат пиленца. И дори не им вземаше достатъчно пари, във всеки случай не и колкото да препечели поне нещичко.

- Искате да кажете, че се чувствате измамена… Не го ли обичате още? Нима не можете да му простите, че не е извървял очакваната пътека?

- На влюбена ли ви приличам?

- А защо да не сте? Любовта не гарантира щастие. Още съпреживявате, той ви вълнува.

- Не чак толкова, но наистина ме вълнува. Не от обич обаче. Питам се дали осъзнава, че това, което сега му се случва, е наказание за всичко, което ни е причинил.

- Но може би той не чувства вина. Може би също изпитва огорчение. Може просто да не е искал всичко онова, което сте искали вие - успехи, известност, светски живот. Дори да го е обещавал, важното е, че не го е искал. Когато обещава човек често прави компромиси и не си дава сметка, че това е покер със съдбата, за което се плаща. Близките също поемат част от сметката, понякога по-голямата.

Класът, който караше физическо се прибра - отново без охота. Играта бе изтрила нежеланието на децата да излязат навън и я бе заменила с друго нежелание - да се върнат в класната стая. Слънцето се бе показало над покрива на блока зад паркинга и сега двете жени чувстваха слабата му ласка върху лицата си.

- Тръгна ли? - запита Виолина Кондева. - Не искам да се обръщам, ще му доставя удоволствие.

- Да, преди минутка. Качи се без да се оглежда, едва ли подозираше, че сте наблизо.

- От инат е. Не искаше да го изпращам. Каза ми да се връщам у дома. Ако беше помолил, щях да го придружа до автогарата, макар че няма какво да си говорим, той предпочита да мълчи.

- Всъщност вината е моя - каза жената. Не звучеше като разкаяние, макар на Виолина Кондева да й се искаше да е така.  -  Не биваше да започвам този разговор. След смъртта на мъжа ми се вглеждам във всяка двойка.

- Постоянно се питам как стана така че се превърна в аутсайдер и не му пука от това? Кое ме накара да се влюбя в него? Питам се дори дали изобщо сме се обичали? Защо не видях навреме, че в селската му торбичка няма  маршалски жезъл? Че изобщо няма жезъл. Че на него ще му е достатъчно в нея да се намира само комат хляб и бучка сирене?

Момичето смени пепелника и попита дали желаят още нещо. Жената си поръча второ кафе - дълго и без захар, и чаша обикновена вода. Виолина Кондева поиска минерална, по възможност хисарска. Без да отговори, момичето се отдалечи. Жената отново намести  вестника, книгата и плика над тях. Отвори калъфа с очилата сякаш да провери да не би междувременно да са се изпарили, но не ги извади, и отново затвори кутийката. Капачетата хлопнаха глухо. Жената я погледна.

- Отговорът пак е в любовта. Била сте влюбена. Виждала сте красивото в него и очакванията ви са били красиви - по вашия начин. Неговият е бил друг, но и двамата не сте го знаели.

- Даваше толкова надежди.

- И той е бил влюбен. Искал е да сте щастлива, но не е бил готов да е нещастен като залог  за вашето щастие. Второто се е оказало по-силно. Бил е момче. Не съм сигурна дали трябва да го съдите за това. Минало е толкова време.

- Много често съм си казвала, че е най-обикновен егоист. Никога не е искал големите неща, които би трябвало да има в живота ни. Все негодуваше за храната, чистотата, прането. Не му достигаше битов уют. Не се вълнуваше от постановки и изложби. Може би само от книги.

- Защо да е егоизъм? Опитвал се е да се грижи за вас. Разкрил се е неподправен и реален. Дори през призмата на разочарованието сте видяла истинската му същност. Знаете какъв е в действителност.

Водата, която донесе момичето, бе прекалено студена. Това бе едно от нещата, които я дразнеха в заведенията - наближаваше средата на ноември, времето съвсем не бе топло, а продължаваха да изстудяват напитките. Отпи, задържайки почти ледената глътка в устата си, за да я затопли.

- Вижте, той е овчар, най-обикновен овчар,  истински овчар е и не си играе на такъв.  Гледа овце и кози. Дори не знам колко, но никак не са малко. Пасе ги, изражда ги, коси им трева, рине фъшкии, кърши листница, дои ги, кваси мляко, сири го, прави кашкавал и се радва, когато се получи. Това е препитанието му.

- Затруднявам се - промълви жената. Премести калъфа до книгата, после взе писмото, прочете адреса сякаш в колебание дали не е сгрешен, и отново го захлупи с гърба нагоре. - Наистина не знам какво да кажа. Станах му адвокат, без да искам и без да го познавам. Вероятно заради тъгата, която ми се стори, че плуваше около вас. Но може би причината е в моята тъга.

