ЦАРЩИНА
И улиците пусти. Като нивите. Само тук-там ще видиш разорано. Гледаш и не можеш да различиш къде са синорите. Едра, отдавнашна трева е скрила старите бразди, а тия, които са близо до изсечената дъбова гора, са се разперили като жилавите храсти от тръни. Пустош.
Това е земята!, помисли си Теню. Вдигне ли се от нея човешката ръка, изстива. Умира! В дворовете е същото. В града слагат черен креп на вратите, когато някой умре, а тук ти стига да надникнеш в двора.
Килнати плетове, коприва и бъз са обрасли харманите, а в синкавата им зеленина едва се подават ръждивите обръчи на колелата от отдавна разпрегнатата волска кола. Мъртвило…
Пътната вратичка на такъв един двор изскърца и от нея се подаде рошавата глава на десетинагодишен малчуган, а след него затропа и тояжката си стар човек. Той с мъка местеше тромавите си крака и комай повече се опираше на тоягата, отколкото на тях.
- Дръпни вратичката, синко! - побутна той малчугана. - Дръпни я и да вървим. Докато момчето опъваше парцалчето от прогнилото въже, което бяха вързали за стържещата по земята врата, старецът се загледа към Теню. Тесните му сълзливи очи не можеха да го познаят. Дядо Велю! Осакатя човекът в Балканската война и сега едва се тътреше.
Теню се приближи и поздрави. Старецът продължи да се взира в лицето му.
- Не ме позна май, дядо Вельо? - спря се до него Теню.
- Ха, Теньо, добре, че се обади. По гласа те познах. - зарадва се старецът и протегна треперещата си ръка.
- Стареем и ние, дядо Вельо! - усмихна му се Теню.
- Абе, стареете! Едни стареят, други гният в земята, като наш Митя…
- Митю ли? Не знаех, че той… - забърка се Теню.
- То и ние не знаехме, ама… Залъгват ни. Уж безследно изчезнал! Знам ги аз тия! Таман отиваме с внучето пак до общината. Да питаме. Вижда се то какво е, ама жените - нали ги знаеш… Все се надяват, горките. Хеле старата, от църквата не излиза, ама така било писано!
- Пишат го хората, дядо! И все по нашият гръб, на беднотията. Думбазите пишат в тефтерите си версии! За тях война няма.
- Тъй е то, синко. Нали сам го опитах и през двете войни. Едната мен осакати, другата Митя затри, а кръчмарите и бакалите дебелеят. Какво чувам, вие там край Радомир нещо се бяхте вдигнали? Май нищо не излезе?
- Нищо, нищо. То-о тия работи понякога не стават от един път. Важното е, че разбираме от къде духа.
- Духа, духа, ама се разбира, че една царщина вземе ли да стреля и убива синовете си, добро не я чака. Отварят се очите на много от тая българска кръв, която се пролива от българи.
- Царщина! Швабска мащеха ни е тя, ама какво да се прави. - чукна с тояжката си дядо Велю и плю на земята. - И какво излезе сега, като водихме две войни за Велика България?
- Излезе това, че ни отрязаха още повече границите след примирието. Че съсипаха народа от данъци и оставиха през къща сираци и вдовици. Това излезе!
- Будали сме, Теньо, будали, все хората ни връзват гащите, за това и теглим.
- До време ще е така, дядо. И най-глупавият поумнява, щом го бият по главата. Навсякъде е същото. Войната се води там, а тука боли най много.
- Така е синко! Но много кръв изтече от този народ, ей! Дано да свърши някога. Е, хайде! - лицето на дядо Велю внезапно се изкриви и той пребърса търкулналата се сълза от старческите си очи. Преглътна тежко, махна с ръка и поведе малчугана, който стоеше мълчаливо до тях.
