Иван Буюклийски

САМОДИВИТЕ

Мрак ли падне, аз тръгвам да скитам,
сам се губя в потайни места,
самодиви ме чакат в нощта
и на коня ми гривата сплитат.

Равнини и дървета се гонят,
самодивите водят хора,
а в безкрайната страшна гора
те се смеят под краката на коня.

Аз не диря ни отдих, ни пристан
и препускам за обич и радост,
а подковите пеят и падат:
златни гривни над букови листи.

Колко леко и хубаво свири
тъмен вятър през черни хралупи,
и далече във хижите схлупени
неспокойните люде се крият.

А преминат ли нощните сови,
самодивите хвърлят цветя,
падат весело в пътя подковите, -
сякаш огнени гривни в нощта.

МЪКА

Черни ми са мойте родни хижи,
пусти ви останали седенките!
Другиму душата си харизах
и ноще се скитам като сянка.

Коня яхвам, с огнената шия -
път сторете, камъни и хора:
имам нож и мога да убия,
мъчно ми е, тежък грях ще сторя.

Пътя да лети срещу копитата,
да отнася мъката далече,
бързо, бързо - никой да не пита
мойта сватба почва тая вечер.

Коню златен, бягай, мъко моя,
бягай пряко през горите, нивите,
с вино тригодишно ще те поя,
ако ме залюби самодивата.

Край не идва - скитам като сянка,
черни ми са мойте родни хижи.
Пусти ви останали седенките -
другиму душата си харизах.

СМЪРТ

Скрий се, месец, срещни ме без пътища,
тъмна нощ - стара, влажна тъмница.
Виж ме: вихър на коня, падат клони и листи
и се вдигат изплашени птици.

Отдалече ти ида през земята широка
и през твойте гори да повея,
да надвия страха си през усои дълбоки -
буйна песен среднощ да запея.

Тъмни сенки се спускат бързо в белите сипеи -
нито коня ще свърна, нито поглед ще сваля:
нося черно сърце и нож кървав на пояса
и за никого в село не жаля.

Ето, срещат ме сякаш другари навъсени
тъмни брястове с пъргави клони,
стремената треперят и юздите се късат -
самодива се спира пред коня.

Чуй, посестрима моя, ако призори падна -
затвори ми очите орлови,
с гороцвет ме покрий - в усоето хладно,
моя кон ще ми гроба изрови.

ВИДЕНИЯ

И всеки ден са празни пак ръцете,
и ний се връщаме във свойте тъмни хижи,
където дни мъчителни се нижат
и отминават тихо през полето.

Къде се скитаме по цяла нощ - безумни?
Чий рог ни вика вечер в планините? -
Нощта превръща в бездни равнините
и вилите в горите шъпнат тихи думи.

Ще ни останат само, в призори стъмени,
надеждите разбити сред полето
и малката утеха на сърцето,
което е богато със видения.

Но вечер загори ли морав пламък
далече в планините или във очите ни,
ний хвърляме в горите тежък камък
и яхваме конете, и политаме…

И спираме сред призрачни полета,
край бели кладенци и пиеме умората,
но там мълчим безсилни да отвориме
заключените порти на небето.

——————————

сп. „Хиперион”, г. 5, кн. 1-2, 1926 г.