- Разбирам - каза Виолина Кондева. - Не ви се сърдя. Никой не е говорил с мен така от години.

- Опитвали са, но вие  не сте ги чувала.

- И така да е, важното е, че вие го направихте без да ме познавате и аз ви чух.

Повечето маси на терасата вече бяха заети, но момичето успяваше да се справи. Жената погледна към писмото.

- Ето това писмо - повдигна го тя за единия  от ъглите, - виждате ли го? Нося го втора седмица в мен и не го изпращам.

- Сигурно е нещо важно. Дебело е.

- Писах го няколко пъти: започвах, задрасквах, отказвах се, пак започвах. Трябва да го пратя на една жена. Тя го заслужава. Но не мога.

- Убедена съм, че ще го изпратите.

- Исках да ви кажа, че имате шанс, макар обичта ви да се е превърнала във война. Но все още може да опитате отново. Струва ви се късно, но не е. Понякога нестихващата битка между двамата е най-сигурното доказателство, че все още си принадлежат. И че няма трети.

- О, и аз не мисля, че има трети. Права сте. Макар че знам ли го Християн с тия негови баби из махалата, някои не са за изхвърляне и не са точно баби.

- Аз бях щастлива. Обичана бях, обгрижвана цял живот, докато не му откриха карцином. Беше някаква агресивна форма на стомашен рак и въпреки че не искаше да се предава, загуби битката. Един ден поиска да говорим. Беше необичайно, ние и без това винаги сме разговаряли. Не искаше кой знае какво. Помоли ме да открия една жена. Искаше само номера на телефона й. Не искаше да я склоня да дойде или да я доведа. Искаше само да я чуе. Не знаеше нищо за нея, дори нямаше идея къде да я търся. Била момичето, в което се влюбил в осми клас. И на което никога не бе успял да каже, че го обича. Беше живял с тази непризната любов, стихове бе писал за нея, и не искаше да си отиде без да й го каже. Бе обичал и мен, и децата, но в последните си дни мислеше за онази обич.

- Заболя ли ви? Било е страшно, нали?

- Слушах го сякаш не бях аз. Беше стопен от болестта и всеки следващ ден бе подарък. А сега искаше от мен още един. Не знаех какво да кажа. Бях живяла с неговата обич и в този момент научавах, че в сърцето му винаги е съществувала още една. И че не иска да се разделя с нея. Той не търсеше прошка. Той искаше да чуе онази жена, нищо повече.

- Аз не бих могла да узная нещо такова без да побеснея. Било е жестоко. Почувствахте ли се предадена?

Сякаш не бе чула въпроса й, жената погледна към Виолина Кондева и продължи:

- Обещах му, но не се втурнах веднага да я търся. Не знаех какво да мисля. Той не ме питаше докъде съм стигнала в издирването й и това ме потискаше още повече. Не се съмняваше, че ще я открия. Отиде си без да я чуе, без да е омиротворен, че тя знае за неговата обич.

- Сигурно още страдате. Не бива. Той ви е предал. Лъгал ви е цял живот.

Жената с виолетовия шал сложи чантата в скута си и започна да прибира вещите от масата.

- Защо да ме е предал? - за пръв път в гласа й се появи нотка на отдалеченост. - Именно за да не ме предаде не бе направил нищо цял живот, за да осъществи обичта си към онова момиче. По-скоро аз бях на ръба на предателството. Забавянето ми бе фатално. На прага на сетното ние сме в един момент ничии. Той вече не ми принадлежеше. Принадлежеше само на себе си.

Жената се изправи, остави своята част от сметката, и облече палтото си. Преди да си тръгне, добави:

- Опитах се да й разкажа за него, за това как е живял и че никога не е преставал да я обича. Това може да й се види смешно, но й поисках прошка. За мен тя е само едно име и един адрес.

Виолина Кондева изчака, докато жената се отдалечи. Отказа се от срещата с приятелките си и напусна терасата. Денят бе хубав и тя не се прибра до вечерта.

Защипнато между касата и вратата на апартамента й, я чакаше писмо. Бе дебело, с поожулени ръбове, без клеймо и подател, само с нейното име и адрес отпред. Виолина Кондева го прибра, сложи го на перваза на прозореца в кухнята и не го отвори цяла вечер. Писмото стоеше и я наблюдаваше докато си правеше кафе и претопляше вечерята, докато гледаше сериала си от телевизора върху хладилника и докато миеше съдовете. То остана там и през нощта.

На сутринта тя го сложи в джоба си се запъти към кафенето над паркинга. Отдалеко видя, че жената вече бе на терасата - седеше на вчерашната маса, беше с очила  и четеше книга. Виолина Кондева извади писмото, пусна го в близкия контейнер за смет, и тръгна към нея.