Живко Русев

Слово при представянето на книгата „Раздухани въглени” от Георги Янев на 16.10.2013 г. в Клуб на дейците на културата - Димитровград

Здравейте!

Тази вечер отново сме заедно, за да отдадем дължимото на един човек, който въпреки годините си има завидната енергия да върви из неизбродните пътища на прозата.

Книгата му „Раздухани въглени”, която Георги Янев жанрово е определил като документална повест, не е бестселър и самият автор няма такива помисли за нея. Помоли да и направя представяне и сега ще споделя с вас впечатленията си новата му творба.

Лесно или трудно се пише проза? Чел съм и са ми натрапвали много недоказани рецепти за това. И на този въпрос едва ли някой е отговорил. Не се наемам и аз. Първото ми впечатление от „Раздухани въглени” обаче, беше че това няма значение. Книгата на Георги Янев бих определил като необходима.

Преполовихме октомври, а би било по-добре да направим вечер на Георги-Яневата книга през септември, поне заради тематиката й. Но и датата не е от особено значение. По-важна е темата.

Георги Янев засяга една от най-величавите и най-срамни страници български страници - Септемврийското въстание. От официалната история са известни много факти, но и много са премълчавани. Така или иначе бруталният сблъсък, братоубийствата и кървавата вакханалия през септември 1923 г. са факт.

Още от деца знаем гневните думи на Антон Страшимиров: „Те клаха народа тъй, както и турчин не го е клал!”, но години по-късно беше огласен и краят на Страшимировата морална присъда: „А онези, които запалиха пожара и пратиха народа на заколение - избягаха в Сърбия!”.

Не е случайно, че в националната ни художествена словесност се ражда направлението „септемврийска литература”. Убийството на Гео Милев заради поемата „Септември”, преследването на Страшимиров и много други примери също са знакови за същността на онова време на фактическа гражданска война.

Деветдесетата годишнина от Септемврийското въстание мина преди по-малко от месец „тихо като през пустиня”. Толкова възвеличавано само преди двайсетина години, се оказа, че сега никой не се сети за него.

Дори и само заради това книгата на Георги Янев може да се определи като необходима - като едно раздухано въгленче в изтляващото огнище на народната ни памет. Надявам се, че ще запали поне малко пламъче на интерес към миналото, защото отдавна е азбучна истина, че който не помни миналото си, не може да вижда и бъдещето си.

Авторът е нарекъл книгата си документална повест и сигурно има основания. Сюжетната линия на „Раздухани въглени” обхваща периода от 1913 г. до 1923 г. Основният персонаж е известният на мнозина от по-възрастните д-р на юридическите науки Теньо Стоилов от Меричлери.

Неговият път през тези 10 години е представен в поредица епизоди, в които се изгражда читателската представа за израстването му като личност, водач и идеолог- от защитата на дисертацията му в Европа, до смъртта му от куршума на превратаджиите.

В изграждането на образа на Теньо Стоилов Георги Янев вплита и имената на мнозина меричлерци - реални хора от плът и кръв, а не художествени персонажи. Със сигурност авторът на „Раздухани въглени” е направил своите проучвания, защото познавам увлечението му по краеведството. Може би дори и това е достатъчно основание повестта си Георги Янев да определи като документална.

В „Раздухани въглени” не можем да търсим епическото разгръщане на творби за Септември`23 - да речем като „Иван Кондарев”. Няма я и експресията на Антон-Страшимировото „Хоро”. В повествуването си авторът е вмъкнал епизоди, напомнящи и романа на Константин Петканов „Морава звезда кървава”.

Не съм напълно сигурен доколко в чисто литературоведски разрез „Раздухани въглени” може да се нарече и повест. Но онова, което лично за мен е ценното и оригиналното, са опитите на Георги Янев да вмести в наглед не много свързаните епизоди на повествованието формирането на исторически процеси и влиянието, което те оказват върху обикновените тогавашни хора, орисани да живеят в затънтеното тракийско село Меричлери.

Не само името му е знаково - „Горчива вода”, в превод от наименованието на селището, дадено още от римските легиони. Не само водата, а и самият меричлерски живот е горчив. Това всички сме научили от романите на покойния наш приятел - писателят Велчо Милев. Светла памет и мир на праха му. Отпратката на „Раздухани въглени” е: „Почит и уважение към човека, накарал един краевед да нагази водите на повествованието…” (В памет на Велчо Милев).

Ще използвам метафориката на посвещението и ще кажа, че Георги Янев е нагазил към дълбокото във водите на повествованието, но не съществува опасност да се удави в тях, или пък да го завлече някой бързей.

Разбира се, аз нямам цел само да похваля автора на „Раздухани въглени”, защото напразните хвалби никога не са ми били присъщи. Личните си забележки към творбата му предпочитам да си обсъдим само двамата.

