Георги Янев

Нова била. Какво като е нова?! Все си е същата. Само дето я прибавяме към годините си като още една, ядосано си помисли Иван и посегна да отвори вратата. Хвана бравата и я дръпна към себе си. Но тя не помръдна, дръпна я по-силно и с мъка я отвори. Ей на, и тя скърца на старо. А уж нова година.

Старото си е старо - къде скърца, къде охка като мен - рече си той и приседна на стола до масата. Бръкна в джоба си и извади един плик, писмото от внука му. Мина вече седмица, откакто го получи, но го носеше със себе си и от време на време го изваждаше и препрочиташе отново. И сега го отвори, но още с първите редове очите му отново се напълниха със сълзи и не можа нищо да прочете.

Затова го остави на масата пред себе си и пребърса очи. Орисия, човешка орисия. Да му се роди внук, който да носи неговото име и да го вижда само на снимка. Ех, вярно, че името му е малко изкилифинчено, но кръвчица. Джон!

Джон, Джон, ама не е баш като Иван. Три години откакто това Джонче се роди, там - в Америката, ама ето сега го гледа от снимката и си мълчи. Синът и снахата му си идваха за смъртта на майка си, но оттогава минаха вече пет години.

И сега какво? Честита Нова година! Честита, честита, ама без тях. Ех, пишеха му често и пращаха картички, но… с нищо не го топлеха думите им: „Добре сме, живи и здрави сме и толкова”. Вярно изпращаха му по някой лев, иначе с тая земеделска пенсия за къде е. То и за какво ли му трябваха, щото нямаше и къде да ги похарчи. Ей, на, и кръчмата затвориха - ами няма хора в селото.

Оредяхме, на стълбовете няма място къде да се залепят жалейките. До оня ден си лахувахме с комшията Даню, ама и той чукна петалата и сега, ей така, си приказвам сам. Та то в селото има-няма останахме десетина човека.

Младите са по големите градове или в чужбината и селото безропотно си отиваше. Ни кучета пролайваха, ни петли пропяваха, а и човешки глас все по-рядко се чуваше.

-Да-ааа - въздъхна Иван. Честита Нова година! Я стига съм се размеквал, ами да стана и честитам новата година на Шаро, а и да хвърля нещо и на кокошките. И те заваллийките, останаха само две, ама пак дават по някое яйчице…

Иван бавно се изправи и излезе навън. Къщата му бе почти на билото на хълма и пред очите му се очерта безлюдното селце. Повечето от къщите бяха празни, а какво беше тук преди време?

В селото работеха няколко цеха, както и рудниците. Само в селото живееха над 5 хиляди жители, без да смятаме приходящите. Имаше работа за всички, но дойде „Демокрацията” и… съсипаха всичко. Не остана работно място и здрава сграда - изравниха ги със земята.

Изглежда тази наша „демокрация” е със сбъркано име, щото не е демокрация, ами „Разтурация”. Затвориха и магазините, няма откъде човек да купи нещо.

Когото и да срещнеше или стигнеше, все отваряше дума за това - за единия хляб. То добре, че веднъж в седмицата идваше едно бакалче от съседния град, та се снабдяваха с някои неща. Предимно хляб, сирене и брашно.

Щото след смъртта на жена си сам си готвеше, ех, не чак толкова добре, но важното, че гладен не оставаше. А и майстор стана, особено на питките. Слагаше стария пръстен сач върху печката и… готово. Даже оня ден си направи и катми. Ъм-м, да си оближеш пръстите.

- Ти не ми се хвали толкова, ами ела у нас да ти направя що-годе нещо човешко - му викаше Дана Мишкованьовата. Тя отдавна му имаше мерака, пък и по-млада с десет години от него и издръжлива като катър, а и добра къщовница излезе от нея. Ама на, и тя осиротя. Мъжът й се помина, а децата й в Испания. Но меракът си е мерак.

- Иване, Иване, тя жена ти и да я чакаш, няма да се върне, ами да вземем да се съберем на стари години.

А той я гледаше и й отговаряше:

- Данке, я остави този мерак и да знаеш, че не аз, ами тя ме чака ей там горе, пак да се съберем.

- Брех, брех - кръстеше се тя на думите му.

Шаро го посрещна радостно, като махаше с опашка. Иван му остави храната и го погали по гърба, после хвърли няколко шепи зърно на кокошките и се прибра.

Нова година е, я хайде, Иване, да събереш всички около себе си, рече си той и подреди снимки на масата. Най-напред малкия Джон, внука си, после сина и снахата и поседна срещу тях. Взе една бутилка с ракия и я отвори. Колко пи, сам не знаеше, но…нещо писна в главата му и…

След два дни на вратата му захлопа Дана Мишкованьовата с още един старец:

- Абе, викам си аз, това куче така да вие два дена, не е за хубаво, ама на…

Така го намериха - паднал на пода в стаята, а в ръката си стискаше снимката на малкия Джон с надписа: „Честита Нова година, дядо!”.