НОВОРОДЕНОТО
Алекси стоеше прав до вратата. Беше станал, за да си тръгне, но се спря и погледна баща си. Данко, баща му, се досещаше, че Алекси иска още нещо да му каже, но не се решава и може би обмисля как да започне. Седеше до кухненската маса и чакаше Алекси да започне. Мина може би минута. Чуваше се само старият будилник на бюфета, който напрегнато цъкаше.
Най-после Алекси сви гъстите си черни вежди и някак глухо заговори. Опитваше се да е спокоен, но Данко усещаше, че цялата му душа е свита и думите му мъчително се отцеждат като тежки капки от развалена чешма.
-Татко, - преглътна Алекси, сякаш езикът му беше залепнал на небцето. - Чудя ти се как на тези години постъпи така? Да ме прощаваш, но не си млад. Ей на, сега на юни ще започнеш петдесет и пет, а тя е само на тридесет и пет. Двадесет години разлика. Хората се смеят. Казват: “Бай Данко си намери млада невеста.” Срам ме е да мина по улиците. А и дете чака. Срамота е. Мама, горката, Бог да я прости, ще се обърне в гроба. Може ли така? Скоро ще имаш внуци, а аз и бате чакаме от теб братче или сестриче.
Данко мълчеше. Алекси имаше право. Не беше много редно това, но така се случи.
-Аз и бате си мислим, че още не е късно да й кажеш да махне детето и да си отиде по живо, по здраво, - продължи бавно и колебливо Алекси - да си отиде така, както е дошла. Млада е още, ще си намери мъж на нейните години, ще си имат деца и ще бъдат щастливи…
Алекси въздъхна. Не знаеше какво още да каже, как да убеди баща си, беше объркан. Не беше редно да води този разговор с него, да му дава съвети, да му казва как да постъпи. Обичаше баща си, уважаваше го. Той цял живот беше работил и беше направил всичко да ги изучи, да им построи къщи. Ако не беше се случило това, щеше пак да е до тях, да им помага, а сега всичко се обърка. Алекси не искаше и дума да спомене, че жена му, Радка, и тя непрестанно му повтаряше като мелница: “Как не го е срам баща ти с младо момиче да живее. Стар човек, а сега решил любов да прави. Тази никаквица, която се залепи за него като пиявица, след някой и друг ден ще роди и детето й ще иска наследство. Трябва с брат ти и с него всичко на три да делите. А това, което го имате не е кой знай колко много, но хитрата лисица, боса и гола, се вмъкна в леглото на баща ти и утре ще каже, че тя е законната му наследница.”
Тези думи на Радка тровеха душата на Алекси и ето най-накрая той събра смелост и реши да поговори с баща си, да го вразуми да отпрати “хитрата лисица”, както я наричаше Радка.
Данко продължаваше да мълчи и нищо не казваше. Това мъчително мълчание още повече тревожеше Алекси, не можеше да отгатне какво мисли баща му, какво е решил да прави.
Като видя, че баща му и дума не проронва, Алекси отвори вратата и каза:
-Е, аз ще вървя, някой ден пак ще дойда да те видя, а и ти мини покрай нас. Откакто тя е при теб, не си стъпил у дома. Ела да се видим.
-Добре. Ще дойда - обеща Данко.
Алекси излезе, а Данко остана да седи до масата, загледан в прозореца към двора. Наближаваше пет часа следобед и Катя скоро щеше да се прибере от работа. Работеше в един от големите магазини, беше касиерка. Откакто заживя с Катя, животът му се промени. Преди самотата го измъчваше. Ставаше и лягаше сам, а дните му се струваха безкрайни. Беше военен пилот и рано се пенсионира, но за нещастие жена му, Ружа, почина и той остана сам. Синовете му, Алекси и Петко, имаха семейства, свой живот, свои грижи и рядко се сещаха за него. Навестяваха го от дъжд на вятър, обаждаха му се от време на време, ако трябва да им помогне: я врата да поправи, я електрическа печка да ремонтира или да отиде нещо да купи, ако те не могат. Но стана така, че една нощ Катя дотича при него наистина гола и боса. Мъжът й, Панайот, беше колега на Данко, много по-млад, но имаше лош навик - пиеше и когато се напиеше започваше да бие Катя до безсъзнание. Обвиняваше я, че му изневерява и не спираше да я тормози. Нямаха деца и това още повече озлобяваше Панайот. След една такава кошмарна нощ и страшен побой, Катя избяга от дома на Панайот и дойде при Данко. Нямаше къде другаде да отиде. Беше от далечно село, а родителите й не бяха живи. Познаваше Данко, защото той и Панайот бяха колеги, а и Данко се беше опитвал да разговаря с него, съветваше го да не погубва живота си и семейството си, но Панайот не искаше да го чуе.