Във всеки случай „Раздухани въглени” не е мимолетно хрумване и нахвърляне върху белия лист на идейки, изречения и фрази. В книгата на Георги Янев може да се усети ясно логиката на изложението, да се проследи повествователната целенасоченост. Могат да се разкрият, при това още от пръв прочит, повествователните техники, които авторът използва.

В „Раздухани въглени” се говори доста за политика, но документалната повест не е политическо четиво. Споменават се в различен план имената на национални и световни личности като Димитър Благоев и Владимир Илич Ленин, но разказът като цяло е опазен от идеологизиране.

Лично за мен беше приятно, че Георги Янев показва стремеж и умение да се осланя на устойчивите словосъчетания, характерни за бита на обикновените хора. Аз бих му препоръчал да прояви повече интерес към бита и нравите, към народопсихологията на своя роден край и съм сигурен, че ако го направи, ще ни изненада с нещо ново и приятно.

В повествователния план на „Раздухани въглени” разказът прескача в различни пространства, описвайки различни случки, и събития, като част от тях имат и съдбовни измерения.

Макар и не епически разгърнато, дори и у непознаващия бита и нравите се формира представата за времето на разказване, за основните трепети, тревоги и надежди, за горчилката на живота и за надигащия се гняв от лошото държавничество, което обрича човека на скотско съществуване.

В повестта няма ярко откроени сцени, дори и на финала на творбата бруталността и покрусата са разкрити сбито, но с мяра и заради това - точно. Това прави внушенията още по-силни, а асоциациите от прочетеното - разностранни и провокиращи въпроси.

Периодът на войните, националните катастрофи, женските бунтове, познати ни от учебниците по история, земеделското управление и деветоюнският преврат, организирането на въстанието и неговият погром.

Това е разказано от Георги Янев епизодично, но целенасочено, като наративната насоченост е към случващото се в Меричлери. И така това затънтено сред Тракия село придобива други измерения. Краеведската точност е помогнала при повествованието, но авторът е избягнал сухотата и пунктуалността.

Дал е предимство на емоционалните окраски при изграждането на централния персонаж д-р Теньо Стоилов и живите хора, които са общували с него. Разбира се, опитът за изграждането на образа на Теньо Стоилов не е дори и типологично биографичен.

Споменах, че Георги Янев вероятно е направил своите сериозни проучвания, защото в повествованието му те личат. Емоционалният му опит обаче, да се пренесе отвъд - да започне да разсъждава с категориите на мислене на своите герои, прави „Раздухани въглени” любопитна за четене.

Предполагам, че Георги Янев си е давал сметка за опасностите, които крие това мисловно преселение, особено когато става въпрос за реални хора, от плът и кръв, вървели своя житейски път сред други хора, в една общо взето недотам разкрепостена от патриархалните измерения общност.

Селската общност е пространството на познатото. Неговите обитатели оставят своите следи във времето със стореното и реченото от тях. В това се корени и опасността - да сгрешиш в правдивото пресъздаване.

„Историята на един народ или нация се изгражда от митове, легенди и събития, отразяващи самия живот”. Това е написал на задната корица на книгата си Георги Янев. По принцип е прав и ценното на „Раздухани въглени” е, че не се е опитал да създаде история, нито да легендаризира определени личности или да сътворява нова митология.

Авторът на „Раздухани въглени” е разказал за събития, разиграли се в Меричлери и околностите от 1913 до септември 1923 г. Трагична е развръзката, но именно тя вписва Меричлери и неговите въстаници в националния пантеон.

А мярата, която е спазил Георги Янев - да не дава оценки, е също нещо много добро. Повечето селища в България имат своите септемврийски истории, своите личности и водачи, своите възторзи и трагедии.

Но това се помни донякъде от хората от моето поколение и от по-възрастните. За младите хора е много съмнително. Аз лично смятам, че именно липсата на оценки би предизвикало любопитството на младия човек, който ще прочете „Раздухани въглени”.

За да разбере, младият човек вероятно би попитал по-възрастните близки, особено ако срещне имена на познати хора. Предполагаемият разказ от своя страна пък ще допълни представите и ще способства за формирането на собствена оценка у младия човек за реални събития, преживени от близки и познати от рода, а не прочетени от учебника по история…

„Защо е въстанал робът и за какво?” Реториката на този въпрос се отнася колкото до цялото светоустройство през вековете, толкова и до човешки сблъсъци в „локален” мащаб, които не предизвикват безпристрастния научен интерес.

Опита си да даде своя отговор на този въпрос Георги Янев е направил в книгата си „Раздухани въглени”. А колкото до отговорите на другите - авторът е упоменал: всеки го търси сам. След като прочете книгата.