СТАНЧО
Казвам ти: пази се от човек, който си мълчи. Куче, което не лае - хапе мълчешката. Станчо не беше от тия. При него нямаше скрито-покрито. Вярно, че беше честен и справедлив човек. Два пъти обаче по-вярно е, че не беше никак лесен. Хванеше ли се за някаква неправда - няма отърване, докато не разплете истината.
Познавах го добре, нали ми беше баджанак. Спречкаме се за нещо, подпаля се аз, че съм сприхав и взема та го нагрубя. А Станчо, какво мислиш? Все едно ситна роса го е росила: “Аз съм - вика - Запряне, като кьорава брадва - чукана, очукана по камънаците и съм навикнал на всичко. Не може да ме ядосаш!…” Рече това и пак каквото си знае.
Такъв си беше Станчо. То и през живота каква ли работа не подхвана - епитроп, полски пъдарин, даже бакалин беше. Забравих да ти кажа, че бе и военен инвалид. Лятно време той увиваше под каскета си бяла хавлия да се пази от слънцето. Понякога и носа си криеше, да не му влизали микроби в гърлото. Навремето бе понаучил това-онова във военната болница, където бе лежал и за това често говореше за докторски работи.
Заварих веднъж жена му Василка да мете двора, а той й вика:
- Василко, намокри метлата, че хвъркат микроби.
Пък тя учудена погледна наоколо и попита:
- Къде са, Станчо, та не мога да ги видя?
- Те да не са като плъхове големи, та искаш да ги видиш - рече важно баджанака.
Станчо имаше една голяма слабост - да се забърква във всякакви обществени дела. Колкото празни торби имаше в селото все на неговия гръб бяха задянати: църковно и училищно настоятелства, земеделска задруга, трезвено и многодетно дружество. Какви ли не още органи, организации и дружества - все него избираха да ръководи.
Нямаше събрание в село, на което Станчо да не се изкаже. Веднъж Управителния съвет на кооперацията се опита да позамаже нередностите, но Станчо криво не търпи. Друг път имаше той навик да изрежда обществената си принадлежност и започваше така: “Изказване от Станчо Георгиев - член кооператор, деятел-инкасатор, отговорник по здравеопазването и т.н.” Този път обаче взе думата и направо отсъди: “Сега, другари, както представихте нашата кооперация, все едно, че е една гиздава и шарена швейцарска крава, пък млеко не дава…” И продължи да ги соли. Накара ги да потънат от срам в земята.
Подкачих го веднъж на болното му място. Седнали бяхме на раздумка в кръчмата. Аз пия ракия, а той надига шишето с лимонада. Рекох му:
- Баджанак, удари му и ти една ракия.
- Не мога - казва - Запряне, вредно ми е за здравето.
- Вредно ти е, пък си се закачил на сто места - отвръщам аз. Откъде се намери у тебе, Станчо, такъв мерак за служби, за които и лев не ти дават.
- Ами мерак. Не е мерак - вика - колкото и да се чувствам като куче с гюслюк, та да се браня от вълците.
Усетих го накъде бие и за какви вълци намеква, но замълчах.
Споменах за вълци и се сетих за друго. Като беше полски пазач една вечер Станчо влезе в кръчмата, подпирайки се на дряновата тояга. Вътре задимено от тютюна и шумно като на панаир. Навъдили се бяха много вълци и на всеки все това му бе в устата. Седнал бях в компания на една маса и щом забелязах сред мъглата от тютюнев дим Станчо, го подкачих:
- Къде ходиш по това време, баджанак? Вълците ще те изядат. Не те ли е страх да обикаляш къра само с гола тояга?
- Какво да ме е страх - рече той. - Откакто се появиха вълците моята работа да обикалям по нивите и ливадите поналекна.
- Защо бе, Станчо? - намесиха се недоумяващо останалите в разговора.
- Защото, ако ги нямаше вълците, овчарите щеше да напъдят овцете из къра и нямаше какво да зажънеме.
Хитри бяха Станчовите приказки, не ще и дума, но иначе беше чешит и половина. Неговите деца и те често сърбаха попарата му. Един път щерка му позакъсняла от вечеринка в читалището и се прибрала по късните часове. Станчо я посрещнал сърдит и с вдигнат бастун на прага: “Къде ходиш, мари, ергените ще те опасат като зелена ливада…”
То и за това никого не свъртя около него. Вярно, че и къщата му беше малка и тясна като кибритена кутия. Имаше само две стаички в нея. Та отпосле като поотраснаха децата му и ги изучи, събра ги всичките отвън на двора и им даде пътя: “Не сте малки вече! Ето ви слънце, ето ви въздух, ето ви вода! Оправяйте се” - мъдро приключи Станчо с бащините си задължения.
Думата ми бе за друго, но къде отиде приказката. Казах ти още в началото, че Станчо беше военен инвалид. Ама на младини си бе буен и на никого глава не кланеше. За това техните побързаха да го оженят за Василка от нашето село, още преди да отиде войник.
Наскоро след това замина в казармата и не щеш ли, някъде на едно учение го затрупа голяма земна маса от пръст и камъни. Изпотрошила го беше, дето се вика, целия. Как е станала белята - не съм бил там, не знам. Помня, че седем операции му правиха в Александровската болница.
Баща му, дядо Георги, бършеше сълзите от очите и едвам говореше на хората от селото: “Наш Станчо няма да го бъде!” На няколко пъти носи до София, пълни бучки с масло и сирене на докторите. Дали, защото хубаво замаза с тях гърлата им, или защото Станчо си имаше дни за живеене, но работата тръгна на по-добре. Той взе да се пооправя и стъпи на крака.
Ама една беда не идва сама. Хора всякакви и някой взе, че подшушна на Василка, че Станчо вече не става за мъж. Като чу това, тя се прибра да живее у техните си.
По едно време в селото се разчу, че Станчо е оздравял и си е дошъл вече. Тогава дядо Тодор, Василкиният баща, реши да се допита до Коста Топузака какво да правят сега. Василка бе нито мома с момите, нито невеста с невестите.
- Какво ще кажеш, Коста, хората говорят, че Станчо вече не го бива за оная работа - срамежливо навел очи той. - Кажи ми, ти си по-хитър от мене, какво да правя с дъщерята?
- Тодоре, една манджа за да я разбереш дали е тамън на сол трябва да я опиташ с лъжицата - мъдро изрекъл Топузака, засукал мустак и изправил едрото си до тавана тяло.
- Как тогава да проверим - попитал дядо Тодор, който не схванал добре думите му.
- Много лесно ще проверите. Василка ще пратиш у тях да преспи с него. Тя ще провери - казал той. - Нали знаеш, че докато вятърът не завее, гората не се клати.
Това и стори дядо Тодор. Изпрати една вечер Василка при Станчо, та приспа с него. Но нали човешки очи - синор нямат, гледаме сутринта Василка засмяна, вързала кърпата на “кацаро”, весело мами кокошките из двора.
Всичко Станчо си беше както трябва. Заживяха си отново двамата заедно. Деца им се народиха - отгледаха ги и задомиха. Останалото вече го знаеш.