Данко прибра Катя и с каквото можа й помогна. Предложи й да й даде пари, за да си замине за родното си село, но тя му каза, че при никого не може да отиде, отдавна нямаше близки. Така минаха седмица, две и неусетно Катя и Данко заживяха заедно. Той разбираше, че това съжителство не в реда на нещата, но нямаше сили да предприеме нещо по-решително. Обикна Катя. Никога никого не беше така обичал. Само като погледнеше големите й сърнени очи, сърцето му премаляваше от сладка нега. Не беше виждал преди такава красива жена. Косите й бяха ухайни житни класове, краката й стройни и дълги, а тялото й гъвкаво като на пъстърва. Откакто влезе в дома му, всичко светна. Готвеше, чистеше, пазаруваше. Нямаше умора и все си намираше нещо да свърши. Не го оставяше нищо сам да прави. Това го радваше, но и притесняваше. Не беше свикнал някой да се грижи за него. Често си казваше, каквото можах помогнах й, но не е редно да живеем заедно. Аз съм вече на години, а тя е млада. Животът е пред нея.
Един ден най-неочаквано Катя му каза, че е бременна. Цяла нощ не мигна. От една страна беше щастлив, че отново ще стане баща, а от друга - се измъчваше и гореше в огън като че ли го бяха хвърлили в казан с вряла вода. Какво ще рекат хората, какви ли приказки ще тръгнат по негов адрес. Мислеше си да й каже да направи аборт, но сърце не му даваше да продума това. Как! Не можеше да стане убиец на собственото си дете. То нямаше вина.
Катя също нищо не казваше. Тя самата беше изненадана. Толкова години бяха живели с Панайот и нямаха деца. Мислеше, че причината е в нея, а Панайот като се напиеше все това й натякваше. Наричаше я ялова крава и я биеше безмилостно. Сега я изпълваше безкрайна радост. Най-после щеше да даде нов живот, но в същото време се притесняваше. Дали Данко не си мислеше, че нарочно е забременяла, за да го принуди да се ожени за нея и да признае детето. Откакто усети, че в нея се заражда нов живот, живееше в радост и тревога и не можеше да реши какво да направи. Имаше моменти, в които беше готова да си тръгне и да остави Данко. Беше му благодарна, че я приюти. Обикна го, но разбираше, че връзката им дразни роднините и близките му. Напрежението й все повече и повече растеше, измъчваше се, че не може да вземе никакво решение.
Моментът на раждането настъпи неочаквано. Бяха привършили вечерята и Катя събираше чиниите, за да ги измие, когато внезапно се хвана за масата и едва промълви:
-Ще раждам.
Данко скочи, прегърна я, помогна й да седне на стола, а после каза:
-Излизам да изкарам колата и тръгваме за болницата.
След няколко минути той вече караше към болницата. Акушерките я приеха, а той се върна у дома и цяла нощ не заспа. Обикаляше стаята от единия до другия ъгъл. Когато се раждаха Петко и Алекси не беше се вълнувал така, както сега. Сутринта рано беше пак в болницата. Казаха му: “Момче” и това сякаш го вдигна във въздуха. Усети криле на раменете си и полетя, както преди, когато насочваше самолета към висините.
Излезе от болницата замаян, сякаш изпил на екс две големи чаши с коняк. Тръгна по улицата, но постепенно опиянението започна да отминава. Питаше се: “Какво ще кажат хората? Стар човек, а с дете. Не го ли е срам! Трябваше ли да стига до там?” Тези мисли го притискаха като тежък камък, дишането му се ускоряваше, а сърцето му запрепуска в галоп като подплашен кон. “Ще й кажа да остави детето за осиновяване, а ако не иска да си го вземе и да отиде да живее другаде.”
Минаха няколко дни в напрежение и размисли. Не можеше да си намери място. Искаше му се да се скрие и никой да не го вижда. Катя му се обади и му каза кога ще я изпишат с детето от болницата, но той не отиде да ги посрещне. Срамуваше се. Как той, старецът, ще прегърне новороденото и ще каже, че той е бащата. Това беше абсурдно.
В уречения ден Катя си дойде от болницата. Данко беше гузен, изпитваше вина, че не я доведе с колата, но си казваше, че тя ще го разбере. Когато Катя влезе в стаята, той се изненада. Беше сама, без детето.
-Къде е детето? - попита я.
-Оставих го за осиновяване.
Тези думи го вцепениха. Кръвта нахлу като горещ извор в главата му, краката му омекнаха. Каза си: “Какво правя аз, как е възможно!”
Облече якето си и тръгна към вратата.
-Къде отиваш? - попита го Катя.
-В болницата да взема сина си! Той е мой син! - каза Данко и бързо излезе.
София, 16. 06. 2016 г.
