Георги Стоянов

Из „Паметта на сърцето” (2015)

Той остави забележима диря в културния живот на Пловдив като мъдър, взискателен и честен редактор, автор и консултант. Всички го търсехме, чакахме компетентната му преценка, която не беше лицеприятна. Неговата книга „Пловдивски силуети”, издадена от ДИ „ Христо Г. Данов” през 1976 година е опит да обхване пъстрата картина на литературния живот, да отчете постижения и слабости.

Яко се оплака веднъж, че неговият приятел Борис Делчев пътeм му се присмял: „Губиш си времето като се занимаваш с подробностите на литературния пейзаж”. Борис Делчев не би могъл, разбира се, да притежава критическата чувствителност на Молхов, който търсеше компанията на младите литератори.

Той бе известен като един от най-авторитетните литературни и кинокритици в страната. Автор на изследвания за големи наши писатели, той в същото време написа няколко сценария за документални филми. Беше духовна личност, изповядваше и следваше твърди нравствени и житейски принципи.

Моралната и битова разпуснатост на някои творци го отвращаваше. Веднъж попаднал в компания на млади писатели в Бургас. Беседвали, хапнали и пийнали, после Яко станал свидетел на нещо грозно: момчетата започнали да одумват жените си, обсипвали ги задочно с какви ли не цинизми.

- Отвратих се - сподели критикът, - станах и си тръгнах. Недопустимо е да се гавриш с тая, която е майка на децата ти.

До края на живота си хранеше нежна обич към Жана, която му отдаваше много преданост и грижи.

Бай Яко беше и сладкодумен лектор. Търсеха го навсякъде, за да чуят умното му слово. Веднъж замръкнал в хасковско село. Читалищният салон бил пълен, хората любопитно оглеждали госта. И не без самоирония Яко разказваше:

„Започнах моята лекция, прехвърлям страница след страница, помислих, че хората слушат с интерес това, което им четях. По едно време усетих, че откъм залата към сцената вее мъртва тишина.Чух едни звуци… Вдигнах глава и какво да видя: моите слушатели дремят, някои похъркват. Ами сега? Сигурно хората са дошли от нивите тук, уморени са, пък аз ги приспивам с умни мисли… Затворих папката и на заден ход се измъкнах от сцената. Оставих хората да се наспят.”

През 1951, тогава бях още студент, гръмна скандалът с романа „Тютюн” на Димитър Димов. Сред отрицателите на книгата най-активни бяха Пантелей Зарев и Максим Наимович. В литературния живот „Тютюн” има ефект на бомба, избухнала в глуха нощ. Намериха се критици, които побързаха да разгромят най-яркото достижение на родната литература. Тогава бях студент първа година в Софийския университет. Във вестник „Работническо дело” излезе статията „За романа „Тютюн” и неговите злополучни критици”.

В аулата на Софийския университет се проведе дискусия. Преди това, Съюзът на българските писатели проведе публично обсъждане. Над сто критици взеха участие в разправата. Идеологическите хрътки яростно нападнаха романа - симпатиите на писателя клонели към буржоазната класа, бледи, схематични били представителите на работническата класа. Съюзът пое ролята на цензор, назначи Яко Молхов за съветник и редактор на второто издание на романа.

Добродушният и деликатен Димов прие да допълни и пренапише романа, но за всеобща изненада новият вариант, нараснал с 200 страници, не излезе по-добър.
Бай Яко в книгата си „Критически хроники” включи статия за цялостното творчество на Димов. Той има доблестта да признае, че преработеното ново издание на романа е по-слабо от първото.

Нововъведените представители на партията и работническата класа - с едно-две изключения - се оказаха бледи, не съвсем убедителни. Бай Яко чистосърдечно си призна, че неуместната намеса в работата на писателя може само да навреди, не и да помогне.

Макар че бе борец против фашизма, той никога не се докарваше на силните на деня. Дистанцираше се от литературните началници, презираше ги открито. Изявяваше се като обективен анализатор на литературните факти, на игралните филми. Не се боеше да изкаже свое мнение, да защити нови, пренебрегвани от критиката автори. Той високо ценеше „Дивите разкази” на Николай Хайтов, сваляше му шапка за това, което бе постигнал.

Един пролетен ден го заведох в моето село. Майка ми го подложи на разпит: Колко деца имаш? Учат ли се, слушат ли? Тя се обръщаше към госта с думите: Ти, бай Яко, как си със здравето, заплатата ти харна ли е. Човекът не се сдържа и по едно време стрелна мама с поглед: Другарко, за тебе не съм бай Яко, щото ти си по-голяма от мене с десет години. Забележката беше уместна, но на мама, както и на мен, ни харесваше сърдечното, уважително обръщение „бай Яко”.

Излязохме на разходка. Бай Яко беше планинар, но оцени хубостите и на тракийското поле. Отбихме се в една градина и се назобахме със сочни хрущялки. Крачехме по мекия път, говорехме за какво ли не, когато се заоблачи. Плисна дъжд. Бяхме стъпили на язовирната стена, трябваше да се прибираме. Слънцето ей сега ще пекне и ще ни подсуши - рекох. Веднъж дядо, като ме видя мокър от дъжда, ми рече: Не бой се, Гоче, който ни намокри, той ще ни изсуши.

И наистина, слънцето изгря, напече и ние се върнахме вкъщи бодри и весели.
Молхов убедително умееше да защити или разкритикува нова книга, да изтъкне хубавото и лошото в нея. За повестта ми „Когато се разделяхме” пръв написа положителен отзив. Бе представил рецензията в „Литературен фронт”.

Случайно се озовал в редакцията и един редактор му казал: Иди да видиш какво е останало от твоята статия. Яко прочел коректурата и се хванал за главата: редакторът А. Спиридонов ампутирал всички добри думи в статията, като оставил само критичната част. Яко потърсил редактора и му хвърлил в очите: Вие за мен сте нечестен човек! Критикът не трепнал, нещо повече, нахвърлил се да бие възрастния сътрудник.

Много са книгите на Молхов. Неговият том „Кинодраматургия” респектира с откровеното си навлизане в света на киното. Яко предприе пътуване до Америка, гдето бе заминал малкия му син да търси препитание. Две години учи английски език в напреднала възраст, учител му беше Атанас Сейков. Върна се от Щатите и написа чудесната си пътеписна книга „Пътуване до Америка”.
Втори път замина за Америка, бе удивен от другия западен свят. Почина през 2001 година в Лос Анжелис.

В началото на новата 2014 година взех „Пловдивски силуети” и почнах да ги препрочитам. От появата й бяха изтекли 34 години. Бай Яко правеше подробни анализи на сума ти автори. Направих сметка - 21 от тях бяха се споминали. Повечето от моите приятели си отидоха преди да разгърнат творчески потенциал. Така и не успяха да осъществят докрай амбициозни планове и надежди.

Яко Молхов приживе им въздаде справедлива оценка.