Стефка Тотева

(За стихосбирката на Елена Диварова „Изкачване с глухарче”)

Сякаш тези две думи определят общуването ни - и да не се срещаме често, когато сме заедно, разговорът продължава от момента на предишното ни виждане, защото става въпрос и за взаимност, и за приятелско разбиране и емоционална принадлежност.

Мой близък човек ми каза преди време, че харесва твореца у Елена Диварова, осъзнах, че той изрази и моето усещане за нея - нещо красиво, понякога много сериозно и вглъбено, понякога дори изчезва от погледа и сякаш виждаш само четката на Художника и Поета - навътре, все по-навътре, все по дълбоко…

Отвън е рамката, която трябва да събере думите, световете, чувствата. Те може да имат своето начало на Сахат тепе в Пловдив, може да се прехвърлят и в Пирин, да пият чай, да изписват българската буква „Ж” с американско момиче, зад гърба на малката сервитьорка ще падне една берлинска стена… Елена Диварова е всичко това - стоокият творец, който обхожда света и го оставя като знак върху белия лист:

Издигаш храм върху пясък.
И даже не любов,
а сянка на любов
достатъчна е
конструкцията да оцелее.
/”Конвенционално строителство”/

Невероятно е усещането, когато стихотворението се ражда. То е живот и повече от живота, то е и смърт и повече от смъртта. Елена Диварова изповядва своите думи с оглушителния пулс на сърцето и с нежността на една ръка, в която има… глухарче.

И се изкачва с него, със среднощна изгубена мисъл, с намерена в утринта сила. Защото глухарчето е нещо специално - то е като всичко, което имаме и искаме да опазим, а то всеки миг ще отлитне, и ние знаем това… Ето как го е изрекла поетесата:

Като помислиш -
всичко е илюзия,
безкористна игра на светлината.
Така и ние си играем с думите.
Нищо светотатствено.
Нехайно преобръщаме картините,
защото сме невежи по рождение.
/”Написано със светлина”/

„Изкачване с глухарче” е книга - рисунка. Рисунка на Художник, който „отваря дървена врата с лявата си ръка, защото в дясната държи идея”. Рисунка с фини пастели, които се топят в ръцете, а рисунката не се нуждае от:

Рамка на картина
Защо му трябва на художника?
За да насели
света извън предела на платното.
Замахва с четката -
навън-навътре.

Усещаме това навлизане все по-дълбоко, но то става с лекотата, която единствено волният духом владее - лекотата да бъдеш себе си. Творецът у Елена Диварова износва тежестта на съзиданието, на вътрешните приливи и отливи, които бележат всяка съдба.

А как се ражда живот? Елена Диварова хваща ръката ни и като американското момиче слага чертичка след чертичка, важното е да го правим У-СЪРДНО. Разделянето на думата не е самоцелно, то е знаково. Стихотворението е със заглавие „Ж”:

Американско момиче
пише българска буква -
старателно слага чертички -
нагоре,
надолу,
в средата
бавно, бавно,
усърдно
у-сърдно
се ражда
живот.

Според мен едно от стихотворенията на Елена Диварова е почти като телевизионен клип, а всъщност е живата плът на два разделени свята и падането на преградите между тях. То има заглавие „No sense”:

Съвсем на пръсти около възможна грешка.
Да разговаряш на „Ви” с безкрая какво е?
„No sense” - казват в едно кафене,
пият бира, обменят скорости.
А аз отминавам, използвайки скоростта,
с която мисля за вас, за тебе.
Разгръщам страници, търся заглавия
и разпознавам едно изречение -
то назовава моята абсурдна
тревога, че някъде се издигат
прегради.
Малка сервитьорка пресича дъжда.
Зад гърба й една берлинска стена падна.

Когато четеш книгата на Елена Диварова „Изкачване с глухарче”, ти се предаваш изцяло на сетивата си. Понякога това е необходимо просто да се убедиш в почувстваното, да го надживееш и да се извисиш - До и Над себе си. Както е в стихотворението „Храст”:

В началото на лятото -
живота надживяващ -
останал без листа.
Как никой на глава със теб
не е излязъл -
не е достигнал
птичето гнездо в сърцето ти.
Какъв си достолепен и огромен,
от живите по-жив,
от мъртвите по-скромен,
от сянката си малко по-висок
и толкова по-нисък от звездите.
Сега до тебе сяда Бог.
За нещо се усмихвате.

Една безкористна игра със светлината на чувствата, споделеността на поетичната сетивност и творческа индивидуалност, яркостта на метафорите - това са тези 29 стихотворения на Елена Диварова в книгата „Изкачване с глухарче”.

Тя просто следва тази игра, върви с нея, държи глухарчето, това странно цвете - тревица от птичи пух , нежно и леко като суха въздишка на вятър и почти невидимо - като онзи съдбовен знак, който всеки от нас носи върху челото си.